„...нито ангелите райски в този час, нито земните демони зли, ще разделят нашите души...“
„…нито ангелите райски в този час, нито земните демони зли, ще разделят нашите души…“

Можеш или да обичаш Едгар Алън По… или да се примириш, че почти всички го обичат. Доколко обаче го величаем в действителност? Днес хората сякаш не познават личността му; сблъсквали са се единствено с творчеството му и любовта им се дължи на него. Той е спечелил захласа на дамите от своето време с прекрасната си поезия; на американската нация – c Гарванът“; на тогавашните спортни общности – с физическата си сила и атлетичност; на клубовете за книги – с литературните си познания. Е, изглежда творчеството на По е самият По, а всички ние все пак го познаваме и почти всички го обожаваме. Нека днес, в дена на неговата мистериозна смърт, се запознаем с някои от литературните родители, повлияли творчеството му, както и с литературните му деца, на които сам е вдъхнал от великия си талант – макар мотивът ни за този материал да е предимно книжен, докато го четете, ще срещнете редица имена, вдъхновили киното.

Родители:

Хорас Уолпоул

Ян Шванкмайер
Ян Шванкмайер

Един от основните източници на вдъхновение за всички представители на готик-културата е архетипът на готическия роман – „Замъкът Отранто“ на английския писател Хорас Уолпоул. Считан за баща на жанра от мнозина, подтикван от кошмар, той описва всички стереотипи в този клон на литературата: мрачен, енигматичен злодей, тайнствени замъци, гъста тъма, живи сенки, родови проклятия и фатални жени. Така Уолпоул повлиява цяло течение в изкуството, а част от гените на неговото произведение се откриват в хиляди други. Едгар Алън По, разбира се, не остава встрани. Като представител на втората готическа вълна, той вплита немалко от мотивите от „Замъкът Отранто“ в собствените си разкази (вероятно най-близки до него остават „Маската на алената смърт“ и „Крушението на Ашъровия дом“), а през XX в. чешкият аниматор-сюрреалист Ян Шванкмайер превръща класиката в знакова късометражка.

Матю Грегъри Луис

„Ровът и махалото“ на Роджър Корман
„Ровът и махалото“ на Роджър Корман

По думите на Уолтър Скот ексцентричният Матю Луис (геният зад шедьовъра „Монахът“) сам създава цяла епоха в литературата. Той пръв използва ужаса като крайна форма на страха. Така поставя началото на жанра, в който По разгръща най-популярните си истории. Мрачната и философска трагедия на испанския монах Амброзио води читателя през тайнствените коридори на манастири и тъмници, изпълнени с демоничен аромат на сяра и молби за милост на измъчваните от Инквизицията. От този мотив се ражда един от най-популярните разкази на По – „Ровът и махалото“. В едно свое писмо той сам споделя, че за него Луис е вдъхновение (предполага се, че го е имал предвид и в идеен, и в житейски смисъл). Американецът се е възхищавал на изказванията, направени от Луис пред печата, когато е бил обвиняван поради „неморалността“ на творбите и свободолюбието си. По сам признава, че влага по нещо от това в писането си; освен това се предполага, че той познава творбите на Луис още от дете – майка му Елиза е играла в някои от постановките по пиеси на англичанина. (Повече по темата ще откриете тук.)

Уошингтън Ървинг

 „Слийпи Холоу“ на Тим Бъртън
„Слийпи Холоу“ на Тим Бъртън

Авторът на прочутата „Легенда за Сънната долина„, известен като „бащата на американския разказ“, е бил силно уважаван от По. Роден в Ню Йорк, когато градът още се намира под холандско влияние, Уошингтън Ървинг е дълбоко инспириран от германските и холандските легенди, разказвани от неговите деди. Това прави мотивите му особено оригинални, тъй като те смесват европейската фолклорна традиция и американския начин на живот от първата половина на XIX в. По на няколко пъти се е обръщал към Ървинг с молба да рецензира негови ръкописи, а сюжетът на колцина от тях силно напомня произведения като „Дяволът и Том Уолкър“ и „Рип ван Уинкъл“. Двамата освен това творят предимно в едни и същи жанрове – ужас и сатира – и притежават сходен стил.

