Джейсън Борн / Jason Bourne

Ето че дойде време всичко да стане лично. Тайните машинации на най-мощната разузнавателна организация в света отстъпват място на личната драма в новия филм на Пол Грийнграс, вдъхновен от романите на Робърт Лъдлъм – „Джейсън Борн”.

След като повечето въпроси около самоличността на Борн отпаднаха, заварваме главния герой в не особено оптимистично състояние на духа да се бори с демоните от миналото. Признавам, че очаквах по-оригинално начало от нелегалния боен клуб, в който Джейсън се опитва да избяга без особен успех от двойствената си натура. Обещанията за по-голям психологизъм се задълбочават, когато той научава, че ключова роля за злата му участ се изпълнява от собствения му баща. Очевидно потресен от разкритията, в началните сцени Борн изглежда така, все едно е на път да повърне, с което щрихите към психологическия му портрет се изчерпват. Но да не бъдем толкова строги. Подобни франчайзи са доста коварно блато, в което е по-вероятно колата на сценаристите да забоксува, отколкото да премине триумфално. Добрата новина е, че още в началото получаваме ясно послание за стилистиката на филма, в който действието ще доминира над сюжета.

Пол Грийнграс повтаря почти буквално упражнението от „Ултиматумът на Борн”, което означава, че ви предстои да гледате двучасов видеоклип, заснет с мобилен телефон. Шегувам се. Познатият визуален стил работи безотказно в по-голямата част от времето и ще ви хвърли директно в действието. Въпреки грандиозно замисленото, изпълнено и заснето преследване в Лас Вегас, моите предпочитания отиват към сцените в Атина заради тяхната реалистичност. Без капка преувеличение, техническото изпълнение на тази част от филма може да бъде определено като триумф на киното. По някакъв начин от бясно движещите се образи и насечен монтаж се ражда контролиран хаос, чието въздействие е незабравимо.Тук няма как да пропуснем имената на оператора Бари Акройд и монтажиста Кристофър Рус. Избраният от Грийнграс стил е съзвучен и с модерните технологии, които играят ключова роля в историята, и заедно с вмъкването на препратки към актуални събития, като аферите „Сноудън” и „WikiLeaks”, изграждат достоверен фон на историята.

15 години по-късно, Мат Деймън е всичко друго, но не и уморен да изпълнява ролята на Джейсън Борн, наричан все по-често Дейвид Уеб. Въпреки някои странности на сценария, поради които в големи периоди от време е извън кадър, той използва максимално възможността да спечели симпатиите ни. Това всъщност не е много лесно, като се има предвид, че за разлика от Джеймс Бонд и Итън Хънт, Борн не е типичният екшън герой. С малкото предоставени му средства, Деймън прави всичко възможно, за да е убедителен като човек, даващ си сметка за противоречивата си същност. Можем само да съжаляваме, че този път липсват сцени, които по-ясно да дефинират драмата на неговия герой и да мотивират действията му, както в предишните епизоди при срещите на Борн с убийците, които го преследват.

По традиция силният подбор на актьорите (да не забравяме Крис Купър, Джоан Алън, Албърт Фини, Брайън Кокс, Дейвид Стратеърн…) достига своя връх с Томи Лий Джоунс, който внася нотка на цинизъм в иначе едноплановия образ на директора на ЦРУ. Освен че е в добра форма, той получава не малко възможности да демонстрира коронните си изразни средства, с помощта на които за пореден път се превръща в център на действието. С малко повече от характерната за образа на Памела Ланди нюансираност, образът на Томи Лий Джоунс би могъл да остави незабравима следа в поредицата.

В момента е доста вероятно да попаднете на филм с Алисия Викандер, така че и този не прави изключение. Вече номинираната за „Оскар” шведска сензация получава може би най-интересната роля във филма, но развитието на образа е по-скоро обещание за бъдещето. Типичната скандинавска сдържаност е добър контрапункт на очертаващия се прелом в характера, но засега актрисата не получава шанс да се доближи до постиженията си в „Ex Machina” и „Момичето от Дания”. Добрата ни позната Джулия Стайлс внася нотка на приятна носталгия и дава решителен импулс на действието, но за съжаление, с това ролята ѝ се изчерпва.

Разочароващо, този път образът на убиеца, преследващ Борн, е бялото петно в историята. Венсан Касел е оставен да разчита изцяло на собственото си очарование в роля, която обикновено е носител на важни послания в сюжета. Забележителен сам по себе си, той не получава шанс да бъде запомнен като Клайв Оуен или Карл Ърбан.

За разлика от Касел, Риз Ахмед се вписва доста добре в старателно пресъздадената атмосфера на свръхтехнологичност, а героят му, в чието лице много лесно могат да бъдат разпознати реално съществуващи личности, е носител на модерната дилема за свободата на отделния индивид във все по-глобализиращото се общество. Макар сцените с негово участие да не са сред най-запомнящите се, той демонстрира най-доброто от актьорските си заложби, които го превърнаха в звездата на актуалния сериал на НВО „Злокобна нощ”.

Както може би стана ясно, основните забележки към „Джейсън Борн” падат в градината на сценаристите. Сюжет, в който съюзници се превръщат във врагове, предполага доста възможности за изненади, но такива почти липсват. Нещо повече, отделни похвати, като проблясъците на паметта, с помощта на които Борн научава важна информация за себе си, започват да се изчерпват и са на път да се превърнат в начин да си припомним предишните епизоди. Като почитател на класическите шпионски трилъри, моите предпочитания продължават да бъдат насочени към „Самоличността на Борн”, в който сюжетът движи действието, а не обратното. Това е единственият филм, продуциран от самия Лъдлъм, и смея да изкажа предположението, че е моделът, по който си е представял поредицата. Макар да говорим за комерсиална продукция, би било добре съотношението между външен вид и съдържание да е малко по-равностойно. Но като цяло, получавате всичко, за което сте платили. Плюс „Extreme Ways” на Моби.