Голямата бяла акула е легендарно страшилище. С внушителните си габарити и смъртоносна захапка, режеща плът, мускули и кости в реално време, най-знаменитата съвременна риба се тачи с епитети, описващи я като един от най-коварните, издържливи и гибелни обитатели на планетата. Тя е удивителен еволюционен наследник на древни твари, плъзнали из неприветливите морета и океани на Земята вероятно още през палеозойския период Ордовик, някъде преди близо 430 милиона години. Pаннитe хрущялни организми явно са имали забележителни методи за адаптиране, щом и до днес гените им се разпространяват из морските дълбини. Съвременният Carcharodon carcharias пък се появява преди около 15 милиона години и според някои теории заедно с вездесъщия си тогавашен (сега вече – изчезнал) съвременник Carcharodon megalodon споделя общ прародител, чиито ДНК-корени се губят еони назад в биологичната ни история.

Всеки човек изглежда незначителен, съпоставен с масивната паст на Carcharodon megalodon
Всеки човек изглежда незначителен, съпоставен с масивната паст на Carcharodon megalodon

Най-прочутата акула намираме в романа „Челюсти“, който Питър Бенчли издава през 1974 г., а по него година по-късно Стивън Спилбърг заснема едноименния си летен хит, пренаписвайки правилата на боксофиса и на блокбастърите. Както Бенчли, така и Спилбърг предлагат екстремно изобразена версия на месоядния морски поселник, но покриват претенцията си за зрелище и страх съответно с отличен литературен и режисьорски стил, с пълнокръвно развити персонажи и с труден за подражаване съспенс. Съвсем закономерно „Челюсти“ се превръща във феномен – следват редица продължения и имитации, които нагло копират стилистиката на оригинала. Болшинството са презрително слаби, най-вече тези, които директно се гмурват в акулските територии, но не пречи да споменем приемливо средняшките „Синята бездна“ (1999) на Рени Харлин и „Open Water“ (2003) на Крис Кентис; австралийският „The Reef“ (2010) на Aндрю Троки дори се допира до дефиницията приличен. Върху аналогична сюжетна база, но наблъскан с праисторически гигантизъм и съмнителна криптозоология, стъпва и Стив Олтън пpeз 1997 г. с бестселъра „Мегалодон“, а екранизацията му „Meg“ (2018) на Джон Търтълтоб изправя Джейсън Стейтъм срещу 20-метровия жив фосил, вилнеещ из Марианската падина. С оглед изреденото дотук, нормално е да подходим със занижени очаквания към „Опасни води“ (2016) на испанеца Жауме Колет-Сера. Предвид финансовия му успех обаче (световният приход доближава $120 млн. срещу производствен бюджет от скромните $17 млн.) и хвалебствените ревюта вероятно си струва проектът да бъде разгледан по-подробно в своя поп-културен и зоологически контекст.

Kaдър от „Синята бездна“ (1999)
Kaдър от „Синята бездна“ (1999)

Шедьовърът „Челюсти“ едновременно комерсиализира и митологизира имиджа на т. нар. бяла смърт, в резултат на което след 70-те години на миналия век далеч по-грозяща заплаха за акулата е човекът, а не обратното; популяризирането, експлоатацията и трансформирането й в някакъв ултимативен океански враг е причина тя да стане обект на изострен интерес в риболовния бранш, което драстично наврежда на числеността й из редица популации. Параноята, свързана с това зловещо, но на практика застрашено създание, е предимно неоснователна – неговата уязвимост от човешките набези превъзхожда в пъти свирепостта му към уж беззащитния Homo sapiens (ако ще се боите от животинския свят, съсредоточете се върху комарите, елените и хипопотамите, отговорни за невъобразимо повече мор сред хората, отколкото който и да е представител на надразред Акулообразни). Освен това за бялата акула ние не сме подходящо и вкусно блюдо – храносмилателната й система не преработва лесно високия процент мускулна, костна и мастна тъкан, изграждаща телата ни, и обикновено още след първата захапка нападението приключва. Сигурно затова фаталните случаи са незначителен брой… или са значителен, ако променим перспективата – според официалната статистика на всеки, погубен от акула човек, се падат приблизително 25 милиона погубени от човека акули.

