„Стая” е великолепен филм и притежава най-богатата тонална палитра тази година. Ужасяващ, без да е страшен, затрогващ, без да е сантиментален, филм за

Гледах „Стая” на Лени Ейбрахамсън (който е част от програмата на течащия в момента София Филм Фест) малко след като прочетох първия разказ от книгата „Итанесиес” на Сигизмунд Кржижановски (смело определян като руския Кафка). Кой би предположил, че между двете произведения ще се опъне толкова силна тематична нишка. В разказа стаята на героя е описана като кибритена кутийка, в която той се разхожда с една крачка напред и една назад (по диагонал!). Един ден на вратата почуква търговец, който предлага „квадратурин” – вълшебна смес, която увеличава пространството, раздалечавайки стените. След като героят по невнимание изсипва съдържанието на шишето, кошмарът, така да се каже, придобива нови размери. Тихият ужас на рязко увеличеното пространство се прокрадва и във филма на Ейбрахамсън.

Стая” е създаден по едноименния роман на Ема Донахю и разказва за Джой (Брий Ларсън) и сина ѝ Джак (Джейкъб Тремблей), които живеят като пленници, заключени в стая с размери 3×3 метра. Джой е била отвлечена на 17, а две години по-късно ражда сина си, който в началото на филма празнува петгодишния си рожден ден (с импровизирана торта без свещи).

Първият половин час на „Стая” е тежък и показва живота на двамата, ежедневните ритуали, като сутрешното поздравяване на предмети, гимнастиката в ограниченото пространство, готвенето на еднотипна и оскъдна храна и гледането на телевизия. Тежко е, защото освен потискащата атмосфера, постигната в интересен контраст със смеха и любовта между двамата, все още не познаваме достатъчно героите, а сме принудени да прекараме с тях време в тъмната и мръсна стая, ставайки свидетели на (меко казано) неприятни сцени. Обяснявам всичко това, защото хора, които отписват бързо филми, биха спрели „Стая” още в началото. Съветвам ви да продължите (не и с ревюто, ако не сте гледали филма, защото текстът съдържа дребни спойлери).

Брий Ларсън и Джейкъб Тремблей

Работата е там, че Джой и Джак успяват да избягат. Много рано във филма. А това можеше да продължава два часа. Ужасът, лишенията, борбата за запазване на разсъдъка и патетичното стискане на зъби. Не знам дали и в книгата е така, но вместо да бъде „Паник стая” или „Завръщането” за деца, филмът показва последствията от кошмара. Ужасът на по-голямата стая. Тази, в която всички ние живеем. Стените ѝ са толкова далече една от друга, че не могат да се видят и пространството между тях е повече от достатъчно. Но как се живее в този необятен свят, без да ти се завие свят? Джак се адаптира по-лесно, защото е по-„plastic”, както се изразява докторът, но за Джой травмата е ужасна. Как да откриеш смисъл, без да се разпилееш, как да възпиташ детето си без елементарните отговори, които въображението е предоставяло преди?

В ограниченията има свобода и доволство. Доволството на незнанието и свободата на фантазията. Ако вярваш, че отвъд стените няма нищо освен космос, а телевизията създава храната ти чрез магия (сетих се за изключителния „Присъствие” на Хал Ашби), то най-вероятно живееш в охолството на утопията. „Стая” е далеч по-интересен и дълбок филм, отколкото изглежда на пръв поглед. Разказва привидно обикновена история, придържайки се към сюжета на романа, но същевременно отправя социална критика и засяга общочовешки и актуални психологически проблеми на съвременното ни общество.

Стая

Стая” може да се разгърне в огромен мащаб, може да се анализира и да се откриват нови и нови смисли, защото е тематично богат и майсторски борави с различните нюанси и последствия от една подобна изолация. Но не на последно място, това е филм за порастването. Защото Джак е този, който е в центъра. Той разказва какво е да усетиш света за първи път. Небето, вятъра, дърветата, друго легло, лекари, полицаи, журналисти. Какво е да събереш всички парчета от легото и да построиш смисъл за себе си и да се погрижиш за майка си.

