Бела Тар

Наричат Бела Тар един от последните големи режисьори. Бунтарят на унгарското кино разбива  представите още с първите си филм. „Аз трябваше да покажа истината. Не почуках на вратата, а я разбих с крак”, казва той. Характерно за филмите му е, че са черно-бели и обикновено са много дълги – „Сатанинско танго” например е 7 часа. Използва обикновени хора като статисти, а дори и като актьори. Известната американска критичка Сюзан Зонтаг смята, че неговите мрачни филми, заснети в характерните за него бавни, дълги кадри, са сред шедьоврите на новото кино.

Тази година Тар беше специален гост на София Филм Фест. На 12 март режисьорът получи две награди – на столична община за принос във филмовото изкуството и на организацията на кинокритиците ФИПРЕССИ по случай 90-годишнината от основаването й. След това в Дома на киното бяха излъчени два негови филма – 5-минутния „Пролог”, който Тар нарече хайку и който проследява хора, които чакат на опашка за порция обяд, раздаван от жена зад малко прозорче, и „Веркмайстерови хармонии”.

Коя история може да се разкаже в 5 минути и за коя са нужни 2 или 7 часа?

– Не зависи от историята със сигурност. А от това, което искам да ви кажа. През  2004 година няколко  източноевропейски държави се присъединиха към Европейския съюз и по този повод немската телевизия искаше няколко режисьори да направят по един епизод, с който да говорят за страната си и по този начин да добавят по нещо към идеята за Европейския съюз. Беше някаква форма на отбелязване, на празнуване. “Пролог” беше моят. С него исках да кажа едно много просто изречение – че всяко човешко същество има достойнство, име, лице, живот и трябва да уважаваме и да се грижим за това. Беше моята декларация, моят начин да кажа (показва среден пръст).

– Това със сигурност не е било празнуване.

– Напротив, беше. Когато искахме да представим голяма историческа картина, за това какви сме, ни бяха нужни 7 часа. Колко време ще е необходимо зависи от това, което искам да кажа.

– След прожекцията на “Пролог” с мои приятели обсъждахме как филмът би могъл да завърши по различен начин – имаше вариант жената зад прозореца да затвори след третия-четвъртия човек или да каже нещо неочаквано, но в крайна сметка решихме, че няма как да бъде друго. Случвало ли се е след заснемането на един филм, да ви се иска да го направите по различен начин?

– Ако сте човек, който прави филми, обикновен работник, си имате собствен език, начин, по който се изразявате. Причината, заради която успях да правя филми, е много проста – исках да използвам собствения си език. Няма смисъл да повтарям нещо, само за да ви дам едно по-евтино копие, при условие, че това, което имам да кажа, е абсолютно готово. Как бих могъл да го кажа по друг начин? Аз не мога по друг начин. И не искам да го правя по друг начин. И никой не може да ми се обади и да ми каже: Направи го различно. Защото това е моят език, това е начинът, по който аз правя моите филми.

– Колко различна може да е една история, разказана с думи и с образи?

– Филмът – това са образи. Не ме интересуват толкова думите. Първо са образите и после някаква допълнителна работа.

– Кое е черно-бяло – тъгата, апатията, низките страсти, бедността?

– Не съм тъжен. Мога да кажа същото, което е казал Чехов: Аз пиша комедии. Не знам защо го взимате насериозно. Аз правя комедии, може да смееш много. Цялото “Сатанинско танго” е една голяма шега. Е, да, саркастична шега, която, разбира се, е горчива, но аз се смея на живота и той ми харесва, дори понякога да е малко грозен. Но той си е наш, такива сме. Не мога да ви покажа различни неща от тези, които аз виждам.

– Как се раждат вашите истории?

– Може ли да изтриете думата истории от вашия речник? Умолявам ви. Защото се опитвам да ви обясня, че филмът не е история. Той е нещо различно. Също като музиката. Това е различен език. Когато слушате симфония на Брамс, усещате ли да има история?

