Once upon a time… Sergio Leone

 
sergo-leone-001-20161020

Art by [email protected] Art

„Всеки филм започва със спомен или с мечта, а мечтите всъщност са спомени“
…………………………………………………………………………………………………………………..Вим Вендерс

Отдавна, преди много, много години, в книжарниците не продавали „Игрите на глада“, нямало „young adult“ литература, а в кината не излъчвали „Лабиринтът“ и „Дивергенти“. Бъдещият премиер на България четял и препрочитал „Винету“, а наред с него и няколко поколения, израснали с книгите на Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари и Дж. Ф. Купър. Децата си играели на „каубои и индианци“ и коментирали дали са чели „Синовете на великата мечка“, а не „ВИП Брадър“. По телевизията вървяла легендарна рубрика „Студио Х“, в която Джулиано Джема гонел и стрелял по лошите с два револвера, без да ги зарежда цял филм…

Някъде там, в онези далечни години, един „пишлигар“ се влюбил в уестърна. Уестърнът във всичките му форми – кино, телевизия, сериали, книги, документални филми, разкази, истории. Защото уестърн не са само филмите, а всичко свързано с Дивия запад, ситуиран отвъд Мисисипи, от петдесетте до деветдесетте години на 19 в. Понятието „Див Запад“ е свързано с Американската мечта за обетованата земя, където всички са свободни и равноправни граждани. Обетованата земя пък е свързана с легендата, с мита за самотния стрелец, биещ се на страната на доброто и прекосил с оръжие в ръка огромния континент, за да намери щастието си.

sergo-leone-0012-20161020

Ако погледнем на уестърна в малко по-частен вид, като кино жанр, трябва да кажем, че той води началото си от 1903 г. Тогава Едуин Портър снима немия филм „Големият влаков обир“. След това жанрът набира популярност и в него творят легендарни режисьори като Джон Форд, Джон Хюстън, Хауърд Хоукс, Антъни Ман, а Джон Уейн, Гари Купър, Джеймс Стюарт и Стив Маккуин стават суперзвезди и пълнят киносалоните именно като актьори в уестърни. Сюжетът на филмите най-често е свързан с колонизацията на западната част на континента, търсенето на злато, сблъсъците на бандити с мирното население. През 30’, 40’, и 50’-те години на XX в. уестърнът е в силата си и когато в началото на 60’-те жанрът тръгва надолу, един италианец забърква нова „манджа“ от персонажи със собствен стил и дух, поръсва с подправката на новатора и така се появява „спагети-уестърна“. Това е само началото, останалото e… история.

Искам да ви представя най-големия разказвач на приказки за Дивия Запад, човекът, който ни караше да мечтаем и да си спомняме.

Кой е Серджо Леоне?

Серджо Леоне

Ако предполагате, че е италиански футболист или певец, гастролирал на „Златният Орфей”, то тази статия не е за вас. Пуснете си „Планета”, затворете сайта и се наслаждавайте на живота. За останалите – преди всичко Серджо Леоне е легенда, визионер, новатор, разказвач на приказки, сам по себе си епоха в киното. Oставил е зад себе си филми, които не остаряват, които са, ако мога да използвам казаното от Вим Ведерс за филмите на Ингмар Бергман, „самостоятелни и стоят като могъщи фарове в историята на киното!“. От Леоне признават, че са се учили имена като Стенли Кубрик (заявявал, че без Леоне е нямало да се появи „Портокал с часовников механизъм), Сам Пекинпа (без Леоне няма „Дивата банда”), Куентин Тарантино и още много, много други.

Серджо Леоне е роден на 3 януари 1929 г. в Рим. Почива на 30 април 1989 г., на 60 г., докато е в подготовка за снимки на големия си проект за Ленинградската обсада. Роден е в семейство на режисьор и актриса, т.е. може да се каже, че е роден в киното. Баща му Винченцо Леоне е снимал с Франческа Бертини първия италиански уестърн. Самият Леоне завършва право, но никога не го практикува.

Филмография

leone-filming-20161020

Първите му стъпки в киното са като асистент-режисьор на множество филми, сред които „Последните дни на Помпей” (1959) с бодибилдинг иконата Стив Рийвс и наградения с 11 Оскарa „Бен Хур” (1959) на Уилям Уайлър. Пробва се и като актьор и сценарист. Първият му самостоятелен филм е „Родоският колос” (1961) – приключенски филм, разказващ за атинския герой Дарий. Пробивът му в киното идва през 1964 г. със „За шепа долари” – първият филм от трилогията му за американския запад, последван от „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966).

