В България, ако някой каже, че му е харесал български филм, със сигурност ще го помислят най-малкото за роднина на участник в продукцията. Е, изненада – не съм нито веган, нито имам близки, снимали се в масовката. Затова ще рискувам – „Каръци” е добър български филм.

ЕКИП

Не съм вярвал, че българското кино след 2000-та година ще достигне до момент, когато зрителите ще се ориентират за филма по неговите автори. Режисьор Ивайло Христов, оператор Емил Христов, актьори Деян Донков, Елена Телбис, Ованес Торосян. Какво означава това?

Ивайло Христов (актьор, театрален и кино режисьор, сценарист, преподавател в  НАТФИЗ) обича добрата история и интересните герои. Един от малкото ни режисьори, които не са фестивални онанисти. Не се стреми самоцелно към фестивален успех тип „дай да направим филм за бежанци или травестити, щото сега много вървят”, а се стреми към зрителя. Още от първия му опит с „Емигранти” (2002 г.), колкото и наивен да е този филм, се усещаше, че го вълнуват човешки земни истории, с които всеки може да се асоциира. С всеки следващ филм Ивайло Христов разказва за… нормални хора, на които им се случва нещо и обръща живота им. „Стъпки в пясъка” не крещеше с режисура, но се получи  много симпатична история за любовта на един човек, принуден да бяга в чужбина. В „Каръци” отново героите са ни близки, местата са познати, мечтите им са нашите. И да… има приятен ненатрапчив хумор. Важно е да се спомене, че филмът взе награди от няколко фестивала, между които Москва, Люксембург, „Златна роза” и „София филм фест на брега”, като навсякъде една категория се повтаря – „Награда на публиката”.

В „Каръци” отново героите са ни близки, местата са познати, мечтите им са нашите.

Емил Христов – един от много добрите и стилни наши оператори. Той е снимал „Дзифт”, „Стъпки в пясъка”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и много други.

Основният каст във филма са може би най-актуалните актьори в момента – Деян Донков, Ованес Торосян, Елена Телбис. Макар че Деян и Ованес за киното ни напоследък са нещо като стикера за гражданската отговорност за предното стъкло – т.е. задължителни за всеки БГ филм, те се справят идеално и са гаранция за въздействаща игра. За мен огромният плюс на филма е Елена Телбис – актриса от Народния театър. Тя притежава страхотно излъчване и е адски реалистична.

СЮЖЕТ

„Каръкът, пичове, е болест, неизличима”

Историята е за няколко ученика от горните класове, които смятат себе си за каръци, защото са родени на скапано място, с кофти родители и никакви шансове да им се случи нещо хубаво. Въпреки това, те все още мечтаят и са решени да случат мечтите си. Елена (Елена Телбис) мечтае да стане певица и да се махне от скапания град. Коко (Ованес Торосян) мечтае да има Елена, докато гледа изперкалата си баба. Там още са Пацо и Гошо – техните верни приятели.

Елена е различна, непокорна и недоволна. Има остър език, не цепи басма на никого, включително на поредния любовник на майка си. Ако се налага, измисля схема как да измъкне съучениците си от клас, без учителите да имат нещо против. И всичко това само за да слушат любимата си група „Кислород”. Непрекъснато е в конфликт или с директора на училището, или с депресираната си майка, или с гаменчетата от квартала. Репликата ѝ „С тебе не можем да бъдем гаджета… ти си свестен” е най-доброто ѝ описание.

Деян Донков, Елена Телбис

Коко се грижи за изкуфялата си баба, докато родителите му са на гурбет в Гърция. Мрази и тях, и града, и себе си, защото се смята за карък по рождение. Харесва Елена и е готов на всичко за нея, което съответно го вкарва във всякакви каши, и понеже е пълен карък, винаги се прецаква. А там са двамата му най-добри приятели Пацо и Гошо, за да го критикуват и да му помагат.

На другия полюс са музикантите от група „Кислород”, чийто разкрепостен вокал и лидер е Деян Донков, и техният мазен и посредствен мениджър (Ненчо Илчев). Момчетата от групата имат само една цел – да прекарат колкото се може повече момичета, докато са на турне из провинцията.

