Когато хората казват, че са разочаровани от „Бруклин”, по-скоро имат предвид, че не им се е гледал coming-of-age филм. Очакването е, че след като Бруклин е номиниран за Оскар в категория „Най-добър филм”, то той поема ангажимента да покаже класа, сравнена с „сериозните” и мъжки (con cojones) филми тази година. А тъй като Бруклин не е толкова сериозен и свръхкачествен филм, на фона на конкурентите си – разбираемо – се приема с почти нулев възторг.

Тенденцията при Оскарите е да се стараят да обгърнат всички работещи жанрове и да вкарат за кандидати най-добрите им образци. Специално със coming of age, young adult, тийн-гърл-адвенчър-романтик комедията имаме през годините номинирани филми като Джуно, Съзряване, Слугинята, Мис Слънчице и още колко ли не други, чак до Закуска в Тифани.  Напълно нормално е освен тежките, разбиващи психики и променящи мирогледи заглавия (като титаничния Room… не, шегувам се) да присъстват и по-лековати, разтоварващи филми. Тъжно е, че малко от тях са в класата на „Наистина любов” (който дори няма номинация за „Оскар) и „Четири сватби и едно погребение”, но на всички ни е ясно, че следващият месия в комедията в момента не работи в Холивуд, а ако да, добре са го потулили.

Всичко това го казвам за да подчертая, че „Бруклин” може да се възприема не само като разочарованието на много зрители тази година, а като приятния филм сред номинираните, чиято абмиция е равностойна на визията му – да разкаже история за съзряването и избора на едно младо момиче. Има смисъл от такива истории, защото всяка година някой пораства (и в ок. 50% от случите е момиче) и открива топлата вода и любовта за първи път. А на момичетата такива филми им харесват. На жените също им харесват, защото са били момичета и си спомнят как са им харесвали. С две думи – има разлика между голямата саксия и малката саксия – в едната се садят теменужки, а в другата сигурно можеш и боабаб да отгледаш. „Бруклин” не е боабаб. Няма проблем.

Сърша Ронан

Филмът започва с Ейлиш, която обявява, че напуската схлупеното скучно ирландско градче, в което е отраснала, за да замине за Америка. Не знам дали акцентът на Сърша Ронан допринася, но когато оповестява I’m going to America, последната дума звучи толкова величествено и поетично, изнесена от дъха й, че сякаш възвестява идването на второ пришествие. Главната героиня не е от онези отегчени, разглезени момиченца, които четат по цял ден парижки списания и си правят маникюр, но не е и съвсем смотана да не си мечтае да види малко свят.

На една ирландска вечеринка (вече в Америка) Ейлиш се запознава с героя на Емори Евънс (чудесна игра!), италианец, чието семейство – естествено – ръкомаха на масата, докато яде спагетите с лъжица. (Моля, ако някой знае дали италианците действително си ядат спагетите с лъжица, нека ми каже, наистина искам да знам, мерси!) Един от най-сладките диалози във филма се случва, когато той смутено, едвам-едвам се осмелява да я покани на кино, а тя му отговаря по женски уверена и поласакана: „Ще дойда с теб на кино даже два пъти. Ако първият път срещата бъде пълен провал, ще ни дам втори шанс.”

И му дава втори шанс. Само дето после се връща в Ирландия и се „влюбва” в героя на Домнал Глийсън. Чувството е в кавички, тъй като романтиката е най-слабото звено на филма. Ако очаквате любовна история (всички очакват любовна история), няма да получите много убедителни аргументи в полза на това, че Ейлиш наистина има дилема кого от двамата мъже да предпочете. Аз лично не видях тя да е истински влюбена в нито единия от двамата – с италианеца й беше хубаво, но не върви да се ожениш за първото момче, което ти обърне внимание. Героят на Домнал пък изглеждаше съвсем умишлено поставен в картинката, само колкото да трябва да се чудим „сега тя кого ли ще избере!?”.

Което ме отнася към следното: във филма въобще не става въпрос за наложителния избор между двама мъже (както е тръгнала най-вероятно ще се появи и трети след крайните надписи на филма). Проблемът на Ейлиш е много по-сериозен и в същото време много по-банален и очевиден – тя е объркано дете, на което му се налага да порасне и да се оправя само с живота. Разбира се, че няма да знае какво да прави. Разбира се, че моралния й компас се мандахерца от един полюс на друг, а по средата спира за малко, за да изтърпи всичките сълзи на нерви, огорчение и неразбиране. Ирландията на Ейлиш е сигурното място, приспано от  обичния напев на морските вълни, където хората са „цивилизовани, но спокойни”, като това само донякъде е евфемизъм за скучни. Какво се оказва обаче – когато Ейлиш отива в Америка, колкото и да е всичко динамично и интересно там, в момента, в който се връща в Ирландия – тя вече отново не е сигурна какво иска. Не знае и не разбира дали домът е държава или състояние на духа. Доста сериозен въпрос, особено пък за едно 18-годишно момиче, което е решило, че задължително трябва да намери отговор.

