Омразната осморка - ревю

Oсмият филм на Куентин Тарантино е студена, сурова, свирепа и садистична стимулация за сетивата с малко излишна драматургична мазнина и тромави политически послания, които в крайна сметка не ще осуетят върховното преживяване в тъмния салон.

Омразната осморка“ излива в мозъка крайно задоволителен жанров коктейл – спагети-уестърн екстраваганца по Леоне, криминогенна whodunnit конструкция ала Агата Кристи, херметична хорър параноя от Карпентъровия opus magnum „Нещото“ и малко историческа ревизия, но с много по-умерен тон от този в предишните две произведения на постмодернистичния палавник  – „Гадни копелета“ и „Джанго без окови“.

Тарантино пласира на публиката някои от най-покварените персонажи, които някога е създавал – разкошно отблъскваща колекция от расисти, садисти, бандити и насилници. Образите са крайни дори и за аморален фетишист като него. Най-опасната дума в английския език – nigger – е наблъскана в диалога с честоти, близки до фарса. Тарантино винаги е обожавал да влага nigger в устите на своите персонажи, но в „Омразната осморка“ nigger e централна лексикална клетка, от която тръгва масивна словесна конструкция. В сравнение с nigger-стването тук, nigger-стването дори в „Джанго без окови“ е като изрязано от скопено, либерално, политкоректно шоу на някой като Джон Стюарт.

Самюъл Джаксън и Кърт Ръсел

От една страна Куентин Тарантино сякаш се опитва да отстрани токсичността от думата nigger, да освободи езика като роб след Гражданската война и да му даде автономия. От друга изглежда, че човекът просто е пристрастен към шок стойността на подобни похвати, а унизителната му излагация с антиполицейските протести и асоциирането му с морално банкрутиралото, расистко, публично дискредитирано хаштаг движение blacklivesmatter, уви, налива вода в мелницата на втората хипотеза.

Филмът е пълен провал като политическа алегория на днешната ситуация в САЩ и прекрасно художествено преувеличение на расовото напрежение малко след Гражданската война. Образът на Сам Джексън в „Омразната осморка“ е персонификация на тарантиновата концепция за доминиращ и безкомпромисен чернокож мъж – ефективен убиец, поет-воин, заклещен в клаустрофобично и враждебно расистко пространство от цвета на кожата си.

Филмът е много по-качествен, когато се еманципира от собствената си претенция за историческа и политическа тежест и навлиза в комфортното жанрово пълп-пространство. В него цялата прелест на гаврата с добрия вкус и презряната политическа коректност краси пейзажа като сноп от мека светлина – запазената марка на кинематографичния вълшебник Робърт Ричардсън. И жонглирането с лексемата nigger и насилието над невинни в ретроспекция, и  канибализма на хищниците в основния наратив – всичко е прекрасно.

Кърт Ръсел, Тим Рот и Дженифър Джейсън Лейг

Всъщност ако има нещо наистина дълбоко и сериозно в „Омразната осморка“, то не е в бутафорното и несъстоятелно разгръщане на дебата за „расистка Америка“, а в студената мизантропия. Има нещо от Ларс Фон Трир в бруталния начин, по който Тарантино третира човешката природа и капацитета на хомо сапиенс за жестокост. Неслучайно един от любимите филми на Куентин е шедьовъра на датския агент провокатор „Догвил“.

Омразната осморка“ комбинира епични снежни пейзажи и наситени едри планове, а 70-милиметровия формат е използван вдъхновено и изобретателно. Действието се случва основно във вътрешностите на пътуващ дилижанс и изолирана планинска барака, именувана „Галантерията на Мини“.

В „Галантерията на Мини“ се скупчват заразените с вируса на сладката омраза. Кърт Ръсел и неговите епически мустаци играят Джон „Палача“ Рут – ловец на глави, тръгнал да осребри 10 хиляди долара под формата на престъпно покварената Дейзи Домергю (изключителна роля на Дженифър Джейсън Лий). Рут и Домергю влизат в „Галантерията на Мини“ заедно с двамата си спътници от дилижанса – чернокожият полковник Маркис Уорън (Сам Джексън) и неговия антагонист с hard on за разбитата Конфедерация Крис Маникс – невероятно изпълнение на Уолтън Гогинс.