Не знам дали Брий Ларсън заслужено спечели „Оскар”. Радвам се за нея, но изпълнението ѝ остава в сянката на Джейкъб Тремблей (за когото, надявам се, тепърва ще чуваме). Впечатляващо е колко емоционално автентичен може да изглежда в толкова различни сцени, а лекотата му на игра още повече засилва контраста с Брий. Чудесни са и поддържащите Уилям Мейси и Джоан Алън като родителите на Джой, които в много малко екранно време трябва да покажат плетеницата от чувства, омотала ги след завръщането на дъщеря им (с дете от похитителя).

Стая” е великолепен филм и притежава най-богатата тонална палитра тази година. Ужасяващ, без да е страшен, затрогващ, без да е сантиментален, филм за порастването, за майчинството, депресията, медийната лудост, самотата и бушуващата война в съвременното неспокойно сърце. Гледайте „Стая” и оставете вратата отворена.

8/10

Стая” може да бъде видян на София Филм Фест на:
12 март от 20:30 часа в Кино „Люмиер”
13 март от 21:30 часа в Cinema City Mall of Sofia
15 март от 19:00 часа в Cine Grand City Center Sofia

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

23 Comments

  1. Категорично не съм съгласен с твърденията, че “Стая” притежава качествата, които повечето му приписват. Извън оригиналният подход да бъдат смесени жанрови характеристики, “Стая” демонстрира изумителна посредственост в оправдаване и мотивацията на героите си.

    Първо – никаква логика не намирам в действията на похитителя. Човек, който е вложил ужасно много време и старание да пригоди хабитат на своята жертва и да редуцира до максимум рисковете за себе си, не е възможно да подходи толкова лекомислено, че да не провери състояние на “трупа” на момчето и да тръгне посред бял ден да разкарва “труп” в багажника на пикапа си. Тоест, седем години държиш в плен майка и дете и наивно позволяваш на своята жертва с няколко изречение да ти внуши какво да правиш в извънредна ситуация … в това няма никаква логика, освен, че е удобно и нужно в подкрепа за сюжетното развитие на филма.

    Второ – не по-малко удобно за действието и нуждите на сценария беше демонстрираната дедуктивна мощ от страна на полицайката, която на база откъслени думи успя за броени секунди да локализира с приблизителна точност адреса на похитителя. В смисъл, не изключвам подобна впечатляваща логика от страна на пътен патрул, но ми се струва поредният пример за прекалено лесно напасване на обстоятелства.

    Трето – решението да изключат похитителя от действието след бягството на малкия пикльо също беше прекалено неестествено и удобно. Всеки един похитител би подивял от номера, който му е бил скроен и не би се лишил от възможността да си го изкара на виновника, който му е под ръка.
    Ясно е, че идеята на създателите на филма е не да поставят акцента върху криминалният акт и похитителя, а върху психологическото въздействие от подобна принудителна изолация, но в случая това пренебрегване на един от ключовите елементи ми се струва неоправдано.

    Четвърто – реакцията на бащата на Бри. Ясно е, че е възможно да има известен предразсъдък, че дори и антипатия по отношение на детето, но подобна открита демонстрация, чак до степен човек да не може да се владее е просто комична. Това емоционално пресилване поне на мен ми беше обидно.

    Категорично смятам, че играта на Бри Ларсън не заслужава Оскар. Всяка една актриса, която бъде изтипосана без грим и специални грижи за външния й вид, може да бъде предизвикана да извади на показ майчиния си инстинкт с не по-малка убедителност. За сметка на това момченцето трябваше да бъде номинирано, защото именно то изнесе филма на плещите си и носи основният емоционален заряд.

    В крайна сметка, смятам че “Стая” е един филм, който така и не може да реши какъв точно да бъде, чиято единствена цел е да манипулира родителските инстинкти. Показателно за това как се справя филма е и фактът, че в първата си половина филмът се справя далеч по-добре, отколкото във втората, в която се намира и същността на посланието. Абе, не ми хареса и това си е.