Има много хубави сцени във филма – и като заснемане, и като костюми, и като диалог. Сцената, в която повръща (и прави разни други неща) в кофа на кораба, съпоставката между това как се храни, докато е с едното момче, и докато е с другото, краят дори – всичко е написно, снимано и изиграно по чудесен и професионален начин. Все пак, можем да поспорим, че An Education е по-добрият от двата филма.

Сравнявам ги, защото Ник Хорнби (High Fidelity, автор на книгата) е адаптирал сценария и на двата, сюжетите са близки (романтична история за съзряването, която се развива през 50-те и се оповава изцяло на силата на женския персонаж), освен това са номинирани за Оскари в абсолютно идентични 3 категории – Най-добър филм, Най-добър адаптиран сценарий и Най-добра женска роля. Но докато An Education има по-гъста атмосфера и по-интересна героиня на Кери Мълиган, „Бруклин” е сякаш направен, за да бъде изгледан, усетен като позитивно преживяване и забравен.  В Съзряване героинята на Кери е бунтарка – умна, любопитна, но и искрящо наивна. Затова и е прелъстена и зарязана. Както знаем, всяка жена, която се прави на Ема Бовари, накрая страда. Но преди това живее точно така, както е искала. В Бруклин обаче Ейлиш се разминава с целия романизиран трагизъм и просто е объркана по един по-скучен и непретенциозен начин, който все пак носи сюжетен чар. Ейлиш е много по-умерена и зряла от героинята на Кери и много по-адаптивна и разнообразна в характера си. Това е и една от големите разлики между двата филма.

Като дразнеща слаба страна бих могла да посоча брутално изтъркания похват на забавени кадри, по време на които тече типичната отнесено-вдъхновителна музичка. Хора, спрете с това! Знаем, че има някакъв темплейт за правене на тези сцени, но той вече е изконсумиран дори и за най-непросветените в историята на киното зрители. Просто баста я!

Силно препоръчвам филма на умните и объркани девойки и на всичките им най-добри приятелки. И понеже не знам как превъзнесено да завърша, ето едно чудесно женско изречение от безсмъртната „Мадам Бовари”:

“She wanted to die, but she also wanted to live in Paris.” 

Жени.

„ Бруклин” може да бъде видян на София Филм Фест на:

30 март от 22:30 часа в Дом на киното
30 март от 18:45 часа в кино „Euro Cinema”
31 март от 21:15 часа в кино „Euro Cinema”

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

13 Comments

  1. Добро ревю! „Има много хубави сцени във филма – и като заснемане, и като костюми, и като диалог. “ … и до там! Блудкав, без никакъв залог за героинята, без никаква драма, без нищо! Трябваше да съчувствам на тая патица, че без никой да я ръчка или да има проблеми, замина за САЩ, като още по пътя я подхванаха и я влачиха „за косата“ през целия сюжет, а тя не си мръдна пръста нито веднъж. Нито имаше изкушения, нито недостатъци имаше това момиче, нито сериозни трудности за преодоляване освен носталгията. Но тая носталгия така и не разбрах откъде идва, след като животът й в Ирландия не беше представен като нещо, за което си заслужава да се страда! Иначе красиво, да!

    1. Представете си героинята да беше смесен характер между Ейлиш и героинята от съзразяване

  2. Сега се прибирам от филма точно, беше ми приятен и ненатрапчив. С нищо не напомня на голямо кино, напомня на някои филми на Холмарк или сериала от детството ми Пътят към Авонлий. Малкото италианче беше голям фън, Хана, както винаги ще си я знам :), игра приятно. Разпускащо филмче, не съм разочарован, че го отидох да го гледам.

  3. Страхотен филм. Гледах и ми стана тъпо, че дъълго време не съм гледал толкова добре направен романтичен филм.

    1. аххахаха е сега вече ми е ясно всичко! Объркал си филмите. Използвай доводите си към „Събирач на трупове“ за „Бруклин“ и нещата ще си паснат идеално! 😉

  4. Баобаб…хаха, инак филмчето ми хареса. Брао, че сте му спретнали ревю, с което съм съгласен до някъде.

  5. Просто не мога да повярвам, че това добро ревю е написано с толкова извинения – че понеже говорим за ‘женски’ филм, да ни извините, но да – препоръчваме го на девойките и „обърканите им приятелки’. What we have here is a clear case of self-inflicted sexism. Дълбочината на проблема (отн. положението на жените в нашата мила и малка страна) става тревожно видна – именно, защото ревюто, иначе, е свястно. Няма да коментирам типичните снизходителни и така характерно неинформирани коментари под ревюто. Това ‘филмче’ спечели наградата за outstanding British film на последните Бафта награди. И – за сведение филмът няма нищо общо с естетиката на филмите по Холмарк. И ако има нещо подобно – това е съзнателен естетически избор, който работи чудесно в паралел с другите избори направени от авторите.