Братя Грим

„Братя Грим“ на Тери Гилиам
„Братя Грим“ на Тери Гилиам

Оригиналния вариант на „Детски и домашни приказки“, събрани от Якоб и Вилхелм Грим в началото на XIX в., е потресаващо различен и мрачен от адаптациите за деца, които са широко популярни днес. Поради тази причина през годините те са вдъхновили редица apтисти – от писатели като Нийл Геймън до художници като Артър Ракъм, например. Нещо любопитно: в една от приказките се разказва за врабец, който влиза неканен в дома на каруцар и непреклонно повтаря една съща клетва срещу него, която малко по малко се сбъдва. В тази хумористична история намираме гензиса на най-известното произведение на По – поемата „Гарванът“.

Деца:

 Артър Конан Дойл

„Баскервилското куче“ на Терънс Фишър
„Баскервилското куче“ на Терънс Фишър

Създателят на Шерлок Холмс е един от най-известните автори, повлияни от По. Всъщност той дори го нарича „образец за вечността“. Критиката счита По за създател на детективския жанр, а Артър Конан Дойл го използва като модел за своите криминални истории. Дори прототип за Холмс се оказва не жив човек, а… детектив Огюст Дюпен от „Убийства на улица Морг“. В ранните истории на Дойл „Етюд в червено“ и „Скандал в Бохемия“ има цели абзаци, които кореспондират с цитати от „Убийства на улица Морг“.

Х. Ф. Лъвкрафт

„Съживителят“ на Стюарт Гордън
„Съживителят“ на Стюарт Гордън

Подобно на Дойл, Хауърд Лъвкрафт използва своя голям предшественик като нарицателно за пример: „Когато пиша, творчеството на Едгал Алън По е мой модел!“ И двамата автори пишат мрачни, мистериозни истории с фантастични елементи. Именно това последно качество е най-специфично в приликите между тях. За разлика от своя учител обаче, Лъвкрафт не трупа философски подтекст в творбите си. По е считал, че литературата без вътрешен смисъл е долнопробна… Лъвкрафт пък е бил дотолкова запален почитател на По, че дори му посвещава сонет.

Робърт Блох

„Психо“ на Алфред Хичкок
„Психо“ на Алфред Хичкок

Робърт Блох остава най-известен и до днес със своя роман „Психо“. Що се отнася до новата вълна истории на ужаса, той е един от първите автори, използвали психологията за целите на повествованието. Това е било типично за по-старите автори, но по-голямата част от поколението, творило в pulp-течението, го избягва като похват. Блох сам твърди, че е заел психологията от творбите на По и собствените си преживявания през Втората световна война, където видял, че ужасът е съвсем реален. Той дори дописва недовършения разказ „Фарът“ на По.

Стивън Кинг

Стивън Кинг
Стивън Кинг

Тук срещаме чудесен пример за съвременен автор, който вероятно нямаше да напише много от шедьоврите си, ако По не беше съществувал… или не беше станал писател. Ще цитираме дословно Стивън Кинг: „Най-доброто, което можеш да направиш с читателя, е да го уплашиш. Това е нещо, което се случва в главата му. Интелектуално е, разиграва се в ума ти. Подобен ефект постига Едгар Алан По…“ Кинг често си служи с „механиката“, типична за разказите на По. Един от най-известните му разкази например – „Вампирът“, вероятно е скроен по модела на „Черният котарак“, а произведението „Истината в случая с господин Валдемар“ е послужило като образец за финала на един от най-новите романи на Кинг – „Възкресяване“, който излиза от печат през 2014 г.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

2 Comments

  1. „Истината в случая с господин Валдемар“ има превод на български – в сборника „Спускане в Маелстрьом“ на Галактика 🙂

  2. Чакаме админът да коригира инфото около разказа за Валдемар – от обяд сме му пуснали корекцията, но днес беше доста бизи дей 🙂