Със скромните 100 000 долара, колкото е бюджетът на „За шепа долари”, Леоне се „качва на влака за Дивия Запад“ и уестърнът като жанрова форма вече никога няма да бъде същият. Филмът директно заимства сюжета на „Телохранител“ (1961) на Куросава и пренася историята в Америка. Сценарият на Куросова разказва за скитащ самурай (Тоширо Мифуне), присъединяващ се ту към едната, ту към другата от две враждуващи банди с цел да ликвидира бандитите и да помогне на мирните жители. Самият Куросава харесва уестърните и най-вече тези на Джон Форд. В „Телохранител“ отчетливо се вижда влиянието на уестърна и по-кокретно на мита за самотния герой, биещ се за справедливост.

Леоне ситуира историята в американския Запад, където битките се водят не с мечове, а с револвери. Мъжът „без име“ – Джо (Клинт Истууд), пристига в малък град, арена на вражда между два бандитски клана. Джо работи ту за едната, ту за другата банда, гонейки с хладна пресметливост и циничност собствените си цели. Героят на Клинт Истууд, или по-точно антигероят, е нов и непознат за жанра характер. Човек без минало, циничен, дързък, суров, дистанциран, в контраст с „героичния“ персонаж от филмите на Форд – достойният шериф или пък добрият съпруг и баща.

Първият му самостоятелен филм е „Родоският колос” (1961)

Първият му самостоятелен филм – „Родоският колос” (1961)

Леоне гледа телевизионния сериал „Rawhide” и си харесва Истууд. „Придвижваше се плавно в кадъра, сякаш плуваше. Много харесах елегантната му небрежност…“, казва за него Леоне. Изборът на Жан-Мария Волонте за ролята на Рамон Рохо (безмилостният главатар на единия клан) предизвиква паника сред продуцентите. Волонте има славата на театрален актьор и не могат да си го представят като жесток и лош каубой. Леоне държи на него, а след филма казва „…разбрах, че е истински мошеник, театрален смешник, глезено дете. Но за ролята вървеше страшно“.

В този филм Леоне работи за първи път с композитора Енио Мориконе. Самият Леоне е търсел такава колаборация с композитора, която да превърне филма в произведение, „близко по форма с музикално“, както самият той се изразява. След като чува готовия запис на музиката, Леоне казва на Мориконе „Ти направи филма. Тичай на плажа, защото твоята работа приключи!“ С този филм започва „любовната история“ на двамата големи майстори и от тук нататък Енио Мориконе е автор на музиката към всичките филми на Леоне. Музикалните теми на Великия композитор са толкова силни, че много от тях живеят собствен живот, ако не по-популярен, то поне равен на този на филмите. Темите му към „Имало едно време на запад“, „Добрият, лошият и злият“, „Имало едно време в Америка“ и десетки други се изпълняват като самостоятелни музикални произведения.

„За шепа долари” (1964 )– първият филм от трилогията му за американския запад.

„За шепа долари” (1964 )– първият филм от трилогията му за американския запад.

Леоне казва, че Мориконе не е негов композитор, а негов сценарист. Когато не му се получавал диалогът, слагал инструментален мотив, излизащ от погледа на героя и преминаващ в музика на едър план. Така режисьорът казвал много повече, отколкото само с думи. За Леоне музиката е толкова важна, че пуска темите от филма на снимачната площадка. Смята, че това дава друга атмосфера и вдъхновява актьорите.

За шепа долари” е изграден върху психологическото напрежение, очакването, черния хумор, натуралистичното насилие – всичко това, гарнирано с финална кървава развръзка. В Европа филмът е много успешен, като чупи боксофис класациите в много държави. В Америка не е разпространяван заради проблеми с авторските права – Куросава не харесвал римейка на Леоне.