    Не разборам защо така усърдно трябва да слагаме жанрови етикети. Публиката в киното в което гледахме филма беше всякаква – млади, и не толкова, и мъже и жени, вкл. две деца момчета на 10 и 12 години. Всички го гледахме в захлас. Някои си ревяха тихичко. Колко от жените са били объркани незнам. Но филмът е режисиран от мъж, по сценарой написан от мъж, по книга написана от мъж. Разказва относно трудния избор, който трябва да направи един още млад и неукрепнал човек в трудни социални условия. Правилният в дългосрочен план избор е повод за болка на майка и сестра – дълбочината на която може да се разбере само от хора, които са се озовавали в подобно положение. Която дълбочина бе чудесно внушена във филма БЕЗ думи.

    НАУМ (по-горе) явно се е оправял прекрасно в Ню Йорк като е бил на 20 г. и напълно сам и от опит знае колко е лесно да си сам в Ню Йорк на тази възраст. Особено през въпросния период за който става дума във филма. И знае – че когато всичко в теб ти казва, че това е твоя път – независимо от неописуемите трудности и липсата на близки хора – това е нещо в което НЯМА никаква драма. НАУМ сигурно също знае – колко лесно е да запишеш да учиш в добро училище – да можеш да си го плащаш и после да те наемат на работа. НАУМ, обаче, явно не разбира нито едно от тези неща, както и най-същественото: ЗАЩО протагонистката не може да остане в Ирландия. И от там идва мъката (брат) – трудно е да знаеш какво не знаеш…Защото, ако го знаеше, щеше да го знаеш !!!

    Снизходителността на Стефанчо (отн. определения от БАФТА Brooklyn знаем като какъв) is truly pathetic. It is a sad thing to observe.

    Накрая – филмът не е захаросан, а чудесен такъв, и стига дълбоко по един много внимателен, деликатен и пестелив начин.
    Той не е нито женски, нито мъжки, а това, което са повечето сполучили филми – човешки. Актрисата в главната роля е просто чудесна – още в началото в очите и ние виждаме защо тя е изправена пред този труден житейски избор във време когато жените са били в кардинално различен социален контекст. Относно двамата мъже (ако е ок в България мъж да говори за любовите на едно момиче в един филм :))) – съвършено убедително бе за зрителите следното: с този вклюбен до уши италианец тя ще изгради семейство и дом. В най-добрия, романтичен и реалистичен смисъл на думата. Той ще чисти тръбите в тоалетните на хората, а тя ще работи като счетоводителка, и ще му ражда деца. И тези деца ще пораснат в една голяма страна, където хората имат свобода и възможности, които са несравними спрямо тези, които биха имали през 60-те години в една религиозна, малка и отмъстителна Ирландия.

  6. Когато някой говори за филм с примера „ако ти беше“, означава, че нищо не разбира от кино. Защото ако ТИ беше на мястото на Арнолд в „Хищникът“ щеше да се насереш, не означава, че и Арнолд трябваше да се насере. Освен това по тази логика Ридли Скот няма право да снима филм за МАРС, щото не е ходил на МАРС!!! Говорим за липса на елементарни внушения и похвати в киното, с които да накарат някой да изпитва емпатия към главния герой. А на главната героиня в Бруклин почти не й се налагаше да взима сама решения и сама да се справя с проблеми, просто защото всичко й идваше на готово. От помощта на кораба, през приятелят свещеник, който не само й уреди квартира, ами й плати и обучението. Не се сещам, ама кой й намери работата? Ето давам ти пример с „Белязания“, ако се сещаш през какво мина и какво направи, за да се превърне от отрепка емигрант в голям бос. През цялото време той сам движеше действието, а не действието да го бута. Затова е толкова харесван и обичан герой.

  7. Пич – научил съм това отлично
    не трябва да приемаш нищо лично !
    Колкото повече глупости пишеш за филм като този,
    толкова по налудни са различните ти пози.
    Недей – сега – за миг поспри
    и фактът простичък ти приеми,
    не всеки филм е по твоя аршин
    няма нужда да се палиш с нови туби бензин.
    Това, което казваш и сега и преди
    е все така невярно (и даже смърди).
    Изкуство е киното – пич, разбери
    моля те, вулгаризмите си събери.
    Дори когато се прави баш за разтуха
    добрите образци не са няк’ва лейка куха.
    И така – ако на младини ти бълваш предимно глуми
    Следва един ден да се научиш да подбираш своите думи.

  8. Много добър филм – гледах го със закъснение и това е единственото за което съжалявам.