Доказано е, че травмата, веднъж случила се, нанася траен отпечатък върху функциите на мозъка. Човек, който е преживял изключителна стресова ситуация, се възстановява бавно и с много усилия. Пост-травматичният синдром лишава човека, над когото властва, от всякакъв контрол – и още по-смущаващо, – отнема му възможността рационално да осмисли и да се бори със своята ситуация.

Поканата е филм за последствията от такава болка.

Филмът започва с Уил и приятелката му Кира, които са поканени на гости у бившата му жена. Уил не я е виждал от две години и единственото, което знае за нея е, че в момента е омъжена отново и живее със съпруга си в къщата, която преди това двамата са делили. След музикално наситено възходящо начало (саундтракът е невероятно крийпи и ефектен!) действието се пренася в луксозната къща на Идън и Дейвид в Бевърли Хилс, където са се събрали гостите за вечерта. Атмосферата е неловка и посипана с неясен още конфликт.

Поканатаразполага с конкретни хорър елементи, но не е хорър в ядрото на идеята си. Психологически трилър и драма му отиват повече. Класическите хоръри разчитат на бързи обрати и шокови ситуации. Според разни проучвания и теории[1] повечето такива хоръри отключват наркотичното усещане за катарзис след края на филма. Затова много хора обичат да гледат ужаси – за да почувстват тъмната страна, която (може би, да се надяваме) никога няма да изживеят в живия живот, и за да бъдат близо до някакво екзистенциално, пълнокръвно усещане – за всевластното битие на смъртта.

the-invitation_argument__large-review-img02-2016

Преди да продължа, ще ви предупредя, че съм се ограничила откъм спойлери, доколкото ми е възможно за написването на сравнително информативен и адекватен текст. Все пак би било безсмислено да пиша каквото и да било, без да намекна темите и внушенията на филма, а оттам – да издам по малко от обратите. Ако сте от онези твърде деликатни или агресивни хора, които подскачат като ощипани на спойлери, и искате да гледате необременени, спрете да четете. Само знайте, че филмът е наистина добър и ви чака да го поемете.

Имаме ясно разделение на три класически акта – докато и малко след като Уил и Кира пристигнат в къщата, оформянето на конфликта, края. За края на хорърите и трилърите сякаш има някаква социална уговорка, че трябва да са максимално изненадващи и неочаквани, иначе филмът не струва. Аз обаче имам проблем с тази концепция. За  мен страхът е най-пълнокръвен тогава, когато е натрупван през целия филм до степен, в която краят е очевиден. Тогава най-ясно ни задъхва клаустрофобията на живота и идеята, че измъкване няма. Затова и кошмарният „Необратимо” е ефектен в обратната си хронологична последователност – най-лошото се случва в началото. Всеки следващ кадър би трябвало да е по-лек и по-спокоен. Въпреки това зрителят е ужасен през целия филм, защото ОСЪЗНАВА, че измъкване от ужаса няма.

the-invitation_argument__large-review-img03-2016

Вземете за пример и „Сиянието”. През цялото време знаем, че Джак полудява. Ясно е, че жената на Джак е слаба психически и най-вероятно ще страда. Ясно е също, че и детето ще страда, защото в крайна сметка е дете на баща си – лудия психопат – и всички тези трима души са затворени в хотел, от който изходът няма да е лесен. Кръв, лудост и брадви? „Сиянието” е изключително неизненадващ сюжетно филм, който обаче удря право в сърцето на страха с великолепното си майсторство да натрупва съспенс в балон, който ние като зрители с ужас изчакваме да се спука.

Актьорският екип в „Поканата е толкова добре подбран, че наистина няма какво лошо да се каже за никого. Повечето актьори са неизвестни лица, които са се мяркали с второразредни роли във второразредни филми. Може би единственото изключение е Джон Карол Линч, който вече има опашка зад гърба си от извратени психопатични персонажи – за пример мога да дам „Зодиак” на Финчър. Уил е изигран от Логън Маршъл Грийн, който се справя чудесно с влизането в кожата на самовглъбен и погълнат от болката си човек, който нито е виждал бившата си жена от две години, нито знае къде е била тя през това време. Има до себе си приятелка, която обича, но която не може да му помогне да забрави травмата. 7-годишният син на Уил и Идън, Тай, е починал.

the-invitation_argument__large-review-img01-2016

Идън обаче изглежда коренно различна от това, което Уил очаква да види. Тя се появява, облечена в бяла вечерна рокля, красива и блажено усмихната. Уил я пита: „Как можеш да се върнеш в тази къща и да си толкова спокойна?”, а тя му отговаря с пластмасов провлачен глас, че „Тази ненужна болка вече не е част от мен.” Идън и Дейвид се държат неадекватно не само с Уил, но с всичките си гости. И тук започват да се прокрадват някои изтъркани трилър/хорър разказвателни прийоми като чашата с виното, заключената врата, странното хапче. Също така се появява и Сейди – момиче, което се е запознало с Идън и Дейвид, докато са били в Мексико. Линдзи Бърч, която играе Сейди, е постигнала някакво ново ниво на изиграване на противност. Героинята й е толкова отвратителна, че със сигурност не бих издържала да стоя в една стая с нея дори за десет минути.

