В голямата игра / War Dogs

God bless Dick Cheney’s America
от на 2016-08-20
 

Тод Филипс е познат на масовата публика като автор на трилогията за четиримата махмурлии, които си мислят, че знаят как да се забавляват цяла вечер, без да си причинят някакъв сериозен damage. Първият запой беше наистина забавен, вторият приемлив, с условия за добра компания и по възможност нещо за пиене, а третият – пълна трагедия.

Но честно казано най-доброто на Филипс, поне за мен, си остава „Старата школа” („Old School”) – лежерна кретения с участието на Люк Уилсън, Винс Вон и Уил Феръл. Между първите два запоя, режисьорът дори съумя да създаде още една интересна, леко романтична, комична история с циничен привкус, ползвайки услугите на любимите на повечето от нас Зак Галифанакис и Робърт Дауни Младши – „Път с предимство” („Due Date”).

Но да оставим миналото настрана. След три години мълчание, Филипс се завръща на големия екран като сценарист и режисьор на „В голямата игра” („War Dogs”). Филмът, чието работно заглавие беше „Arms & the Dudes”, ни запознава с историята на две амбициозно-накозени момчета – Ефрам Дивероли (Джона Хил) и Дейвид Пакауз (Майлс Телър) – които стават търговци на оръжие, като успяват да спечелят договор за 300 милиона долара с Пентагона. Задължението им – да снабдяват американските съюзници с оръжие и амуниции в Афганистан. В основата на филма е статията от 2011 г. в „Rolling Stone” (прераснала в книга) на Гай Лоусън – „The Stoner Arms Dealers: How Two American Kids Became Big-Time Weapons Traders”.

war-dogs-review-img01-20160820

Може да определим „В голямата игра” като комедия с черни нюанси, дребна(ва) сатира и полудързък опит да критикува бившата администрация на една огромна, все още функционираща на пълни обороти машина за пари. Още в първите десетина минути нямаше как да не направя аналогия с чудесния „Цар на войната” („Lord of War”) – стилистично, разбира се. Филипс започва историята си чрез героя на Майлс Телър, който преди големия оръжеен бизнес се занимава с „биене на чекии за пари”. Директна извадка, Дейвид Пакауз живее в Маями и бачка като масажист на свободна практика, разстилащ лубрикант по телата на всякакви перверзници с кинти. Животът му се променя, когато на погребението на не важен за историята персонаж се „събира” с отдавна позабравения му приятел от детство Ефрам Дивероли.

Героят на Джона Хил е нахакан, безскрупулен, повече вулгарен, отколкото циничен, с едно такова отношение към всичко, сякаш е готов да умре във всеки един момент и светът ще продължи да бъде в краката му. Неслучайно един от официалните постери, а и самият филм, непрекъснато хвърлят препратки към „Белязаният” („Scarface”).

tumblr_obfza2T5KG1v4poy2o1_1280

Битието притиска Дейвид до такава степен – освен богаташките чекии за жълти стотинки, гаджето му Из (Ана де Армас) е бременна – и въпреки пацифистичната му морална позиция, офертата на Ефрам за лесни пари в огромен размер се оказва повече от примамлива. Оръжейното снабдяване на американската армия може и трябва да се прави, от която и да е фирма, разполагаща с точните разрешителни и лицензи. Флиртът на Ефрам с правилните хора и възприемчивостта на Дейвид, за нула време ги изстрелват нависоко „В голямата игра”.

Но всяка една толкова щастливо развила се история, има и своите сиви моменти. Но, за да не ви развалям пълния кеф, ще спра дотук с издаващите сюжета детайли. Само ще спомена, че героите минават през всякакви фази на еуфория, засилващ се горчив вкус след поредния успех, съжаление, неувереност, страх, самоувереност и пълна глупост.

tumblr_obfz8xxAqn1v4poy2o1_1280

В голямата игра” има доста приятна атмосфера и ритъм, макар и в началото да се чувства известен drag, докато героите минават през стандартното за такъв род филми запознаване с материята, престъпвайки редица принципи. О, да, както и при „Цар на войната” историята се опитва по един или друг начин да ни поставя пред различни морални дилеми. Благодарение на добре балансирания хумор, прекрасно поднесен (основно) от Джона Хил, тънката граница между съчувствие и тотален непукизъм се размива по най-добрия начин. Честно казано Ефрам, смехът му и чарът на актьора, доставят по-голямо удоволствие и развлечение от Жокера на Джаред Лето в „Отряд самоубийци”.

war-dogs-review-img03-20160820

Майлс Телър също се справя страхотно в ролята си, но тук отново чисто субективно трябва да призная, че където и да съм гледал това момче, винаги съм оставал с позитивна настройка… веднага уточнявам, че глупости като „Дивергенти” и „Фантастичната четворка” останаха под зрителския ми радар, като смятам, че надали някога ще им отделя време.