В дървената хижа ги посреща пакет от подозрителни персонажи – мексиканецът Боб (Деймиън Бишир), лаконичният каубой Джо Гейдж (Майкъл Медсън), застаряващата отломка от Конфедерацията генерал Смитърс (Брус Дърн) и сладкодумното денди ОсвалдоМорбей (Тим Рот). Компанията представлява естествена биологична среда за процъфтяването на поне дузина видове конфликти и агресии.

Тарантино използва добре познатия си похват за производство на съспенс с богати диалози и монолози, които кулминират във вулканично насилие. Но има нещо много различно този път. „Омразната осморка“ се усеща по друг, специален начин. Нещо наистина свирепо и смразяващо снабдява кръвоносната система на историята с хранителни вещества. Биещото сърце на мрака помпа черна кръв в снежнобялото инферно. Садистичната симфония създава прекрасно коледно настроение, а невъзможността за емоционална идентификация с коравите и коварни образи открива неподозирани възможности за отстранено оценяване на цялото тричасово упражнение по стил.

Театралността и интимността на интериорния разказ са чудесни партньори на епичния размах в екстериорните сцени. „Омразната осморка“ е много красив и богат филм с детайли, препратки и алюзии, които аргументират здравословната идея за множество гледания. Най-бруталният, свиреп, студен и безнадежден опус на Тарантино е странно вдъхновяващ и възбуждащ. Безопасно засища садистичните рецептори в съзнанието и за пореден път валидира филмовото майсторство на своя автор. В края на деня, когато всичко е казано и направено, мъртвите тела вече се вкочаняват, а кръвта засъхва – пред нас (и за нас) е още един обесващо и обсебващо добър къс (таран)кино.

Similar Posts

Вашият отговор на Izumen Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

30 Comments

  1. E, той Тарантино е на честотите на фарса от години. И не е като изобщо да се напъва за политически тропи и социални метафори. В известен смисъл е даже точно обратното на това. На него според мен му е интересно предимно в какво се превръщат както самите похвати, така и темите от реалността, дето стоят зад тях, като минат през месомелачката на поп-културата. По-просто казано, Джанго не е филм за робството, не е и алегория на властта, подчинението, расизма и каквото там, а е филм за как тия двете заедно – реалността и алегорията – са превърнати от кино, литература и други медиуми в попкултурен мит. Същото отношение между WWII и Копилетата.
    Осморката не съм я гледала още де, ама правя обсновано заключение, че е нещо като завършек на трилогия. 🙂

  2. Кърт Ръсел, със същият мустак, като в „Bone Tomahawk“, напрао ми обра точките с тези два филма. Нищо ново под слънцето свързано с Куентин Тарантино, но кефа пак е голям.

  3. Би се харесал на снобите, които повтарят Тарантино това, Тарантино онова, ама ако им пуснат филма без да знаят кой го е правил , няма да знаят какво да кажат.
    Филмът си е слаб, ненужно разтеглен, единственото актьорската игра на Дженифър Лий и Самюел Джаксън го прави гледаем. Слаб хумор, кофите с червена боя както винаги си присъстват, както във всеки филм на Тарантино, клишираните диалози са налице…… но най-големият проблем е, че няма нищо, ама абсолютно нищо ново, което вече да не сме гледали в другите му филми.

  4. напълно подкрепям icemountain. за мен беше доста протяжен филма и не видях нищо ново. тук таме имаше пробясъци, но нищо изненадващо.

  5. Jen, смяташ ли че в Джанго, Тарантино прави това което казваш добре, или по-скоро не?
    По мое виждане в Копилетата „нещата“ сработват, но при следващият му филм сякаш се губи… фокус – не в буквален смисъл (може би).

