Спотлайт / Spotlight

Богове и чудовища
от на 2016-02-19
 

Спотлайт - ревю

На 6 януари 2002 година (само няколко месеца след 11 септември) в „Бостън Глоуб” излиза статия за свещеници, блудстващи с деца. Църквата е знаела през цялото време. До края на годината тамошният кардинал Бърнард Лоу слиза от поста си с извинително обявление (папа Йоан Павел II му дава позиция във Ватикана, която Лоу заема и до ден днешен). Екипът „Спотлайт” печели „Пулицър” през 2003 г. за репортажите, разкриващи чудовищната тайна.

Филмът на Том МакКарти проследява месеците работа, които журналистите полагат, за да стигнат до прикритите факти. Марти Байрън (Лиев Шрайбър) е новият редактор на вестника, мълчалив и сдържан, чужденец в затвореното общество на Бостън, който не се притеснява, че възлагайки репортажа на спотлайт екипа, ще си навлече проблеми. Оттам щафетата поема Майкъл Резендис (Марк Ръфало), който е достатъчно енергичен и обсебен от работата си, за да вдъхне сили на уморения Уолтър (Майкъл Кийтън) и колегите му Саша (Рейчъл Макадамс) и Мат (Брайън д’Арси) да продължат с работата, дори когато рискуват да обърнат целия град срещу себе си.

Спотлайт” е един от най-добрите филми за разследваща журналистика и заслужено е сравняван с великолепни примери като „Цялото президентско войнство” и „Зодиак”. Непретенциозността, с която е представена историята, създава погрешното впечатление, че „абе, не е кой знае какво, прилича на телевизионен филм”. По този начин основното качество на филма е разтълкувано като минус, в името на някакво неосъзнато желание за високопарност и мелодрама. Филмът се придържа към фактите и да, не е showy, няма десетминутни кадри и иновативна операторска работа, но предвид историята, която разказва, подходът му е съвършен.

Спотлайт

По-лесно е да се отбележи какво не прави този филм, какви грешки и преки пътища не си позволява. Най-големият подводен камък, който заобикаля, е патетичното бумтене, ала те се осмелиха, те промениха историята, тези велики мъже и жени, за които ще ви разкажем сега. Няма сцена, която да дразни с излишна героизация. Виждаме екип, който отива всеки ден в офиса и си върши работата. Филмът е толкова добър, че можем да си представим какво е ставало с тези хора преди това и какво ги очаква в близкото бъдеще. Все едно надникваме за кратко през прозореца им.

Надникваме, но колко освежаващо и уважително към публиката е решението да не виждаме личния живот на героите, техните жени, деца, кучета и прочее… Леки загатвания, като халка, коментар между другото или кадър отдалече как някой води децата си на училище са достатъчни, за да очертаят ежедневието им, без досадни подробности или още по-зле – мелодрама. Улиците, къщите и кварталите са заснети така, че внушението за близост и съседство създава един затворен Бостън, в който никой не би говорил с чужденец. Музиката на Хауърд Шор, разчитаща на пъргаво пиано, в минималистичния стил на Лудовико Ейнауди, допълнително спомага за атмосферата с нужните пулс и енергия.

Цяла вселена от бюра, папки, архиви, стари компютри и помещения, в които е живяно, в които се работи, които не приличат на филмов декор. Когато прегърбеният Марк Ръфало записва нещо на листче хартия, докато говори по телефона и след това отива да провери в системата, вярвам, че наистина го прави. Или когато Кийтън говори с екипа, гледайки ги с уморен, но внимателен поглед, вярвам, че е работил дълго на това място, може би твърде дълго. Всеки от тях носи различна енергия и добавя нюанси, без да са нужни глупавите „характерни белези”, присъщи за по-слабата драматургия. Изглеждат като реални хора, които си изпълняват задълженията. И тази дълбока автентичност, заедно със семплата история и моралната комплексност на въпросите, които повдига, ще направят така, че филмът да е интересен и след десетилетие.

Спотлайт” разкрива общество, което пази своите чудовища в гардероба и не ги пуска на светло, защото се страхува, че ще сринат цялата къща. А чудовищата – блудстващи свещеници – са злодеи, които не са показани на екрана. Единственият, когото виждаме, е дружелюбен и не се срамува от постъпките си, при това е бил насилван като дете. Тази смес от отвращение и съжаление е кръвта, която се влива в сърцето на филма. Нищо не е толкова просто. Никога не е било.

Проблемите не започват днес и няма да се разрешат утре. Корените са дълбоко във вярата, далеч назад в човешката история, когато са се оформили малките зъбни колела, които задвижват системата днес. Необходима система. За милиони по света, които с нейното рухване биха изгубили себе си. Проблемът с малтретирането на деца, както споменава един от героите във филма, не са само физическите последствия, а и духовните такива. Загубата на вярата в толкова крехка възраст хвърля далеч по-плътна сянка върху бъдещето на жертвите. Лъжите, върху които са построили къщата от карти рано или късно се срива и тогава мнозина не успяват да понесат безразличието на света, който ги очаква.

Като социална критика „Спотлайт” напомня на „Ловът” на Винтерберг. Там обществото правеше грешка от подозрение, докато тук я прави в името на по-висок морален стандарт, наложен от един невидим свят. Да прокудиш предполагаемото страшилище или да го скриеш в килера, докато децата не го открият. И двете са направени чрез избор. Нежелани реакции от уж логично, но първобитно съзнание. И да, самите грешки са грозни, но отказът от промяна и цялото протакане, трупащо нови и нови жертви, е онова, което отчайва.

Спотлайт” не дава отговори, нито сочи с пръст. Дава пример. И това е достатъчно.

8.5/10

коментари
 
Отговорете »

 
  • legrandelf
    2016-02-20 at 00:07

    Хубаво ревю, браво. А филмът е top notch отвсякъде!

    Отговор

  • UZUMAKI
    2016-02-22 at 12:52

    Айде коментирайте бе, никой ли не е гледал още филма?

    Отговор

  • TTT
    2016-02-22 at 16:02

    😀 Аз го гледах и най-вече на ниво сценарий и актьорска игра е наистина супер. Много солиден филм за репортери, като цяло съм съгласен с ревюто, особено относно това, че е сред най-добрите от своя вид. Действително, както и при Винтерберг, филмът разнищва доста интересни социалнопсихологически казуси.

    И при все че няма как да се отрече, че „Спотлайт“ е майсторски и „вярно“ направен (в смисъл, разни операторски лупинги наистина биха отместили светлината от голямата звезда – историята), просто този вид филми (журналистическо-репортерските) не ми е на сърце и не мога да го сложа сред любимите си. Но повтарям – филмът си е изпипан отвсякъде, не може да се отрече.

    Отговор

  • Sir Stevancho
    2017-01-06 at 14:16

    На второ гледане след година – просто великолепен. Блестяща актьорска игра на всички – никой за момент не ме вади от филма и и за момент не се съмнявам, че гледам работата на разследващи журналисти. Ръфало е наистина страхотен – самият Марк Резендес в някакво интервю беше казал как актьорът е взел дори неговия смях. Но не само – всички са голяма работа в тоя филм. Сценарият е близо до съвършен. Абсолютно заслужени Оскари, такива филми се правят рядко вече.

    Отговор

    • 2017-01-06 at 15:23

      Абсолютно! Толкова рядък е и Ла Ла лленд тази година. Ако още не си успял, задълже!


    • UZUMAKI
      2017-01-06 at 15:48

      „Спотлайт“ е чуден и Ръфало наистина беше супер във филма… макар да е тотален дебил в живия живот.


Коментирайте