Омарът - ревю

Нека започна този текст, споделяйки, че за мен „Омарът” е сложен и смущаващ филм. Колкото повече мисля за него, толкова повече спира да ми е смешен. Ако някой ми го разтълкува единствено като социална сатира, бих се ядосала. Ако друг ми го етикира като дистопия, ще ми стане направо тъпо. Никой от тези критически подходи не работи в полза на пълноценния опит за осмисляне на филма. Всички те са само отчасти верни, защото това е от филмите, чиято стойност е повече от съставните им части. Като универсален ключ, отварящ много врати. Следва тежко и осезаемо присъствие на спойлери, така че бъдете предупредени.

Накратко сюжетът: Дейвид (Колин Фарел) е току-що зарязан от жена, с която е имал връзка, продължила 11 години и 1 месец.  Правилата в света, в който Дейвид живее (абсолютно не-футуристична среда, градове и ландшафт, такива, каквито ги познаваме днес) са, че в социума не могат да живеят хора, без да си имат гадже. Затова той е изпратен в Хотела – място, където пребиваваш 45 дни с целта да си намериш половинка. Ако не успееш, управителите на Хотела те превръщат в животно по твой избор. В случая на Дейвид това е омар. „Защото омарите живеят по 100 години и имат синя кръв, като на аристократи.”

Филмът черпи основния си заряд от абсурдистката си атмосфера и не го крие нито за миг. И актьорите, и камерата, и музиката, и снимачните локации – всичко е премерено, за да бъде както съдържателно, така и стилово в синхрон с желаното усещане за стерилност и абсурд. Още първият кадър те кара да се чувстваш неудобно, а той е само началото на една поредица от what the fuck-s, с които в крайна сметка се свиква бързо и историята се нарежда пред зрителя, ставайки все по-целеустремена и най-вече забавна.

Колин Фарел

Героят на Колин Фарел преминава през две коренно различни (на пръв поглед) пространства през продължението на филма. Първото е Хотелът – уютна постройка отвън, отвътре соц и бездушна, където хората в своята неестественост и апатия се държат като подвижен декор. В Хотела правилата са такива: опитваш се възможно най-бързо да намериш човек, който прилича на теб, за да станете двойка. Невежднъж се случва двойките във филма да се комплектоват на базата на сходни дефекти. Изключително интересна концепция, която мисля, че виждам за първи път. Героят на Бен Уишоу, който пръв си намира половинка, имитира кървене от носа (като си блъска лицето в стени и бюра), за да „свали” героинята на Джесика Барден, на която пък кървенето й идва естествено. Тъй като и двамата кървят „спонтанно”, за всички те са перфектната двойка. И на Дейвид му се налага да лъже, за да може да влезе във връзка и да не бъде превърнат в омар – той имитира пред Безсърдечната жена (Angeliki Papoulia) сходна на нейната безсърдечност. Двамата наблюдават как жена се хвърля от прозореца на стаята си и провеждат недоволен, но монотонен small talk как е ужасно, че е решила да се самоубива точно сега, защото така Дейвид няма как да се наспи от виковете. В крайна сметка обаче Безсърдечната жена успява да разкрие лъжата му и произнася една от най-ключовите реплики за механиката на филма: „Никоя връзка не може да се крепи на лъжа”, била лъжата малка или голяма.

Второто пространство, в което попада нашият герой, е гората. Би трябвало да си помислим, че гората ще е раят, но никой рай не е обитаван от хора. Между дърветата живеят бунтарите – тези, които са дали обет никога да не се влюбват и да живеят всеки сам за себе си. Всякаква емпатия е забранена и нежността е смятана за измяна на ценностната система. Тъжно, но разбирането  на Самотниците за щастие е само обратната страна на една наистина ръждива монета. Гората и Хотелът всъщност много си приличат – и двете структури са тоталитарни в своята опресивност, напълно лишени от емоционална интелигентност и отчайващо атрофирали за всякаква промяна.