  2. очевидно е за какво е този филм и ти си го написал. за останалото може до утре да се вадят тръни. примерно: “ами ако го беше оставил по друг начин в пикапа, малкият как щеше да се развие, ами ако си беше сменил колата” и т.н… излишни неща. : )

  3. да де, ама тук не става въпрос за тъпотия от типа “как е оставил “трупа” в багажника”, а доколко е оправдано похитителят да се ръководи от жертвата си и да изпълнява дословно и безкритично нейните заръки … ама както и да е … за мен това е един от най-надценените филми тази година

  4. той беше там, за да изпълни функция. при това образът му имаше интересни нюанси. не беше банален злодей, който скърца със зъби.

  5. точно с това имам проблем, че похитителят беше принизен до спомагателна, поддържаща функция, чието съществуване бе елиминирано по възможно най-елементарен и наивен начин …
    представи си само какво биха направили Финчър или Вилньов с подобен материал … просто този филм не е изпипан в детайлите

  6. След като толкова време не му писахте ревю и след последния подкаст – се успокоих, че ще пропуснете тоя филм… Последно: адски надценен и озсилена номинация или филма “с най-богатата тонална палитра” за 2016?
    Бтв, за мен също най-надцененият момент е наградата на Бри Латсън, това за грима бяха точно моите мисли.

  7. Чак сега се появи по българските екрани благодарение на СФФ, затово и ревюто закъсня, а относно разнородните мнения, трябва да кажа, че това е филмът, който най-много ми се е сривал на второ гледане. На първо гледане дори бях готов да му дам стабилно положителна оценка.

  8. Чудесно и стегнато ревю. Mad Max явно е гледал филма на крак в метрото! Изобщо не е схванал психологията на отношенията и драмата! Майката РИСКУВА с този ход, като единствен шанс, изиграно перфектно от Бри. Това да накараш детето си да се преструва на умряло, за да избяга и с риск за живота и за двамата. Другите коментари за реакциите на героите също не са състоятелни. Психологията на престъпника (похитителя). Подобни хора не са безкрайни изроди, просто имат други стойности за добро и зло, правилно не правилно. Понякога са гнусливи, също чувстват вина и т.н. Мисля, че беше много добре показана паниката му. Всичко беше разказано и изиграно чудесно.

    Аз лично се радвам, че онази мъка в къщата не продължи по-дълго, защото останалата част от историята също беше достатъчно интересна. Освен това целият филм е адски реалистичен и разтягането с излишен съспенс и повече стъпки щеше да го извади от усещането за истина.

    Може би едно нещо е пропуснато в ревюто, онзи

  9. … Може би едно нещо е пропуснато в ревюто, (по-скоро само споменат) моментът, в който детето изпитваше носталгия по времето в къщата, защото го асоциира с щастие. Това беше брутална теза.

  10. Много интересно, как така смятате, че Бри Ларсън не заслужава “Оскар” 🙂 Явно сте видели нещо, което от Академията са пропуснали. Явно са го пропуснали и от “Златен глобус”, и от БАФТА , и от Гилдията на актьорите също, защото всички те я наградиха. Другия път да гледат по-добре, че да не раздават незаслужени награди!

  11. @Zhivko Petrov,

    Иронията е твърде неуместна тук, искаш да ми кажеш, че не си наясно с явлението около някой филм да се създава аура на “победител” само заради темата, която засяга? Отвлечено и държано против волята си момиче, родило син на похитителя си, млада актриса без грим, от която се иска да се държи с детето си “майчински”. Само описанието рисува награда, без значение от коя посока идва и точно кои претенциозни лицемери е представено като ценност в държавата, в която всяка седмица откриват по някой ненормалник, който гледа деца в мазето си от 25 години. Тезата ми също не е особено трудно за схващане – мога лесно да кажа много роли, които биха били изиграни неимоверно по-слабо от наградени за тях актьори/актриси, тук случаят е с обратен знак. А ако жената пък беше някоя тотална мадама и я плеснат без грим и изтерзана и тн – ако можеха 2 статуетки щяха да и дадат.