  6. Филмът е уникален! Уникален Тарантино! Това по-скоро черна комедия, отколкото бозите, които е написал Владислав Апостолов. Много тънко, елегантно чуство за хумор, но човек трябва да има сетива, за да го види. Бутафорно много кръв, за да противопостави широката усмивка от началото на филма и да има завършеност. Гениално!

  7. Толкова много купешки думички за поредната омазана с червена боя Тарантинова бутафория…

  8. Поредната пародия на кино „изходена“ от некадърника тЪрЪнтинУ. Поредният случай, в който ни демонстрира колко много мрази бялата раса…
    Тоя човек що не вземе най-добре да си направи няколко операции като майкълджаксъновите, само че наобратно, да си тури един афро-загар?!

    А най-голям смях настава, когато разни псевдо-разбирачи с IQ колкото на опаковка от ФаФла Боровец, започнат да ни обясняват как сме много тъпи и затова не разбираме колко гениален е тоз афрофил :ДДД

    Предвид могъщото еврейско-негърско лоби в Холивуд, очаквам за пореден път най-заслужилият(ДиКаприо) да се размине с наградата и тя да бъде връчена на Джаксън по политкоректни причини.

  9. *SPOILER
    /Не чети, ако не си гледал филма!/

    Както във всеки филм на Тарантино, така и в този част от персонажите му играят роли, (в даден момент от филма се преструват за такива, каквито не са) и на първо гледане, когато нямаш представа какво ще се случи, режисьора те въвежда в историята през очите на ловците на глави, които влизат в галантерията, чертаейки ти загадка, в която ти казва, че не можеш да имаш вяра на никого, карайки те да започнеш сам да залагаш какво и защо ще се случи, но обещавайки ти само едно – всевъзможни обрати дошли от абсолютно всеки един character, които в последствие няма да имат нищо общо с твоите предварителни теории. 🙂 Та, за този прекрасен подход на Тарантино един истински ценител може да бъде единствено благодарен, защото филма едновременно те кара да мислиш през цялото време, да следиш изкъсо действието и сюжета и въпреки това никога да не стигнеш съвсем сам до отговорите без негова помощ. В последствие, когато филма вече достига до развръзката и завършва с кулминация на всяка една сюжетна линия, тема или арка на развитие на даден персонаж си даваш сметката, че 167-те минути са минали неусетно, а драматургичната мозайка изтъкана от толкова много и фини детайли продължава да занимава активно съзнанието ти с най-различни логически и интерпретационни упражнения по анализ. Превъзбудата от това, което току-що си видял не те оставя на мира и единствения лек за нея е в следващите 24-ри часа, просто да отидеш и да го гледаш пак! И втория път вече знаеш, че е настъпила промяна в начина, по който гледаш на филма, втория път го гледаш от страната на бандитите, които правят засада на Джон Рут, проверявайки старателно плана им за пропуски, това дали са достатъчно достоверни в ролите, които са си избрали да играят и най-важното, дали всяко парче от историята продължава да пасва там, точно толкова идеално, колкото и първия път след като вече си наясно какво ще се случи. А, когато филма е подложен на толкова прецизна дисекция на второ гледане и отново сметките излизат напълно, трите часа още веднъж са минали без да ги усетиш и на всичкото отгоре си открил нови детайли в историята и визията, които по една или друга причина са ти убегнали първия път, тогава разбираш, че филма не е просто поредния велик шедьовър на Тарантино, а един твърде специален продукт на седмото изкуство отгледан с адски много интелект, грижа, старание и любов, но заченат в изследването на най-низките и първични дебри на човешката природа!

    Като добавим към цялостната картинка и това, че някои съмнения, които самия режисьор повдига относно достоверността на някои „факти“ изложени от самите персонажи, които така и не получават никакво категорично потвърждение, ала Куросава, „Hateful eight“ си се нарежда до някой от най-великите шедьоври на киното, защото само най-големите режисьори, всъщност могат да накарат публиката да продължава да иска да види повече, дори и след близо 3-ри часов филм!