Колин Фарел и Рейчъл Вайс

„Омарът” е красив филм, обаче не по катарзисния начин, от който ти избиват сълзи и си благодарен, че това, което си видял, те докарва до такава емоционална вихрушка. Затова не бих казала, че филмът е драма, макар че е драматичен. Не бих казала, че е и трагедия, макар че е по трагично-смачкващ. И въпреки, че сюжетът предполага трансформацията човек-животно, реално не виждаме нито намек за никакво духовно или физическо пречистване или път – всичко, което се случва е, че главният герой попада от един ад в друг, без да си вади изводи какво и защо му се случва. Съществуват хипотези (и точно затова казвам, че филмът е красив – защото  позволява оголването на всякакви интерпретации), че всъщност моментът с превръщането в животно е лъжа, сътворена от Правителството и управата на Хотела. Това, което в действителност би могло да се случва е, че просто тези, които не успеят да си намерят половинка са убивани и „заменяни” с истинско животно. Това е по-реалистичен поглед над филма (и го превръща по-скоро в хорър или трилър), който обаче не бива да бъде отхвърлен с лека ръка – в първия филм на режисьора Йоргос Лантимос, „Dogtooth”, лъжата, чрез която се промиват мозъци, е основен мотив. Емоционалната ни интелигентност е въпрос на възпитание, не е даденост. Човек може да живее излъган цял живот и никога да не разбере  истината. Още по-зле – човек може да се възпита сам да се лъже, за да си опрости живота. Точно това и правят героите от Хотела – те изключват опцията, че могат да живеят сами. За тях единственият правилен път е да намериш някого, който е същият като теб и да живееш с него мирно и спокойно (ако не ви е спокойно, ви „зачисляват” деца). Самотниците пък – в своето желание да бъдат коренно различни от хората в Хотела – се втичат в другия край на порочния кръг. Техният бунт е до такава степен желание за бягство от статуквото, че животът им не се реализира в нищо повече от старата ужасна мелодия, запята с нов глас. Може би звучи като електронната музика, на която танцуват сами.

Постерът на филма го определя като love story. Според мен обаче любовта присъства единствено като социална концепция, а не като реална спасителна емоция. В гората Дейвид среща героинята на Рейчъл Вайс. Тя също като него е късогледа. Този път той дори не трябва да лъже – те наистина са съвместими! За първи път от началото на филма се усеща случването на нещо истинско – той иска да се грижи за нея, лови й зайци, двамата танцуват и изграждат цял свой език, с който комуникират без Лидера на Самотниците (прекрасната Леа Сейду) да разкрие връзката им. Но никоя лъжа не остава неразкрита в „Омарът”. Моралният урок, че каквото и да правиш, трябва да си понесеш последствията, определени от социума, е смачкващата действителност, в която филмът работи. Лидерът разбира за отношенията им и завежда героинята на Вайс в града, където вместо да й направят коригираща операция на зрението, я ослепяват. Въпросът, който тя задава, след като осъзнава, че е сляпа, е другата най-важна реплика във филма: „Защо ослепихте мен, а не него?” И сякаш всичко свято рухва – ако сме повярвали, че ставаме свидетели на истинска любов, – защото никоя истинска любов не би трябвало да е толкова недвусмислено себична.

За вас „Омарът” би могъл да не е толкова сериозен и смачкващ, разбира се. Той е наистина много оригинален и свеж в хумора си. Комбинира чудесно полярни емоции. Както още древногръцката драма е повелила – смеем се на герои, които намираме за по-нисши от нас, а плачем, когато видим себе си или по-добри от нас, опустошени от съдбата. В случая на конкретния филм героите са плашещо предупреждение какво не сме още, но бихме били да станем. Именно чрез тази дефиниция на героите – като приличащи на нас, но все пак емоционално инфантилни – филмът резонира перфектно и чрез смях, и чрез тъга.

Самотата е може би най-дълбоката тема на „Омарът”, която остава като утайка, след като всичко друго бъде пресято. Краят не дава категоричния отговор дали Дейвид се осмелява да се ослепи, за да бъдат отново съвместими двамата. Според мен той избягва сам – решавам да вярвам и да се надявам на това, защото да избяга би значело да постави под съмнение всички абсурдни норми, в които са го карали да вярва години наред. Да избяга означава, че най-накрая го е страх от лъжата повече, отколкото го е страх от самотата. Което само по себе си го прави първият, който истински се бунтува в този филм – срещу всяка норма. Позволил си е да се влюби, но си е позволил и да се разочарова от любовта. Защо за да обичаш трябва да си същия като човека, когото обичаш? И обичаш ли истински или всичко е манипулация? Разбира се изборът за бягство на Дейвид не значи, че задължително той ще бъде щастлив. Но щастието, точно като любовта, е представено като криво огледало – никога образът ти в него не е такъв, на какъвто си се надявал. Мисля, че това е реалистична и отрезвяваща концепция в контекста на всички формули, които обществото ни твърди, че има за щастието или пълноценния живот. Както казва „Боен клуб” – ти не си нито своята работа, нито колата която караш. „Омарът” отива по-далеч:  ти не си човекът, когото си мислиш, че обичаш.