Хил и Телър са изключително сполучлива екранна двойка. Покрай новините за филма си спомням, че първоначално е имало план Джеси Айзенбърг и Шая Лебоф да се заемат със задачата, което въпреки симпатиите ми към единия и поувехналата надежда и очакване към другия, не смятам, че Филипс щеше да получи същия положителен резултат.

tumblr_obfzafhFpl1v4poy2o1_1280

Малко внимание и към поддържащите персонажи – много cool Брадли Купър, чудничък Кевин Полак и чаровна, макар и на моменти мега досадно-неблагодарна Ана де Армас.

Тук е моментът официално да поздравя Тод Филипс за добре свършената работа. Всяко едно режисьорско решение във филма е попадение. Особено пресечките с цитатите, които след първия пример, вкарват зрителя в очакване къде и как точно показаната на черен фон реплика ще се впише в сюжета. Не бих казал, че имам любима фраза, но подзаглавието на този текст със сигурност влиза в личния ми топ 3.

war-dogs-review-img04-20160820

Освен множеството култови музикални парчета, оформящи добрия саундтрак на филма, допълнителната амбиънт nostalgic-to-depression композиция, дело на Клиф Мартинез, също заслужава похвала.

Нека завърша със следното – „В голямата игра” не е оригинален филм, но работи много добре предвид своя жанр. По отношение на режисурата Филипс е надскочил себе си. Обективно, сценарият не е адаптиран по най-добрия начин, но от друга страна разказва добре историята, дава ни време да опознаем действащите лица, да ни станат симпатични, да ги намразим и в крайна сметка истински да ни пука за тях и бъдещето им. Полу-отвореният финал също ми направи добро впечатление и е едно от нещата, заради които четете това надъхващо ревю. Надявам се, че това ще ви вкара в залата, защото Джона Хил, Майлс Телър и безумната им (на моменти) почти двучасова история си струва.

коментари
 
Отговорете »

 
  • The Bear Jew
    2016-08-20 at 14:54

    Кевин Полак, Сидни умря преди 8г. 😉

    Отговор

    • 2016-08-20 at 15:32

      ХАхаха … не за това, че човека е умрял, а за това, че Елфа го възкреси … даже се учудвам как не е объркал Майлс Тейлър с Майлс Дейвис 😀

      PS: тоя филм не ми вдъхва доверие, изглежда тъп и досаден … няма да го гледам, но ще си принтирам ревюто и ще си го слагам под възглавницата <3

      PS2: „Път с предимство” беше супер :)


    • legrandelf
      2016-08-21 at 18:02

      Уместна забележка, недопустима грешка :)


  • UZUMAKI
    2016-08-20 at 15:27

    „Път с предимство“ ми хареса, при това доста (за разлика от „Запоите“) и според мен е ужасно подценен филм с уникална игра и химия между героите. Истински траги-комичен фарс (в добрия смисъл на думата). Обаче „В голямата игра“ хич не ми се гледа. :(

    Отговор

  • 2016-08-20 at 16:03

    „Път с предимство“ е изключително елементарен и деривативен. Единствената химия, която виждам, е тази, която си представям как взимам, за да го забравя по-бързо. :) :)

    Отговор

  • UZUMAKI
    2016-08-20 at 16:09

    Cepиозно си се объркал, както и преди съм ти казвал :)

    Отговор

  • Анита
    2016-08-22 at 12:27

    Не мога да кажа, че масово харесвам филмите на Тод Филипс, но War Dogs е голяма свежарка. Единственото тъпо в него е българският превод на заглавието.

    Отговор

  • 2016-08-29 at 23:55

    Готин е. 7/10 примерно. Ана де Армас изобщо не ми хареса, както и няколко кухи бъзика. Другото е супер.

    Любима фраза: „Твърди се, че за обесвснето на Садам, той им продал въжето“.

    Отговор

Коментирайте