Историята се задвижва, когато Елена разбира, че „Кислород” ще гостуват в техния град. Тогава Коко решава, че на всяка цена трябва да намери начин и да се сдобие с два билета, за да я заведе. Билетите обаче са скъпи и тримата приятели се събират, за да измислят откъде да намерят пари.

СЦЕНАРИЙ/РЕЖИСУРА

„Кой е любимият ти цвят?”

В черно-бял филм репликата „Кой е любимият ти цвят?” е перфектната метафора за парадокса в света на героите. Може ли да виждаш изобщо цветно, ако всичко около теб е сиво?

Решението филмът да е черно-бял на пръв поглед стряска и аха, да ни подведе, че ще гледаме някаква арт претенция. За щастие, тази условност Ивайло Христо е вписал перфектно в темата и тя е наистина абсолютно необходима. Светът, в който живеят героите, е точно такъв – черно-бял, сив, мокър, лепкав, скучен, банален. В никакъв случай обаче това не означава мрачен филм, защото героите са истински и живи и бързо започваш да ги обичаш.

Действието се развива в провинциален град, между типични панелни блокове, тротоари, улици, училище. Усещането за безвремие е добре поднесено, като никъде не се споменава годината (макар че се вижда 2014 на един плакат). Общо взето, това е там някъде – т.е. навсякъде и там някога замръзнало между 1990-та и 2016-та. Това е филм за поколението на прехода, но без да говорим за прехода, а за мечти, любов и смисъл.

Елена Телбис, Ованес Торосян

Едни момчета и момичета все още вярват, че имат шанс да се измъкнат, все още имат кауза и желания. Те не са се примирили, не са се превърнали в техните родители, за които се намеква, че някога са били като тях. Все още имат смелостта да са недоволни. Средата обаче ги смачква, внушава им безнадеждност, реже им крилата при всеки удобен случай. Създава се усещането, че живеят в капсула, живеят в БГ вариант на „Шоуто на Труман” – изолиран свят без изход.

Отношенията във филма са ясни, репликите са кратки и точни. Няма излишни баналности, монолози, тъпи паузи. Има много моменти, които те хващат неподготвен, и откровението искрено те разсмива. Разбираш перфектно всеки какво иска и какъв е. Децата, които се сблъскват с примирените си родители. Меркантилният мениджър на групата, носталгичният към миналото директор, отчаяната употребена майка, безцелните музиканти.

Историята върви последователно, плавно и спокойно, но нито в един момент не увисва и не доскучава. Почти всички случки и ситуации са оригинални и често забавни. Коко, който вярва, че е най-големият карък на света, все пак се хвърля безразсъдно в събирането на пари за въпросните два билета. За да спечели момичето, въвлича и своите приятели.

Не липсват и симпатични, ненатрапчиви метафори. Като най-новото поколение в лицето на малко момиченце, което не се радва, защото „така се е родило”.

Или рок групата „Кислород”, която според мен е идеалната метафора за изкуството в България. Изкуството, което по принцип трябва да дава надежда, кислород, въздух, да вдъхновява. Вместо това обаче обикаля села и градчета, продава се за без пари, на който даде. Интересува се само от първичното и в крайна сметка си тръгва употребено, а хората остават излъгани.

Разбира се, имаше и няколко дребни клишета, които можеше да бъдат избегнати. В случая са простими – клишето играе ролята на нещо, което сме виждали. А филмът се нуждае от усещането за цикличност и безкрайна повторяемост.

karutzi-review-img13-20160404

Не съм убеден единствено във финала. Като че ли не беше достатъчно категоричен, опит за надежда ли е или примирение. Няма да го издавам.

ИГРАТА

Все пак Ивайло Христов е написал книгата „Актьорът в киното”, което подсказва, че перфектно осъзнава разликите между играта в киното и в театъра. Като съдя по филма, наистина знае какво да направи, така че актьорите да стоят естествено.

Деян Донков и Ованес вече познаваме перфектно. Те стоят убедително, покрили добре героите си. Наистина може би е вече леко досадно да виждаме Ованес в поредната меланхолична роля, но предвид това, че едва ли има и 10 000 души, които да са гледали всички филми с него, е простимо. Елена Телбис е прекрасна, мамка му. Това момиче е красиво, различно и адски талантливо. Голям кеф е да я гледаш. Тя е от първия самостоятелен клас на Ивайло Христов, което обяснява химията ѝ с камерата и режисьора. Двете други момчета – приятелите на Коко (Георги Гоцин и Пламен Димов), също играят много приятно и според мен тепърва ще ги гледаме в други филми.