През 1965 г. се появява вторият филм от трилогията – „За няколко долара повече”. Той е вдъхновен от класическия уестърн на Джон Хюстън с Хъмфри Богарт в главната роля – „Съкровището на Сиера Мадре“ (1948), разказващ за двама американци опитващи се да намерят златни залежи в Мексико. Във филма на Леоне двама ловци на глави – Монко (Клинт Исттууд) и Полковник Мортимър (Лий Ван Клиф) обединяват усилията си, за да заловят бандита Индио (Жан-Мария Волонте). Леоне работи с любимците си – Клинт Истууд отново играе „мъжът без име“ – егоист, циничен професионалист, интересуващ се само от парите. Жан-Мария Волонте донякъде повтаря ролята си от „За шепа долари” на безскрупулен и неконтролируем бандит. За ролята на Полковник Мортимър Леоне търси ново лице и си харесва Лий Ван Клиф, който по това време се възстановява след три годишно лечение от алкохолизъм. За него Леоне казва „Приличаше на момче-фризьорче от Южна Италия. Същевременно имаше орловия нос и осанката на Ван Гог“. Ван Клиф не го разочорава и прави страхотна, харектарна и запомняща се роля.

Вторият филм от трилогията – „За няколко долара повече”

Вторият филм от трилогията – „За няколко долара повече”

През 1966 г. по екраните шества „Добрият, лошият и злият“, а Серджо Леоне обявява, че е направил последния си уестърн. Финалът на трилогията му за американския запад е най-дългият от трите филма с продължителност от 161 мин. Леоне отново работи със сценариста Лучано Винченцони и двамата забъркват бравурен коктейл от три култови образа – „Добрият“ (Клинт Истууд) – смъртоносният стрелец Блонди, „Лошият“ (Лий Ван Клиф) – ловецът на глави Сентенза, и „Злият“ (Илай Уолък) – коварният бандит Туко. Историята е ситуирана в Америка по време на гражданската война и трите персонажа се опитват да се домогнат до заровено съкровище.

Добрият, лошият и злият“ е буквално „character study“ на Истууд, Уолък и Лий Ван Клиф. Финалната сцена е хипнотичен троен дуел в старото гробище и еманация на естетическата стилизация на уестърна от Леоне. И до ден днешен това е една от най-често имитираните и пародирани в историята на киното сцени.

От тук до края на кариерата си Леоне работи с оператора Тонино Дели Коли – човекът, виновен за стилизацията, характера и индивидуалността на филмите на италианския гений. „Добрият, лошият и злият“ е издържан изцяло в естетическия канон на Серджо Леоне – дълги кадри, наситени цветове, барокова тоналност, разточителни епизоди, плавната и фина работа с фартовете, брилянтно съчетаване на общи и близки планове. Тази визия става запазена марка на Леоне и прави творбите му разпознаваеми по целия свят.

 „Добрият, лошият и злият“ (1966)

„Добрият, лошият и злият“ (1966)

Добрият, лошият и злият“ е най-ироничният, саркастичен и гротесков филм на Леоне. Тук каноните на жанра са обърнати с главата надолу – няма я класическата схема „протагонист – антагонист“, няма добри и лоши герои. Блонди, Сентенза и Туко са безнравствени, студени, коравосърдечни, на моменти смешни и жалки. Такива главни герой уестърна до тогава не познава. Филмът е пропит с черен хумор, а традиционните принципи на жанра са представени в пародиен план. Въпреки, че стъпва на сцената на развлекателните филми, „Добрият, лошият и злият“ разглежда много сериозни и важни теми като милитаризма, алчността и насилието.

Добрият, лошият и злият“ отдавна е придобил легендарен статут. Стилистиката му е копирана в стотици филми и влиянието му върху киното е безгранично. Това е и любимият филм на Куентин Тарантино, без който нямаше как да се появят шедьоврите му „Гадните копилета” и „Джанго без окови”.

След грандиозния успех на трилогията, Леоне е поканен в Холивуд. Той вече има идеята за „Имало едно време в Америка“, но му се налага да направи още един уестърн по настояване на Парамаунт пикчърс. Така се появява шедьовърът „Имало едно време на Запад” (1968). С него Леоне дава началото на още един легендарен триптих за Америка, включващ „Имало едно време една революция” (1971) и „Имало едно време в Америка” (1984).

„Имало едно време на Запад” (1968)

„Имало едно време на Запад” (1968)

В Америка филмът се разпространява в съкратена с 20 минути версия и е пълен провал. Дали това е причината или нещо друго, няма категоричен отговор, но американските критици го определят като „муден, оперен филм, непознаващ историческите и културните корени на нацията“. Въпреки първоначалния неуспех в Америка, днес филмът е признат за произведение на изкуството и е поставян на челни места в класациите на критици и фенове по света. Епическа филмова поема, разлята в 155 мин. и разказваща за покоряването на Запада, издържана в бароков стил. Magnum opus, шедьовър, мастърпийс, монументален епос – както и да наречем творбата на великия маестро, няма да сбъркаме.