В хорърите има един предъвкан похват, наречен false scares. Това са всичките моменти, в които сме се ужасявали без да има нужда, за да се натрупа съспенс и напрежение, което да ни подготви за истинския ужас (напр. иззад ъгъла на стаята се появява приятел на уплашения протагонист). В първата и втората третина на филма такива моменти действително не липсват, но тъй като филмът е все пак трилър повече от хорър, тук не бих ги нарекла scares, ами creepiness. Неловки усмивки, странни реплики, травмиращи спомени –  всичко това изгражда богатата палитра на режисирания от Карин Кусама филм. (РежисьорКА, жените се оказват доста напред с материала, когато става въпрос за ужасии.)

the-invitation_argument__large-review-img04-2016

Конфликтът в „Поканата нагледно е между Уил и всички останали. Той няма никаква представа кой му е враг и кой му е приятел. Не е виждал тези хора (приятелите си) от толкова много време, но не изглежда способен да се отпусне и да поговори с тях.  За него вечерта се превръща в истински ад, когато среща изкуствената усмивка на бившата си жена и когато започват игра, наречена „Аз искам” (вариация на „Никога не съм”). „Няма от какво да се страхувате” се превръща в кошмарния лайт-мотив на филма. Разголено е лицемерието на тези, които уплашени от живота проповядват, че има действителност, в която можеш да си затвориш очите и да забравиш какво ти се е случило. „Болката е въпрос на избор” е другата голяма лъжа, която филмът безцеремонно сочи с пръст.

Може би сюжетът звучи напрягащо и депресарско. Действително не е юнска комедия, няма какво да се лъжем. Но е произведение, което талантливо използва потенциала на трилър и хорър жанра, за да ви ужаси и замисли над най-дълбоките и тъмни страни на човешкото съществуване. Колко можем да издържим? Какво се случва с човек, преживял твърде много болка? И разбира се, най-важният и труден въпрос: Има ли от мъката измъкване?

Similar Posts

Вашият отговор на TTT Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments

  1. Хареса ми, сетих се за Джим Джоунс и трагедията в Джоунстаун, докато го гледах. Кофти тръпка.

  2. Спойлер!! Накрая това със целия квартал не беше ли прекалено?

  3. He, ocoбено ако гледаш на целия филм като на метафора за деконструктивния ефект на трагедията и страданието по загубата на някой близък – всеки по един или друг начин рано или късно минава през това и то го белязва до живот. Дори ако въприемаме случващото се буквално, а не метафорично, пак работи – затова споменах Джоунстаун. Заразният модел на религията може да бъде пагубен за стотици, дори хиляди, особено когато се възползва от емоционалната им или психологическа слабост, представяйки се за някаква духовна панацея… а на практика въздействайки като отрова за ума и съответно – за тялото.

  4. И на мен като цяло ми хареса филмът, особено на ниво идея, но според мен пък има какво да се желае откъм изпълнението, особено диалози и актьорска игра, като се замисля – и режисура. Просто ми се струва, че има скрит филмов шедьовър в тази концепция, но в крайна сметка се е получило нещо като телевизионна пиеса. Което също не е лошо, разбира се.

  5. На мен също ми допадна филма, въпреки очевадната развръзка, както се споменава и в ревюто. СПОЙЛЕР. Забележката ми към сценария е, че някак си не стана ясна мотивацията да убият другите хора, Те нямаха травми, от които да ги освободят, някак си седеше немотивирано. И да, това с фенерите беше не нужно за финала, защото е suspension of disbelief в един иначе съвсем реалистичен филм.

  6. Мотива им беше, че вярваха как след смъртта си, ще се съберат и видят с най-близките си починали хора. Искаха да вземат и най-близките си живи хора със себе си, затова трябваше да ги убият. „Трябваше просто да заспим и да отидем заедно“.

  7. Хубав филм. И хубав материал за него. Съжалявам, че попаднах на страницата след като гледах киното, а не преди това – щеше да ми е от полза. Финалът, обаче, ми дойде в повече, осъзнах го едва като започнах да търся обяснението му в Мрежата. По нашите географски ширини, рядко може да се случи подобна масова патаклама в интимен кръг – половината персонажи щяха да са стоплили, че има нещо нередно и не заради дълбоки аналитични способности, а от недоверчивост и критичност. Така или иначе, след всичките (недо)изгледани американски бози, филмът си е за мен находка. И не защото ми дава правилни отговори. А защото ми дава правилни въпроси.