ОПЕРАТОР

Операторската работа е голямата наслада в този филм. Перфектната почти ноар визия изгражда идеално мрачния, студен, дистанциран от хората свят. За сметка на това подчертава живота и топлината в лицата на героите.

МУЗИКА

Чудесен саундтрак с парчета от много и различни български рок и алтърнатив банди като „Насекомикс”.

ЗА ФИНАЛ

Добър български филм, направен за зрителите, разказващ за тези, за които българското кино най-малко разказва – за нас.

Similar Posts

Вашият отговор на Д-р Балтаджиева Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

18 Comments

  1. Отвсякъде чувам положителни коментари за този филм, което не е за вярване. Ще взема да се прежаля да го гледам.

  2. И аз така чувам. Само на едно отрицателно мнение от приятел попаднах. А щом и На-ум, който по принцип е доста критичен към БГ киното, го е похвалил, значи задълже ще го чекна. 🙂

  3. Да бе, да. Оплюхте „Дяконь Левски“, а сега ще ми хвалите тази тънгърлакщина… Аре бегайте оттука! 😀

  4. Като се има предвид колко залита бг киното по изразяването на действителността като катализатор и същевременно лакмус на човешките взаимоотношения, филма прави няколко, даже доста стъпки в посоката, в която искам да виждам да отива българското кино.
    ПС: и една много приятна изненада – тоя филм има ЗВУК! 🙂

  5. -Какво прави вуйчо?
    -Сере…
    (Може би най-смисленият диалог в целия филм.)

    Да ви с*ра на изкуството. Имам чувството, че изгубих половината си мозък, гледайки тази безвкусна, бавна, скучна и безсюжетна помия.
    Най-безсмисленият филм, който съм гледала някога.
    След този филм изгубих безвъзвратно вярата си в българското кино. Никога повече няма да си дам парите за нашенското „изкуство“…поне в близките години.

    1. Искаш да кажеш, че си останала съвсем без мозък ли, Елжана Тодорова? Защото, ако си имала повече от половинка и преди гледането, щеше да се обосновеш по-съдържателно и мотивирано! Филмът не е за тея дето могат само да се*ат върху другите. Филмът е за тия, които виждат света по-различно от сране и ядене.

    2. Госпожо Тодорова, преди 2 часа и аз гледах „Каръци“ . Ах, каква погнуса, отвращение, духовно омерзение изпитах от този прехвален филм! Без мен! Аз не съм лузър, децата ми не са лузъри, техните приятели също не са лузъри!България не е страната на каръците, както ни внушават от екрана, и мястото ни не е на релсите на влака!!! А вижте какви очаквания за „световна слава“ в страната на каръците! Ако небългарин беше направил този филм за нас дали така щяхме да се гордеем?!? http://www.btv.bg/video/shows/tazi-nedelia/video-sabota/filmat-karaci-na-ivajlo-hristov-tragva-po-kinata.html

  6. Само да почна, че по принцип изпитвам физическа непоносимост към модерните БГ фестивални мастурбации, предназначени само за най-мазохистичните родни арт среди. Та значи вчера гледахме филма на фестивала „Златната липа“ в Стара Загора и за мое доста голямо учудване филма излезе доста сносен. Радвам се, че все повече и повече родните филм мейкъри успяват да си набият в тиквите, че обикновения, средностатистически сульо, който се излъже да влезе в роден киносалон иска да види някакви обикновени, човешки истории. На българина му писна да го заливат от екрана с истории за мутри, паралии, преходни депресарщини, соц. депресарщини, арт депресарщини и прочее и прочее изтъркани глупости, излезли като от учебника на някой изкукал НАТФИЗ-ки дъртак. Цялата публика вчера се наслади на една чаровна, обикновена история подплатена както с малко тъга, така и с малко хумор и надежда, но най-вече с много душа по средата – нещо подобно на това, което видяхме в „Живи Легенди“. Овациите на препълнената до дупка зала на Държавната опера, в която даже имаше и правостоящи. доказаха този факт.

  7. Наясно съм, че прожекциите отдавна свършиха, но има ли все още къде да се гледа този филм ?