Homo sapiens vs. Carcharodon carcharias
Homo sapiens vs. Carcharodon carcharias

Изписаното досега не е опит за екoлогичен манифест, а важна основа за по-разсъдлив поглед върху автентичността на дисонансни представления като „Опасни води“ – продукция, която без грам иновации се настанява удобно в утвърдените модели на споменатите по-горе копия на „Челюсти“. От една страна той не предлага нищо революционно по темата, но от друга се опитва да върне блясъка на поджанра, при това чрез минимализъм и икономичност. Бялата акула, която е плашещо космополитен вид (широко разпространена е в крайбрежните зони на всички океани на планетата), среща достоен съперник в красивото и смело лице на Блейк Лайвли – нейната стройна и лъчезарна осанка перфектно пасва на непокътнатия ландшафт и още по-добре контрастира на суровия ужас, срещу който се изправя. Сексапилът й обаче, при все че е напълно неподправен, не е разфокусиращ по начина, по който би бил, ако камерата непрестанно следеше стегнатите й задни части или стройните й крака. Напротив: чарът и талантът на калифорнийската актриса са нещото, на което всъщност разчита Колет-Сера – респектиращо решение, залагащо на драматични заложби, а не толкова на съблазнителна анатомия.

Kaдър от „Челюсти“ (1975)
Kaдър от „Челюсти“ (1975)

Първата половина на „Опасни води“ гради прецизно, но по тривиално типичен тертип обстановката, в която героинята на Лайвли ще израсне като образ, опитвайки се впоследствие да оцелее и да преодолее не само соленоводното чудовище, но и демоните в собствената си глава: студентката по медицина Нанси Адамс напуска цивилизацията и се отправя към забутано и малко известно тpoпическо кътче из бразилската плажна ивица. Мястото не е случайно – майка й, която непосредствено преди събитията във филма е починала, го е посетила години по-рано, когато е била бременна с дъщеря си. Докато сърфира из райската панорама в опит да открие себе си и да намери сили да продължи живота си, Нанси е нападната от кръвожадна и необяснимо враждебна бяла акула, успявайки на косъм да се измъкне, след като се качва първо върху трупа на гниещ гърбат кит, а после и върху оскъдно разкрита след отлива скала. Bтората половина на „Опасни води“ е класическа игра на котка и мишка с няколко бонуса – натуралистично кърпене на грозната рана на крака, която младата жена получава след атаката, спорадични надежди за помощ от случайно и не тъй случайно мярнали се хора в района и няколко безсрамно пресилени, „прескачащи акулата“, но все пак спектаклови сегменти в арената на безмилостния и безпощаден естествен отбор, който накрая ще излъчи само един победител.

Блейк Лайвли и Райън Рейнолдс
Блейк Лайвли и Райън Рейнолдс

Лайвли, която при ангажирането на ролята е била вдъхновена от съпруга си Райън Рейнолдс, който има сходно соло-актьорско начинание зад гърба си (нелошия „Погребан“ на Родриго Кортес от 2010 г.), е натоварена със задачата еднолично да изнесе действието – дори когато някакви успоредни неща се случват в рамките на сбитото времетраене от 86 минути, тя пак е най-малкото в периферията на събитията и й се налага постоянно да реагира на всичко. По тази линия по-скоро може да се направи компромис спрямо старанието й – трябва да се отбележи фактът, че Нанси почти няма с какво да работи и с кого да си взаимодейства, тъй като обкръжението й обикновено са лазурните вълни, каменистия остров и една ужасно смотана чайка с травма на крилото, напомняща на оперена и нискоинтелигентна вариация на топката Уилсън, с която Том Ханкс общуваше в „Корабокрушенецът“ (2000) на Робърт Земекис. Та, в цялата тази поредица от условия Лайвли се справя сравнително добре, включително и в случаите, когато е на ръба на своите възможности, рискувайки от престараване да се катурне с шумен плясък в дълбокото (образно казано, тъй като дълбочини тук няма – нито фабулно, нито художествено).

Kaдър от „Корабокрушенецът“ (2000)
Kaдър от „Корабокрушенецът“ (2000)

Ненатрапчиво, но отчетливо Колет-Сера инкорпорира технологизираното ни съвремие в света на дивото и екзотичното с бегли опити за нравоучение. Девственият пейзаж, посетен от Нанси, е ярка антитеза на поколението, ежедневно обръгнало със социалните мрежи и с дигиталната комуникация. Този мотив не е акцент, а по-скоро служи като декоративно изразно средство и е сред спорадичните по-любопитни похвати в наратива. За съжаление, кажи-речи всичко останало не е на впечатляваща надморска височина; макар композиционно пипнат, с безукорен монтаж и великолепна локация, „Опасни води“ няма как да потули трупащите се кусури – покъртително невидимият саундтрак, неотменната предсказуемост на сценария и прекомерно гърмящите аудио-визуални трикове постигат единствено генерика. Отделно, драматургичните нелепици и несъответствия варират от пренебрежими (изневиделица на брега се материализира мъртвопиян местен и също така изневиделица на сутринта разполовеният му труп изчезва) през спорни (Нанси запалва със сигнална ракета разтеклата се по повърхността на залива подкожна китова мас) до непростими (положението мълниеносно поема в небивала посока, когато акулата започва да проявява едва ли не антропоморфно поведение, с което тотално се дистанцира от характеристиките, които в действителност би трябвало да са й прилежащи).

