Впечатления от СФФ ‘16 – „Айзенщайн в Мексико”, „Кербала”, „Аз, Олга Хепнарова”

Взех си отпуска да гледам филми на София Филм Фест. Единствените запланувани бяха „Стая”, „Разрушение” (които много ми харесаха) и „Синът на Саул” (който поради технически причини не можах да изгледам). Всички останали прожекции посетих спонтанно, като за повечето дори нямах представа какво ще представляват. Този будистки подход ми донесе както разочарования, така и приятни изненади. Тук съм събрал впечатленията си от няколко филма, които поради една или друга причина не заслужиха по-обстойни ревюта.

Айзенщайн в Мексико

„Айзенщайн в Мексико” разказва за посещението на Сергей Айзенщайн в Гуанахуато през 1931 г., където прекарва десет дни в опит да заснеме филма „Que Viva Mexico”. Според биографи и анализатори неговите физически и емоционални изживявания, свързани със секса и смъртта от онова време, повлияват сериозно на следващите му филми и предоставят далеч по-голяма симпатия към човешкия елемент в образите, които създава.

Силата на филма се крие в монтажа и препратките, в кино езика и уважителното отношение към тези, които са създавали история чрез майсторството и гения си. Една от най-вълнуващите сцени е разказ от превъзбудения Айзенщайн за бележитите хора, с които животът го е срещал, за пътя му от Русия до Америка, за Уолт Дисни, Джеймс Джойс и Марлене Дитрих. Подкрепен със снимков материал, епизодът е чисто удоволствие за всеки любител на киното.

За съжаление, макар и впечатляващ визуално, филмът на Питър Грийнауей става досаден в своята инфантилна пищност. Айзенщайн е представен като наивен, child-like авантюрист, чието сексуално разкрепостяване се превръща в анемичен опит за драматичен конфликт. Красивата феерия от цветове, звуци, паради, светлини, голи мъже и черепи тъпче на място във втората половина на филма и предизвиква единствено отегчени въздишки.

6/10

Кербала

„Кербала” е компетентно направен военен филм, който добре прикрива слабите си места. Черпейки вдъхновение от „Black Hawk Down”, историята се фокусира върху действителните сблъсъци в Кербала през април 2004, когато бунтовници на Ал-Кайда и Ас-Садр нападат кметството. Яростните им атаки са посрещнати от осемдесет полски и български войници, разполагащи с ограничено количество амуниции и храна за 24 часа.

Бойните сцени са на по-елементарно ниво от това, което сме свикнали да гледаме в големите продукции, но за сметка на това героите са достатъчно пълнокръвни, за да събудят съчувствие (впечатляващо е, предвид многото образи). Иракчанин, хванат в капан между враждуващите страни, и пленен полски войник създават необходимия емоционален заряд, който изгражда финалната кулминация.

Филмът на Кшищоф Лукашевич  в нито един момент не става скучен, главно заради доброто темпо и убедителната актьорска игра (дори Христо Шопов като българския командир изглежда излишно патетичен на фона на естествения Бартоломей Топа). За пореден път се убеждавам в огромната разлика между нашето и полското кино. Макар и да не е нещо изключително като драматургия и батални сцени, такъв филм в момента ние не можем да направим.

7/10

Аз, Олга Хепнарова

Филмът е по истински случай и разказва за 22-годишната Олга, която постепенно се отчуждава от света, докато накрая, в желанието си за възмездие, убива 8 души с работния си камион. Две години по-късно е осъдена и екзекутирана, което я прави последната жена в Чехословакия, която получава смъртна присъда.

Трудно се прави филм за емоционално отдалечен човек. Особено, когато самият филм иска да създаде дистанция и безчувствие у зрителя. Режисьорите Томаш Вейнреб и Петер Казда са избрали този подход, но за съжаление, убивайки съчувствието, убиват и интереса, което превръща „Аз, Олга Хепнарова” в протяжна и мудна изповед на една жертва-чудовище.

Актрисата Михалина Олшанска с нищо не допринася за комплексната природа на Олга. Било с празен поглед или с фалшиви изблици на гняв и истерия, слабата ѝ игра допълнително компрометира безинтересния образ. Не съм сигурен какъв беше смисълът да се разкаже тази история. Поуката е, че всеки е жертва на обстоятелства. Правосъдието е безсмислено. Всъщност всичко е безсмислено според Олга Хепнарова, а вероятно и според режисьорите.

5/10