Сценарият на Бернардо Бертолучи, Дарио Ардженто и Серджо Донати разглежда две основни, архетипни теми за уестърна – покоряването на Запада и отмъщението. В сюжета са преплетени съдбите на пет персонажа – мълчаливия човек с хармониката (Чарлз Бронсън), проститутката Джил Макбейн (Клаудия Кардинале), безмилостния убиец Франк (Хенри Фонда), разбойника Шайен (Джейсън Робъртс) и престъпния бизнесмен-магнат Мортън (Габриеле Ферцети), в една история за отмъщение на фона на настъпващия Нов свят.

За ролята на основния антагонист – гаднярът Франк, Леоне търси актьор, който не е влизал в такова амплоа. И за това избира любимеца на Америка Хенри Фонда – досега винаги играл положителни образи. Карло Понти предлага на Леоне София Лорен за образа на Джил Макбейн. Леоне не я иска и казва: „Харесвам я, но не мисля, че може да изиграе проститутка от Нови Орлеан. Тя става само за неаполитанска проститутка.“ Кърк Дъглас пък се натиска за ролята на Шайен, но Леоне го отхвърля и избира Джейсън Робъртс. Последният се явява натряскан за срещата с Леоне, който е на път да го изхвърли. Все пак Робъртс получава ролята и, дори когато пие през нощта, на сутринта е точен и свеж за снимките.

В „Имало едно време на Запад” Леоне използва нелинейна структура на наратива посредством флашбек епизоди, а времето става основен елемент в повествованието. То движи филма, разкрива ни мотивацията на героите и е психолгически плътно. Спомените и миналото на героите са основата в разплитането на сюжета. Музиката на Енио Мориконе превръща филма във визуална симфония. Елегичната и епична атмосфера, носталгичните нотки в сценария са уловени и пресъздадени блестящо от композициите на Мориконе.

„Giu la testa” (1971)

„Giu la testa” (1971)

През 1971 г. излиза най-политическият филм на Леоне – Giu la testa”, получил различни заглавия при разпространението си в САЩ и Европа. Известен е на български като „Шепа динамит“ и „Имало едно време една революция“. Действието се развива по време на революцията в Мексико през 1913 г. и разказва за приятелството между бандита Хуан Миранда (Род Стайгър) и бившия ирландски революционер Шон Малори (Джеймс Кобърн). Giu la testa” възхвалява индивидуалния анархистичен бунт и е прореволюционен, без да спестява убийствата, кражбите и демагогията, които всяка една революция води след себе си. Това е последният уестърн, който Леоне прави, ако не броим „Моето име е никой“ (1973) на Тонино Валери. Там той е сценарист на филма и дори сам режисира някой сцени.

Леоне завършва триптиха за Америка с монументалния си шедьовър „Имало едно време в Америка” (1984), вдъхновен от гангстерския роман „The Hoods” на еврейския гангстер Хари Грей. Филмът разказва историята на четирима гаврошовци от еврейско гето в Манхатън – Дейвид „Нудълс” Арансън (Де Ниро), Патрик Голдбърг (Джеймс Хейдън), Филип Щайн (Уилям Форсайт) и Макс Беркович (Джеймс Уудс), проследявайки живота им от началото на XX век до 60’-те години и издигането им в подземния свят на Ню Йорк. Централните персонажи са „Нудълс” и Макс – едно приятелство, минало през много перипетии и прераснало в два различни житейски и морални пътя. Нудълс остава до край верен на принципите и идеалите си, а Макс се превръща в друг човек – Държавният секретар Бейли, отнел любовта и парите на своя най-добър приятел.

„Имало едно време в Америка” (1984)

„Имало едно време в Америка” (1984)

Наред с тази опозиция Леоне разказва още десетки истории, съдби и характери през призмата на основния елемент във филма времето (главен герой наред с Нудълс и Макс) – времето преди, времето след, като акцентът е върху миналото, спомените, сънищата, а не толкова върху действието. На моменти бавно, на моменти бравурно, но най-вече с меланхолия и елегичност на повествованието, филмът разказва историята на Америка през първата половина на 20 век. Разказва ни какво е имало едно време в Америка и прави равносметка на американската мечта и на идеалите и мечтите на цяло едно поколение.