Жауме Колет-Сера
Жауме Колет-Сера

Колет-Сера тенденциозно прехвърля бариерата на адекватното и допустимото – ясно е, че сме се вторачили в хорър с полугола красавица, която трябва някак си да се отърве от зъбите на изгладнял и особено настървен хищник, но почти свръхестествената сензитивност и кокаиновата агресия на съществото рядко ни предразполагат да почувстваме истинска заплаха (не защото такава няма, а защото преувеличението й те лишава от шанса да се отъждествиш с Нанси и да си се представиш в нейното положение – колкото по-фантастични са ситуациите, в които тя се озовава, толкова по-дистанциран си от драмата на екрана). При все че съществен порцион от „Опасни води“ е сниман в студио на син фон, средата не се усеща стерилна или изкуствена (с едно-две изключения), но неубедителната дигитална инкарнация на акулата не предлага задоволителен CGI, който да те накара да повярваш в текстурата, движенията и нрава на звяра, което е мъчен за игнориране недостатък, подсещащ ни за репликата на Марти МакФлай: „Shark still looks fake.

Дейвид Атънбъро
Дейвид Атънбъро

Опасни води“ може и да нe ce стреми към педантична акуратност, граничеща с документалистиката на Жак-Ив Кусто или Дейвид Атънбъро, но Колет-Сера даже не намеква, че желае да напусне пределите на реализма и на сериозния тон; съответно всяка прекалена хипербола на екшъна стремглаво се гмурва към бездната на откровения абсурд. Към финала поведението на акулата е научно недостоверно до степен, която не просто изисква да приемеш случващото се единствено като екранно забавление, пораждащо евтина емоция, а да изоставиш всякакъв критичен анализ и да позволиш на невроните ти да се държат като неоплоден хайвер, неспособни да регистрират безчетния набор от недомислици и алогизми, нагло изплуващи от замърсените с клишета рифове на шаблонния сюжет. Вследствие на всичко това се улавяш, че наблюдаваш събития, чиято развръзка и детайли вече са без каквото и да е значение – да, ясно ти е, че най-вероятно кулминацията ще доведе до кончината на антагониста и до избавлението (емоционално, психологическо и физическо) на Нанси, но ти е абсолютно все тая как това ще се случи. За капак по време на решителния сблъсък, когато гадината е надхитрена и победена, сцената със смъртта й носи разсейващ страничен ефект – вместо шокиращ, епизодът е неволно смешен.)

 Кадър от „Опасни води“ (2016)
Кадър от „Опасни води“ (2016)

Както вече стана дума, отзивите за „Опасни води“ се оказаха преобладаващо положителни. Дали защото Колет-Сера осъществява поносим баланс между красиво заснетото кино и търпимия (с уговорки) жанров кич, но критиката се отнесе ненадейно благосклонно към творбата му, надценявайки я неимоверно. Визуалният аспект и присъствието на Лайвли са безспорен плюс, но категорично не са достатъчни, за да провокират онова цялостно удовлетворение от адреналина и напрежението, което навремето подлуди библиофилите и киноманите с „Челюсти“. Може би наличието тук-там на качества подтиква до несъзнателно снизхождение към този нов, но носталгичен акулски терор – породено от изненадата, че пред очите ти е попаднало нещо, което отдавна не си виждал… и което не е чак такъв резил, какъвто си свикнал да гледаш. Ако обаче загребеш с пълен замах, шепите ти ще се напълнят не с вода, а с пясък и ще си дадеш сметка, че оригиналното заглавие „The Shallows“ отразява болезнено иронично съдържанието, напомняйки на ръждив и полюшван от течението буй, заседнал в мътни и мочурливи творчески плитчини.

5/10

Similar Posts

Вашият отговор на radi Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

10 Comments

  1. Аз му дадох 4 от 10 и до последно се надявах (макар да знаех, че няма), че акулата ще я изяде. Иначе като цяло съм съгласен – липсва кой знае какво напрежение, акулата се държи много фантастично, особено към края. Но в крайна сметка предлага достатъчно забавление, без каквито и да е очаквания 🙂

  2. Страшен текст. Научих сума неща. А на тоя колет-сера изобщо няма да му коментирам името.

  3. На снимката с Райън Рейнолдс… има cancer 🙁

    П.П. Както във всички разговори по темата – този филм не заслужава подобно ревю! 🙂

    1. хахаха верно има cancer …. колко тъжно 🙁

    2. Cигурно е скрита реклама на „Дедпул“.

  4. 1. Jaws
    2. Open Water – въобще не е „приемливо средняшки“, а е страхотно добър
    3 The Shallows – ето този е „приемливо средняшки“ (но доста гледаем)

  5. Гледай и пиши, Ради – нямаме търпение за праведната ти присъда 🙂

    1. Аз знам,че се интересуваш и заради това ще драсна