    1. В програмата на Дома на киното има прожекции, предполагам също и в Евросинема, както и Културен център Г8 – проверете за ден и час!

  8. Аз искам да попитам дали някой знае как се казва песента, която Елена и Деян пеят заедно на сцената? (Новата песен на група Кислород). Пишеше я във финалните надписи, но докато фокусирам, и тя изчезна. А много ми се иска да я чуя пак.
    А иначе филмът е страхотен. Гледах го с огромно удоволствие два пъти, и бих го гледала още много. Всеки път откривам нещо ново.

  9. Много приятен филм е „Каръци“, в голяма степен реалистичен, непретенциозен, на моменти забавен. Имам чувството, че авторът на статията под „дай да направим филм за бежанци или травестити, щото сега много вървят“, е имал предвид „Съдилището“, само че той е правен преди темата за бежанците да е толкова модерна, тоест филмът по случайност се оказа на точното място по точното време. (може да греша и да не е имал този филм предвид, разбира се).

  10. Преди малко гледах филма по Бнт. Супер е. Браво! Има голям напредък в кинематографията у нас! Свежест, новаторски подход и прекрасни млади актьори -това е, което грабва от началото до края…

  11. Вий сериозно ли ?! Тъпотията, която не мога да нарека „филм“ , щеше да е безобидна, ако не беше правена с народна пара. Бюджетът ѝ – не се намира инфо по въпроса, явно е държавна тайна, колко ли ще да е той ?!

  12. Нищо истинско няма в този филм, освен циничните думи, които са в устата на героите. И в “ Кецове“ момчетата бяха каръци, но там нещата се лееха като поезия. Ами Ивайло Христов, кво да го правиш. А това, което прочетох за филма, направо ме разсмя, сравнението с “ Оркестър без име“. Аз бих го сравнил с “ Момчето си отива“, при все че е на светлинни години от него. „Критиката тогава го определи като „отчаян, но с чувство за хумор“, „висока класа“, „много силен филм, сниман изключително артистично и съчетал социално-битова проблематика с висок естетизъм“, „новия „Оркестър без име“.“

  13. В момента гледам филма. Смятайте колко съм впечатлен, щом в момента съм на 30-та минута и търся къде да го оплюя и така се озовах тук. Всеки филм има някаква фабула. Имаш някаква завръзка (проблем), развитие и развръзка (решение). Тук сякаш просто са решили да снимат някакви сцени. Сюжетните линии – невидими или просто ги няма. Гледам филма 8 години след излизането му. И от позицията на времето, мога да си позволя да кажа: „Посоки“ на Стефан Командарев! Това е хубав филм, който мога да нарека ФИЛМ. Всичко друго е пошло изразходване на средства. И това са „опитни“ кино дейци. Срам! А диалозите….НУЛА!!! ЕДНА КРЪГЛА И СТЕГНАТА НУЛА! Аз не си завърших режисурата и прекъснах по свое желание след 3-ти курс. Но с тоя бюджет, ще направя по-стойностен продукт, от който няма да се срамува половин България. Тая баба каква й е ролята сега или да се изразя по-кинаджийски, каква й е символиката? Какво го играе? Нещо като ония с белия шлифер, който във фълмът на Кешловски „Кратък филм за любовта“, се появява на няколко пъти, символизирайки ангел ли? Да, ама там поне сме наясно, че Кешловски е повлиян от религията и 10-те божи заповеди, и изначално в декадата му тия неща са заложени във филмите, поради което дириш символика във всичко. А тук какво? Аман от българско кинаджийско изкуство.

    1. ‘Онзи с белия шлифер’ – вижда колко далече сме (били) от всичко, което може да се нарече истина – ‘the right path’ – in the most mundane, simple human terms ….

      Ако вземеш един БГ филм от 78-ма или 82-ра – и със сегашна гледна точка чуеш и видиш каква умопопрачителна дистанция има между ‘истината’ и това, което виждаш и чуваш – Това е което вижда и ‘знае’ онзи с белия шлифер…

      Кешловски го е сложил там ей така – не иде реч за религия или ангели – а за просто изправяне пред това, което е повсеместна, брутална, омнипрезента лъжа. И заявка – че филм по филм, в цял Декалог – няма да става дума за лъжа, а само за истина …

      Гореспоменатият филм не съм го гледал и няма да го гледам. Съболезнования за преживяното ….