  12. Искам да кажа, че според мен момичето си заслужи наградата. 🙂

  13. симпатична ми е. радвам се, че взе. но и аз не висях нищо изключително в изпълнението й

  14. Понякога се изненадвам, как хората успяват да пренебрегнат нещо специално, и дори да про(ж)ектират силни негативни чувства/”доводи” (често не много коректни), в опит да докажат правотата си. А междувременно не пропускат да ударят по една злобарка на следващото супер геройско трико. Загубиха ли се някъде възприятията ни за вътрешната, искрена, чиста, емоция?

    Един от малкото филми на които бих дал 9/10 2015г. Бри си заслужи Оскарът така, както Лоурънс си заслужи нейния в Winter’s Bone (правилно прочетохте 😛 ). Дано в бъдеще не я сполети (поне изцяло) подобно развитие на кариерата й.

  15. Заслужен Оскар за Бри, просто толко слаби номинации, съответно и филмите към тях рядко съм срещал, единствено Saoirse Ronan с “Brooklyn” ми хареса. И споделям мнението за хлапето, определено изнесе по-голямата част от филма и заслужаваше номинация.

  16. Аз просто мисля, че филмът е силно надценен, но не и че е лош. На мен лично ми допадна най-много идеята, че действителността събори много повече майката, отколкото детето. Все пак като цяло смятам, че в много аспекти претенцията, която носи ( или идеите, които презентира) не бяха реализирани по добър начин. 7/10 не бих дал, може би 6/10. Не само заради момчето, харесаха ми и други неща, но за мен си остава силно надценен филм и определено надценена роля на Бри.

  17. Като се има в предвид че филмът ни бива показан през погледът/призмата на хлапето (не като някои, ха друга гледна точка, ха още една, а, ама тази не ни е нужна, бе да има), страшно много от нещата които критикувате са напълно пренебрежими (да не ползвам по-крайни думички). Разбирам, че бягството е проблем защото не е “изпипано” като от професионалист (нали…), и дори съм съгласен до известна степен (не мога да кривя душа, че беше наивно в някои аспекти, но това е циникът в мен, не човекът), ала пропускате целия мотив и ударението на водещото действие в сцената/е там.

    Иначе, чичака се оплакваше от проблеми – безработен от месеци, няма кинти – това играе някаква роля. Той дори не е виждал хлапето (в началото пита да не е някакво чудовище, или нещо от сорта). Предполагам, това чисто психически му влияе като се вземе в предвид ситуацията. Още, майката на няколко пъти му се развиква и дори става агресивна, когато той любопитства за него, иска да го види, или да го докосне. Също вземи в предвид (пак) и отношенията им – защото те са един вид “семейство”. Напълно вероятно е “Старият Ник”, по един извратен си негов начин да го е грижа за нея и оттам да я угажда – може би несъзнателно (спомни си, че взе количка на детето, след като е бил помолен от нея).

    Всъщност, първата част напълно може да те заблуди какво се случва (ако нищо не си чел като мен). Умело избягва разкрития и заблуждава. Аз си мислех, че момичето е отвлякло момчето, и някой й помага да се крие, в един момент (например), в друг, че е някаква побъркана проститука която се предлага, за да може да живее със синът си в техният си изолиран свят. Това е търсен ефект (неяснотата, не моите предположения 😛 ), който допълнително подсилва ефектът след това.

    Мисля, много от тези ми доводи не са пресилени.