Премиерата на филма е на филмовия фестивал в Кан в 229-минутна версия. Леоне има намерение да пусне филма в две части по три часа и само можем да съжаляваме, че продуцентите не се съгласяват. В Америка се прожектира орязана и осакатена 139 минутна версия в която сцените със сексуално насилие липсват. Премонтиран в линейна, хронолигична история, без разрешението на Леоне – реално това е рилийз, който няма нищо общо с шедьовъра му. Филмовият критик Роджър Ебърт нарича тази кратка версия с една дума – пародия.

once-upon-a-time-in-america-ss

За пореден път автор на музиката е Енио Мориконе. Чрез музиката му съпреживяваме, сънуваме, мечтаем и обитаваме ониричната вселена на филма. През виещ се дим на опиум танцуваме с Макс, Нудълс и Дебра в театърът на сенките, обгърнати от блестящата опера на Мориконе…

„Имало едно време в Америка“ е еталон, триумф и коментар на жанровия гангстерски филм, но тук имаме и „черен филм“, имаме „реалистично“ кино имаме и комични моменти, имаме „coming of age“ филм, а културния му резонанс далеч надхвърля рамките на жанра.

Спагети-уестърн ала Леоне

Със своите уестърни Леоне предефинира жанра, давайки началото на нов поджанр „спагети-уестърн” (т.е. уестърн, произведен в Италия) в противовес на класическите холивудски уестърни на Форд, Х. Хоукс, Антъни Ман. И ако в началото в този термин се влага пренебрежително отношение, то впоследствие филмите, направени от тандема Леоне, Тонино Дели Коли и Мориконе, ревизионират жанра и го извеждат до такова естетическо и стилистично ниво, че днес са признати за класика.

Леоне и Клинт Истууд на снимачната площадка на „За шепа долари”

Леоне и Клинт Истууд на снимачната площадка на „За шепа долари”

Леоне изважда от сценария справедливия, честен и неподкупен герой стоящ в основата на класическият холивудски уестърн. Опозицията „закон – справедливост“ на която се крепи уестърна на Форд, тук е заменена от „престъпление – отмъщение“. „Спагети-уестърна“ на Леоне изпълва жанра с изцяло нови характеристики. На преден план са не благородните и добрите, а суровите, жестоки, цинични и отмъстителни герои. Справедливост няма, хепиенд в чистия му вид също.

Леоне демитологизира американския запад, поставяйки във фокуса на историята насилието, корупцията, алчността, смъртта. Това обаче се прави точно отдавайки почит на старото кино и любимите му уестърни. Именно затова филмите му са пълни с препратки и референции към десетки класически продукции.

Спагети-уестърна на Леоне „убива“ уестърна, като казва и обобщава всичко за Американския запад по нов, визуално стилизиран начин и така всъщност го възкресява за нов живот, довеждайки хиляди нови подражатели на жанра.

Американски блянове

Защо Леоне снима филми за Америка, защо тя е главният му герой? Отговорът на режисьора: „Нашето поколение беше покорено от американските блянове, от киното на Джон Форд и Хъмфри Богарт, от книгите на Чандлър, Хамет, Дос Пасос, Хемингуей и Фицджералд“.

Серджо Леоне

Защо съм влюбен във филмите на Серджо Леоне? Много от съвремените филми нямат нужда от мечти или спомени – те са резултат от сметки, сбор от цифри, „боксофисроботи“, произведени „в дух на стерилен професионализъм и на цинична пресметливост (Мартин Скорсезе)“.

Навярно ще прозвучи носталгично, но във филмите на Леоне има всичко, което ми липсва в съвременното кино – сериозността, екзистенциалността, спокойствието, чувствеността, пейзажите, интериора и екстериора, които не са просто фон. Липсва ми киното, което има какво да каже и знае как да го каже…

Серджо Леоне за финалната сцена на „Имало едно време в Америка“:Но в погледа на Де Ниро във финала има надежда, която говори: „Ако добре сте разбрали, филм като този спасява света, но и киното. Така че обичайте филмите и ходете да ги гледате“.

Обичайте филмите на Леоне и ги гледайте. Това е. Друго няма.

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2016-10-20 at 19:23

    Браво, Станиславе!