И все пак това не е любовен или не-любовен филм. Въпреки, че прекарва историята през призмата на „търсене и намиране” на любов, неговата сила не е там. Любовта е просто пример за емоция, която обществата опредметяват до вулгарност. Патологичната лудост на всеки социум е основание той да бъде подлаган постоянно на критика. Всяко общество трябва да бъде приемано за неадекватно, докато не се докаже обратното. Защото адът определено са другите и трябва да си много бдителен, ако искаш да се измъкнеш от капана им. А никой не е бдителен, докато е сляп.

Similar Posts

Вашият отговор на UZUMAKI Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

22 Comments

  1. Малко по-сложно е, отколкото изглежда и отколкото ревюто го представя (преразказва). Последният абзац е чиста проба лозунг без реално покритие. Насилието, властта, идеологията – като фалшиво съзнание – превръщат омарът в доста сходен с кучешки зъб и поставят въпроси доста отвъд „емоционалната интелигентност“ и принудата на обществото. Не е случаен фактът, че навсякъде звучи 8 квартет на шостакович.

  2. „Омарът“ като че ли ми хареса една идея повече от „Кучешки зъб“. Минимализма и абсурдносста на ситуациите в тях, както и трагичността, примесена с гротеска комедия, носи чар подобен на разказите на Кафка.

  3. За мен е несравнимо по-слаб от Dogtooth. Дори си признавам, че не го догледах.

  4. “Омарът” > “Кучешки зъб”

    PS Държа да отбележа, че не намерих филма за смешен, а за депресиращ.

  5. Нито, го харесвам, нито не, просто му се насладих…., остави доста смесени чувства в мен

  6. Фарел е силно подценен непукист… Филмът е чудесен, бтв, просто чудесен, в мен лично остави усещане за добре написана книга.

  7. На мен ли само ми се стори, че мацето не е сляпо?

  8. Определено ми убягна хуморът, за който тук се говори. Мрачен, внушаващ смазваща безизходица и въздействащ на всяко ниво! Ще гледам и другия.

  9. Вероятно утре ще драснете новина, но Фарел ще участва в следващия филм на Лантимос с име The Killing of a Sacred Deer, уж психологически трилър със свръхестествени елементи. Фарел ще играе хирург, близък с дете, което извършва нещо „sinister“ – предполагам убийството на елена от името.

  10. жесток филм, който имах усещането, че е правен в съавторство между Триер и Уес Андерсън. Рядко смазващ и красив, а мисля, че ще търпи и множество гледания 🙂
    И супер рецензия!

  11. След като гледах „Кучешки зъб“ на скоро вече не съм сигурен кой е по-големия шедьовър от двата. Със сигурност от тук нататък започвам да следя с голям интерес кариерата на Лантимос, защото според мен той е следващото голямо съвременно-авторско явление в киното!

  12. За мен филмът е неубедителен, плосък, грозен и депресиращ.

    1. Зависи

      Филмът е sci-fi преди всичко, и като такъв е едно малко бижу в жанра. Също така разказва драматичната съдба на цял пансион хора и още по-драматичната орис на тези, избягали от него. Абсурдността на концептуално ниво създава нелепост, която според едни би накарала някои психопати да получат главозамайващ boner facing the prospects, но всъщност често се смеем именно на абсурда.

      Разбира се, че филмът не е за всеки и би трябвало да почва с интро на френски, предупреждаващо за евентуалните психически щети, които би нанесъл, но в никакъв случай не е нито плосък, нито неубедителен (грозен и депресиращ филмът е и то в степен, която го право особено запомнящ се).

  13. аха-аха да спре да е преразказ на филма, аха-аха да се бръкне под повърхността и първичните заключения и авторът се насира прав. better stick to transformers, eh 🙂

  14. определено не е за всеки, но не мисля, че може да остави чак психически щети. Според мен режисьорът на филма е искал да провокира или да предразположи зрителя да отвори съзнанието си за“неща“, които по една или друга причина досега не е допускал до него, отслабвайки психичните му защити, обогатявайки понятието му за „нормално“ представяйки го в пълнта му абсурдност

  15. Не съм съгласна, че се кани да избяга, той се подготвяше по всякакъв начин. Бягството ще означава самоубийство, защото не може да оцелее нито в града, нито да се върне в гората. Освен това става ясно, че разказвачът от самото начало е Рейчъл Уайз, което на мен ми звучи сякаш историята им продължава. Сякаш изводът накрая е, че любовта е сляпа, буквално. И че понякога трябва да преминеш през странни неща, за да я откриеш. Интересен обрат би било, ако тя все пак си връща зрението накрая.