  18. Не знам как всички тук тръгват да анализират действията на несъмнен психопат като стария Ник сякаш току-що са си взели дипломата по психология.
    Хич не искам да се заяждам, просто напомням, че човекът наистина е психопат и докато не можем да обясним какво точно го кара да направи това, което прави (имам предвид отвличането на Джой), не можем да обясним и последствията от това.
    Не можем със сигурност да кажем доколко той наистина чувства Джой и Джак като семейство (защото все пак една пародия на семеен живот се развива в Стая).
    И от това, че той е персонаж, показан като силует. тичащ по периферията, Стария Ник съвсем не става по-малко интересен или двуизмерен.
    Да, допуска една изключително необмислена постъпка , вземайки труп на дете, без да провери мъртво ли е, но, за щастие, нелепи грешки от този вид са били допускани от много насилници спрямо жертвите им в подобни ситуации. Това само подчертава човешкото, което е останало в него.
    “Методичните социопати” не се дефинират само с това, както и неврастениците не се дефинират само с неврастенията си. Това е опростяване на човешката природа.

    Това, че Стария Ник системно е изнасилвал Джой не му пречи да иска по някакъв начин да й угоди, а най-голямата му отстъпка е била Джак – момчето е било табу за него през целия си пет-годишен живот в това пространство и по силата на навика, най-малко, остава табу и в смъртта си. Глупостта е човешка.

    Бри Ларсън е чудесна. Тя е каталог от загатнати емоции. Тъй като всичко се развива през очите на Джак, най-ударни са емоциите, които тя се старае да скрие от него, емоциите, които подсказват трагедията, преди тя да се е развила.
    Не знам кого си представяте в ролята на Джой или по какъв начин според вас тя би била изпълнена по-добре, аз гледам скрипта и не мога.
    Не искам даже да убедя никого в нищо, просто защитавам позицията, че “Стая” се харесва неслучайно от толкова хора и че неопровержимите недостатъци в очите на едни са напълно опровержими в очите на други.
    мерси.

  19. Ха, значи тези, които са харесали “Стая” могат да се изказват като току-що дипломирани психолози по отношение действията на алогичния Ник, а за другите е забранено, така ли?

    “човекът наистина е психопат и докато не можем да обясним какво точно го кара да направи това, което прави (имам предвид отвличането на Джой), не можем да обясним и последствията от това” … ами, не … това абсолютно не отговаря на истината. Има цяла наука, която се занимава с обяснение на патологията на психопатите и предвиждане на техните действия. Не можеш просто да поставиш етикет “тоя е луд, затова и действията са му непредвидими”. Дори напротив, в много отношения поведението на социопатите в конкретни ситуации е много по-предвидимо от действията на нормалните хора.
    Методичните социопати се дефинират освен с това, че имат психически и поведенчески отклонения, и с това че са патологично методични. Отвличането на момиче и поставянето му в среда като тази в “Стая” показва внимателно планиране от страна на похитителя, съобразяване с много неизвестни и предвиждане на разнообразни (рискови за похитителя) ситуации. Всичко това очертава специфичен психологически профил на който просто не подхожда немарливостта демонстрирата от похитителя при бягството на момченцето.

    Бих оправдал друг тип немарливост, предизвикана от невнимание или разсеяност … като например похитителят да не затвори плътно външната врата или да внесе предмет в стаята, който да подпомогне евентуалното бягство, но не и да разкарва посред бял ден завит в килим труп и лопата в багажника на пикапа си. Целият този съшит с бели конци сценарий ударно ме вади от филма и ми обръща внимание на следващите (дребни) несъотвествия, които събрани накуп формират един доста голям (за мен) минус.

    “Стая” има една основна цел и я постига. Да засегне емоционално, да манипулира с родителските инстинкти и да визуализира психологическите механизми, които работят на различна честота при възрастните и при децата. Затова и основното си внимание създателите на филма са насочили в усъвършенстване на тези елементи, като доста наивно са пренебрегнали други.

  20. Язък, такива цитати имаше – Витгенщайн, Вебер, Макиавели, Тото Кутуньо…

  21. Язък :(. За някои коментари бях отделил час, два, докато ги формулирах, подсмърч.

  22. Ще се постараем да ги върнем. При прехвърлянето се позагубиха няколко коментара.