    Отговор

  • Димитър Венелинов
    2016-10-20 at 21:35

    Супер статия! Задълбочен и увлекателен разказ, направо пътуване във времето!!!
    Благодаря, че ме „запозна“ с този титан на киното!

    Отговор

  • селянин
    2016-10-21 at 06:19

    Дано да има повече такива статии в сайта!

    Отговор

  • Цвети
    2016-10-21 at 10:29

    Страхотен материал! :)
    Сътрудничеството между Мориконе и Леоне е емблематично за връзката режисьор и композитор до такава степен, че Леоне е напасвал монтажа си по музиката на Мориконе, а не обратното, както обикновено става. В „Имало едно време на Запад“ Мориконе композира двете теми, на хармониката и на китарата, преди започването изобщо на снимките. Когато дуелът започва, Леоне пуска темите на снимките и Фонда и Бронсън са координирали темпото на играта си според темпото на музиката. Когато разбрах това от баща ми преди ехее години, за мен беше една от причините, толкова изкъсо да следя музиката във филмите.
    Отново поздравления на автора :)
    А „Имало едно време в Америка“ е един от любимите ми филми завинаги. Предпочитам го преди „Кръстникът“ (често ги сравняват) в много отношения :)

    Отговор

  • .
    2016-10-21 at 15:43

    Нещата с Yojimbo и A Fistful of Dollars далеч не са толкова прости btw (не „взаимства“ само сюжета, а „не харесал римейка“ е чиста проба омаловажаване). Леоне (и аз го харесвам) го е ограбил бе пич :D.

    Отговор

  • Ангел
    2016-10-21 at 22:30

    Ако се загледате, ще видите скрито заглавие. То се намира в самия адрес на статията – Оnce upon a time in Bulgaria. Определено времената, за които се разква в статията будят носталгия у всеки фен. Затова се радвам, че след толкова време излизат нови статии като тази и то много качествени!

    Отговор

  • Майната
    2016-10-21 at 22:36

    Адмирации за анализа! Той ме кара да се замисля за пореден път, колко нискокачествено е съвременното “ fast food“ кино. Докато разгледаните в статията заглавия са наслада за сетивата и са част от здравословната кино диета, с една такава статия за десерт :)

    Отговор

  • 2016-10-23 at 23:50

    Страхотно ревю, изключително образователно и изчерпаемо, научих много неща които не знаех и се насладих неимоверно на пътешествието във времето и географията. На мен също ми липсва “киното, което има какво да каже и знае как да го каже“, както и литературата ако трябва да съм честен, но това е друга тема. Браво, Станиславе, и продължавай в същия дух!

    Отговор

  • 2016-10-24 at 22:08

    Благодаря на всички!
    @ Цвети
    За „Кръстникът I“ ли говориш? То е малко като да сравняваш Марадона и Пеле. :) Аз също имам по голям сантимент към „Имало едно време в Америка“. Всъщност аз предпочитам „Кръстникът I I“ пред първият филм. По-мрачен и тежък филм е.
    @.
    Пич, трябва да се прекръстиш на ( :)

    Отговор

  • Георги ака Гецата
    2016-10-25 at 00:12

    Удоволствие е да се четат подобни статии на един истински киноман и малко поостарял „пишлигар“! Ха дано по-често ги пише и все така добре!

    Отговор

  • pavel717
    2016-10-25 at 00:16

    Прекрасна статия!!!
    Един по-малко известен мотив от творчествотона Енио Мориконе
    https://www.youtube.com/watch?v=TtD8pQ7Ncx0&list=PLbZ39j_ugMRL9vOtnAqfFYtC7L5S2OPCQ&index=32

    Отговор

  • Цвети
    2016-10-25 at 00:19

    Да, за него :) Сравнението се допълва от „Добри момчета“. Както подсказва твоята аналогия, никак не е нужно – две (три) превъплъщения на една и съща страст. За едно ще харесвам Пеле, за друго – Марадона 😀
    п.п. И на мен вторият „Кръстник“ ми е по-любим :)

    Отговор

  • Кирил
    2016-10-29 at 16:28

    Привет и от мен! Чудесен материал и прекрасно информативно поднесен текст – адмирации за което. С риск да стана досаден, относно времетраенето на „Добрият, лошият и злият“ е 179 минути, а „Имало едно време на Запад“ е 165 минути (това поне е написано на Блу рей изданията вкъщи).

    Поздрави

    Отговор

Отговорете на Ангел  Отказ