Inherent Vice

В началото на 70’-те в Америка си отива повече от една епоха. Отиват си идеализмът на поколение, вярвало в промяната, и надеждата за по детски осъзната справедливост. На тяхно място се отваря рана, напоена със страх от конспирации; страх от държавата; страх от полицията, която я представлява; страх от улиците, наводнени с наркотици, вкарани от службите на същата тази държава. Време на култове и секти, където Чарлс Менсън е телевизионна звезда. В несигурността изплуват разочарования, тегли се чертата на равносметки и започва голямото сочене с пръст.

Томас Пинчън пише „Inherent Vice” 30 години по-късно, но действието в романа се развива през 1970 г. Преди да се захване с адаптацията, Пол Томас Андерсън си задава въпроса защо е това връщане назад. Дали е породено от носталгия по отминалите младежки години или е нещо повече? Може би Пинчън е открил корените на плевелите, избуяли в градината на най-парадираната демокрация в света. Какво е „Inherent Vice”? За какво е книгата, за какво е филмът?

Терминът „inherent vice” (наследствен порок) се използва за вроден дефект на физически обект. Подобна несигурност увеличава рисковете (съответно и застраховките) при пренос на стоки отвъд океана. Дефектът не е видим и това възпрепятства възможността да се вземат мерки. Във филма не става въпрос за право и търговия, така че терминът се отнася до друго. До хора. До цяло едно поколение.

Премисът е привидно простичък. Лари „Док” Спортело (Хоакин Финикс), частен детектив и пушач на марихуана е навестен от бившата си приятелка Шаста Фей (Катрин Уотърсън), която го моли за услуга. Любовникът й (Ерик Робъртс) – милионер с бизнес за недвижими имоти е в потенциална опасност да стане жертва на измама, скалъпена от съпругата му и нейния любовник. Док се впуска във вихрушка от заплетени истории  и все по-шантави герои. Настоящата му капризна приятелка (Рийз Уидърспун); раздърпаният му адвокатът (Бенисио дел Торо); мачо-детективът Крисчън „Бигфут” (Джош Бролин); агент под прикритие, който уж е умрял (Оуен Уилсън) и смахнатата му съпруга (Джена Малоун).

Лудостта на заплетената история е на практика неразгадаема. Тези, които са свикнали да гледат филм, за да разберат кой е убиеца, кой открадна парите, какво ще стане после, биха се отказали още на първите 20 минути. В една сцена може да се появи герой и в продължение на две сценарни страници да стовари информация, която по-нататък да бъде преиначена или изобличена като невярна. Объркването от тези разминавания е вододела. Или го приемете като неделима част от филма, целенасочен ефект, или неспасяемо се отегчавате.

Някой беше написал, че филмът е за напушени герои, като самият филм сякаш е напушен. В джойнта са свити „Големият Лебовски” и „Буги нощи”. Ноар разследване с каламбури и абсурдни герои, които дърпат чергата към себе си или се проскат отгоре и започват да се въргалят. Защото в “Inherent Vice” няма истина за която си заслужава да се бориш. Вроденият порок на всички замесени в крайна сметка ги прояжда отвътре, а оцеляването е открито в приемането на този порок като неделима част от красивото цяло.

Музиката на Джони Грийнууд (китаристът на „Radiohead“ за пореден път работи с Пол Томас Андерсън) е хипнотична и придава фантастични нюанси към трансцедентиращия детектив. В добавка получаваме и страхотни 70’- ски парчета , като „Vitamin C” на CAN. Визуално филмът е като добре препечена пица. Камерата на Робърт Елсуит за пореден път улавя пулса на Ел Ей. След като преди две години ни отведе по стълбата на амбицията с „Лешояда”, легендарният оператор разкрива един много по-разбъркан свят. Затова и камерите са handheld – позволяващи импровизации и спонтанни решения. Самият Елсуит е отраснал в Лос Анджелис през това десетилетие, което е още един плюс за автентичния дух на филма. С негови думи: „Беше диво, невинно, лудо, секси, фрашкано с наркотици място. Мисля че Пол искаше да пресъздаде това.”

„Inherent Vice” е изненадваща смяна на посоката за Пол Томас Андерсън. След „Ще се лее кръв” и „Учителят” – съвременни класики, изтощителни за сглобяване, се появява филм с непретенциозна лекота. Андерсън е оставил впечатляващите продължителни кадри за сметка на close ups на хора, които стоят един срещу друг и говорят. Режисьорът, досущ като художник, който след като е усвоил най-трудните техники, се завръща към основното, където се намира същинското предизвикателство. Както казваше един от най-добрите съвременни барабанисти: „Simplicity is not stupidity“. По някакъв странен начин това може и да е най-добрият филм на Андерсън. Със сигурност най-подцененият му.

„Inherent Vice” е неуловим като пушека от джойнта. За какво е този филм? За 70’-те, за войната с наркотиците, за полицейската бруталност, за едно изгубено поколение, за любов, за самия Пинчън? Вие решавате.