– Понякога да.

– В случая на Брамс със сигурност не. Може да почувствате емоции. Или усещане за цялостност, но на различен език. Това не е вербално. Когато казвате история, означава, че искате да вербализирате образите или музиката. Но те са различни. Когато гледате скулпура, не виждате история. Когато гледате филм, трябва да внимавате за филмовия език. Филмовото изкуство е седмото изкуство и проблемът е, че хората все още се опитват да го опростяват заради историята. Когато правиш филм, ти мислиш за кадъра, къде да сложиш камерата. Ние например сме в стая, четирима на масата и аз мога да кажа: Не ме интересува това. Да снимам скулптурата в ъгъла и да ви покажа нея. Или да ви включа. Има много възможности, но това е малко етичен въпрос: Какво искам да ви покажа, какви хора искам да ви покажа. В един петзведен хотел ще са различни от тези в предградията.

Това е моето мнение.  Защото аз взимам реалността и я трансформиам през себе си. Това, което виждате във филмите ми, е много лична работа. На екрана гледате режисьора гол, можете да видите какъв човек е и какво има да казва.

– Филмът резултат от вашата работа ли е, или общ резултат от приноса на всички, които участват в него?

– Разбира се, ако имаш приятели, които са със същата гледна точка като твоята, работата ти ще стане много по-богата, защото можеш да ги включиш. Аз имах голям късмет със страшно добри партньори. Никога няма да видите в надписите на филмите ми: Това е филм на Бела Тар. Винаги се изписват хората, които са били част от процеса. През цялото време чувствам, че това е нашият филм, а не моят. И все пак някой трябва да реши къде да сложим камерата и как да направим това – това е моята отговорност, последното решение е в моите ръце. И понякога на останалите не им харесва нещо, но не ми пука. Защото във филмовото производство няма демокрация. Това е един много автократичен процес.  Но помага, ако имаш край себе си няколко чувствителни хора, те ти се доверяват и искат да бъдат част от тия лайна.

bela-tarr-interview-img06-20160314

– Как се промени киното през последните 30-40 години в бившия социалистически блок?

– Израснах в тази комунистическа система и прекарах 40 години от живота си в нея. За щастие аз винаги бях аутсайдер и никога не съм се интересувал от модата. Но всичко беше в ръцете на цензурата. А сега виждам силата на пазара. Това е промяната.

– Харесва ли ви тази промяна?

– Не. Същите лайна са. През цялото време имаш цензурата или на политиците, или на пазара. Не можем да кажем, че няма цензура сега, защото парите ти казват какво трябва да правиш. Отново не си свободен и за щастие аз бях голям късметлия, защото през целия ми творчески път бях свободен. Но трябваше да правя всичко с много малко пари, понякога по полулегален начин. Никога не съм позволявал някой да ми казва никаква шибана глупост. Но трябва да платиш огромна цена за тази независимост.Трябва да бъдеш достатъчно силен и много евтино да работиш.

– Кога един творец стига края на желанията си да създава? Кога се изчерпва? Дали когато се съобразява твърде много с изискванията на пазара, политиците, цензурата?

– Трябва да игнорираш всичко това. Казах ви, че виждаш режисьора на екрана гол. И когато той е направил някакви компромиси, това е ясно. Натъжава ме, когато се е превърнал в проститутка. Няма значение дали заради парите или заради нещо друго.

– Понякога собствените очаквания са най-страшни.

– Да, защото тогава ставаш перфекционист. Правенето на кино е като дрогирането. И аз все още съм пристрастен.

– Вие къде сте сега в киното?

– Не знам. Не мисля за това. Не мога да мисля за себе си. Въпреки че понякога животът ме тика да се заслушвам. И тогава отивам до ръба.

—-

Не пропускайте филмите на Бела Тар в рамките на София Филм Фест.

Бела Тар

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *