В края на Първата световна война американско семейство се заселва във френско село, където бащата (Лиъм Кънингам) участва в мирните преговори за сключването на Версайския договор. Съпругата му (Беренис Бежо) е отдадена християнка, която трудно се справя с характера на непослушния им син, чийто избухвания издават зараждането на чудовище. Отчасти базиран на ранните години на големите диктатори на XX в., „Детството на един водач” е мрачен портрет на надигащото се зло. Филмът е вдъхновен от едноименния разказ на Жан-Пол Сартр и романа „The Magus” на Джон Фаулз.

До преди няколко месеца дори не бях чувал за режисьорския дебют на Брейди Корбет, когото сме гледали като актьор в „Тринайсет”, „Funny Games”, „Clouds of Sils Maria” и „Меланхолия”. За моя изненада (и голямо съжаление), „Детството на един водач” дори е имал прожекция на тазгодишния София филм фест. Качеството на първия трейлър даде заявка за нещо изключително. Сега, с чиста съвест мога да заявя, че очакванията не са били напразни.

Филмът на Корбет е един от най-силните дебюти през последните години, като единствен сърпеник може би му е Робърт Егърс с неговата „Вещица”. Двата филма си приличат в мрачната стилизираност и смразяваща атмосфера, чрез които се създава фон за надигането на чудовище (в зависимост от моралните ви възгледи се чувствайте свободни да използвате друг епитет). Очевидни вдъхновения са „Сиянието” и „Поличбата”, като влиянието на Кубрик прозира в композицията на дългите кадри и натегнатата атмосфера, докато Донър се усеща в изграждането на образа на дяволското дете и взаимоотношенията с родителите. В помощ на оформянето на сценария Корбет посочва: „Day of Wrath” (1943), „Мушет” (1967), „Под слънцето на сатаната” (1987) и „Бари Линдън” (1975).

Стаите и помещенията са пропити с автентичност, за която спомагат детайлизирания интериор и снимането на добре подбрани локации – в частност Замъкът Буда в Будапеща.
Стаите и помещенията са пропити с автентичност, за която спомагат детайлизирания интериор и снимането на добре подбрани локации – в частност Замъкът Буда в Будапеща.

Структурата на филма използва като опорни точки три гневни избухвания на детето, чието име, в последствие разбираме, е Прескот.

Имах проблем с мудната експозиция в началото. Корбет използва твърде много време, за да разкрие скромни количества информация за героите, но ако имате търпението, постепенно започвате да ги опознавате – бащата, майката, писателят, който им гостува (Робърт Патинсън), свещеникът и учителката по френски (Стейси Мартин). За сметка на това страхотната атмосфера и силното усещане за място засищат киноманския глад. Операторската работа на Лол Кроули („45 Years” ) е сред най-добрите тази година. Когато камерата му не рисува картини по подобие тези от Вермер, заплашително следва героите от едно помещение в друго. Някои кадри компенсират нуждата от какъвто и да е диалог.

Музиката е дело на легендарния Скот Уокър, познат с поп-баладите си от 60’-те. През последното десетилетие Уокър постепенно се придвижва към авангарда, като новите му композиции нямат почти нищо общо с тези от ранната му кариера. „Детството на един водач” започва със стържещи струнни инструменти, които постепенно се разпадат и дават място на какафония от звуци, отразяващи психическите девиации на подрастващия диктатор.

Подтиснатите сексуални желания винаги са били тясно свързани с властта, а Стейси Мартин е идеалната изкусителка.
Подтиснатите сексуални желания винаги са били тясно свързани с властта, а Стейси Мартин е идеалната изкусителка.

В самото начало Прескот хвърля камъни по излизащите от църква поклонници. Защо го прави е въпрос, който така и не получава директен отговор. Всъщност това е въпросът, който стои (или по-точно би трябвало да стои) в сърцето на филма. Какви са факторите, които създават най-големите чудовища на XX век. Корбет не дава категорично обяснение.

Прескот не е роден злодей, защото в немалко от сцените го виждаме да проявява съчувствие и привързаност. Той има и приятели. Бавачката, която (за разлика от родителите му) не го кара да си дояжда гадната вечеря, както и учителката по френски. На един от уроците гърдата й нежно прозира през роклята и за първи път пленява впечатлителното съзнание на детето

От друга страна поведението не е плод на някакви кошмарни условия. Семейството му не се различава особено от останалите. Отговори могат да се търсят в авторитарното налагане на воля от страна на родителите му – чрез сила от баща му и чрез религиозна обрядност от майка му, както и чрез развития в детето едипов комплекс, но Корбет не се интересува точно от тези въпроси.

Примерно семейство.
Примерно семейство.

Както казва героят на Патинсън, докато на игра на билярд с бащата обсъждат скорошна статия във вестника: „Трагедията не е в това, че Пилат предава себе си, а че стотиците в тълпата го правят. Това е трагедията на войната. Не, че е един човек има куража да бъде зъл, а, че толкова много нямат смелостта да бъдат добри”. По този начин можем да погледнем на Прескот като на психологически портрет на една объркана Европа, която не знае коя е и защо е такава. В някои обстоятелства бунтът и необходимостта от насилие стават естествен израз на подтиснатите чувства и няма сила, която да даде отпор.

Много по-интересно е влиянието, което тайните срещи, на които баща му присъства, формират представите на Прескот за управление. От ранна възраст детето вижда съдбата на Европа да се решава тайно от хора, избягали от светлината, за да могат да говорят свободно и да кроят планове в тъмнината. Карти, чертежи, подписи и пури – това са елементите, които ще се появяват и накрая, когато момчето подчинява всички институции под властта си.

Последната сцена предлага някои изненади. Освен, че е заснета изключително и разгръща още повече мащаба на филма, погледът с който Корбет ни оставя, променя изцяло видяното и задължава повторо гледане. Завършекът е заключението на първия кадър, в който виждаме Прескот, облечен като ангел в библейска пиеса за видението на овчарите, преди Христос да се роди. Той е вестителят на новото, пророкът, когото всички очакват.

Робърт Патинсън се справя отлично с двете роли, които Брейди Корбет му е възложил.
Робърт Патинсън се справя отлично с двете роли, които Брейди Корбет му е възложил.

Ако харесвате Ханеке и Триер, с които Корбет е работил в миналото, задължително гледайте „Детството на един водач”. Ако се интересувате от психологически портрет на един подрастващ демон – гледайте. Филмът не е исторически, а поетичен и мрачен разказ за времето, когато светът излиза от една война, изковавайки новите си чудовища.

Оценка: 8/10

Similar Posts

Вашият отговор на Стефан Димов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

6 Comments

    1. Аз бих дал някой кредит на Стейси Мартин ♥

  1. Браво! Отлично ревю, което препокрива над 90 процента от мнението ми. Ако се абстрахираме от възрастта на Корбет – можем да кажем – невероятен режисьорски дебют. Ако вземем под внимание възрастта му … направо си е феноменално това постижение. Изключително стилно, атмосферно, елитарно, автентично и зряло кино. Ако нямаше и тази солидна същина и тежест, щях да го нарека – снобарско. Но той я има.
    Още на ниво трейлър, си мислех за Бергман и Ханеке. Докато гледах филма си мислех за Кубрик и Ханеке. Много се радвам, че Мартин го е споменал. Триер също има някаква минимална част тук, въпреки че той е много много далече от подобна стилистика и чистота.
    Феноменалното е, че Корбет не прави жалки опити за копиране на гореспоменатите майстори. Това би си проличало ужасно много и филма не би бил и една 10-та от това, което е. Но си личи колко е попивал от тях и как това го е изградило като един прекалено любопитен филмов творец (мой набор, damn it :D), който може да сътвори чудеса … след като на 28 прави ТАКЪВ филм. Наградите от Венеция, Истанбул, Лисабон и още немалко номинации са добро поощрение. Интересно ми е как този филм все пак е останал в толкова голяма сянка …

    Детството на един лидер определено е лента, която продължава да работи след края си. Продължава да те човърка. А статично-следящите и много въздействащи кадри, остават с теб на фона на злокобната стържещо-вено-режеща (но великолепна) музика.

    Актьорската игра трудно може да бъде определена за каквото и да е останало, освен перфектна. Обрана, без никакви дисонанси между герои и актьори. Гледаш и си този така осезаем свят. Не мислиш за игра, не мислиш за актьори, не мислиш за преиграване, просто защото няма такова. Виждам, че първоначално Тим Рот и Жулиет Бинош са щяли да изпълнят ролите на бащата и майка … многоточие и въздишка, макар че цялостна разлика надали щеше да има. Кънингам и Бежо са повече от убедителни. Патинсън прави поредната роля, която заслужава прекланяне до земята. Присъствието му е гигантско, въпреки че реално няма какво толкова да „играе“, но само на пръв поглед (то това май, да не „тих“, а да си толкова убедителен е най-трудното. Много, много, много на място! Кой би знаел преди няколко години, че двамината от Здрач ще се превърнат в едни от най-интересните млади актьори днес.

    Филмът много умело избира тази си посока – да не дава отговори, както и супер очевидни и фрапантни „предпоставки“ за зараждането на това „зло“. Не се нагърбва с претенцията и илюзията, че за два часа може да го направи. По-скоро, със завидна кинематографичност ни показва частици от цялостния пъзел, които определено изгражда много пълна, но не и цялостна картина. Дори само по себе си, това е доказателство за голяма зрялост.
    Чудесен филм. Дори не искам да се нагърбвам с оценка. Ще го оставя да тлее. Препоръчвам!

  2. Снощи гледах филма! Респектирана съм! Наистина доста вдъхновен от работата на Корбет с Триер, реплика към “ Бялата лента“ на Ханеке…Чудовище се заражда със сигурност, ако расте сред чудовища. Родителите, на Прескот, атмосферата на задушаване и безразличие, нелюбовта,високомерната лекота на решенията кой да живее и кой да умре “ след чашите, след конфитюра и след чая,сред порцелана и сред разговора ни накрая…“ по Елиът, но тук сред пури, брендита и приглушена светлина…..Духът на Vilhelm Hammershøi във пространствата, светлината, мизансцена…Подразни ме особено на финала натрапчивата музика на Уокър…Тя не контрира случващото се на екрана, а напротив наслагва се без изненада върху него. И вменява на зрителя само един възможен финал. Бих желала да бъда свободна сама да довърша финала…Защото никак не съм сигурна, че “ диктаторът“ в който се превръща Прескот e диктатор -толкова просто разпознаваем, въпреки елемента със знамената – също абсолютно ненужен за мен, нищо че визуално впечатлява. От всяко положение този дебют на Корбет го изстрелва директно в орбитата на голямото европейско кино. Оценка / като за дебют: 7.5 / 10