  10. Определено ми хареса, а се бях настроил да не ми. Чисто режисьорски е най-зрелият му филм, иначе стилистично и концептуално несъмнено проявява симптоми на творческо изтъркване и повтаряемост… и все пак работи отлично, деба 🙂

  11. по-тъп филм отдавна не бях гледал! Изобщо не си заслужава,а на рекламата изглеждаше супер…жалко!

  12. Който не вижда очевидните достойнства на филма, толкова по-жалко за него. Но въпреки че определено ми хареса, според мен търпеше филмът да е една идея по-кратък (същото си мислех и след няколкото гледания на Django Unchained). Според мен се усеща разликата в монтажа след ерата „Сали Менке“ и бих казал, че е (логично) отрицателна (не твърде, но по мое мнение се чувства).

    Дженифър Джейсън Лий е ясна, прави страхотна роля, но аз бих отличил и (дори повече) Уолтън Гогинс – извлича максимума от един прекрасно написан персонаж.

    Твърд Оскар за Енио Мориконе, ако разбира се Академията има уши да чуе. Както каза Тарантино, Мориконе е не просто великолепен филмов композитор, а е сред най-великите композитори изобщо (е, той го постави пред Бетовен и Моцарт – аз не бих стигнал толкова далеч :)).

    Както обикновено, чудесна операторска работа от Робърт Ричардсън. Невероятни снежни картини и отлични интериорни снимки, които не бих описал, за да не издам сюжета.

    Сценарият… Вариантът, който изчетох преди време, за мен лично е с предимство пред заснетия. Разликите не са огромни, но достатъчни, за да стеснят темата и да поизместят фокуса от голямото, екзистенциалното към малко по-частен случай. Но това не ме подразни, допада ми също, просто по-малко.

    С две думи – доволен съм 🙂

  13. Тарантино е гениален в лудостта си и всеки, който плюе това, което прави този ненормални /в добрия смисъл/ е не по даденост, а наистина филмово неграмотен. Това което прави този филмов гений в съвременното кино е нещо, което никой /дори и да се опитваха/ не може да постигне и то поради една единствена причина-гения е неподражаем. Той се ражда. Не отглежда и обучава, а е даденост. Режисьора дръзнал винаги да предоставя развръзката още в началото на линията си, защото за него не е важна тя, а пътя и неведомите нишки на Сътбата, които отвеждат до нея…Не се страхува от това, защото това малко режисьори имат смелостта да направят. Режисьор, който никога не би могъл да предвидиш какво ще ти сервира на екрана и реално е възможно да видиш абсолютно всичко. За него киното е неговия начин да изрази /по брутален и натрапен начин/ прости и обикновени на пръв поглед ситуации с най-гротескната им интерпретация и да покаже пълните във всяка една сцена абсурди на реалността. Да не говорим, че работи с един от най големите оператори -Робърт Ричардсън, който е неговото бижу за реализация на неговите екзистентни театри на абсурда. Да не говорим, че умее да изкара такива характери от такива актьори, които никога не биха направили. Ди Каприо направи уникална роля и тя бе за Оскар, а не тази на мексиканчето Инярути, но…

    Така, че не се обиждайте тези, на които ви казват, че щом не харесвате Тарантиновите филм – не разбирате от кино. Не не е и нужно да ги разбирате, а просто ги подминавайте, защото наистина не са за всеки…Тарантино не прави кино, а екзистенциално изкуство, което е доста над киното…

  14. Тарантино определено ми е от най-любимите творци. Гледах Осморката, но съм доста разколебан в оценката си. Нарочно предварително не бях чел сценария, не бях гледал дори трейлър. Исках да отида напълно изчистен от всякакви очаквания и да оценя филма, не като върл фен, какъвто съм, а напълно безпристрастно. Все пак нямаше как заглавието и познаването на похватите на Тарантино, както и прокрадналата се все пак до мен основна идея на филма, а именно събирането на няколко гадни копелета в хижа насред буря, да не ме накарат да очаквам с интерес какво именно ни е подготвено. В началото тръгва отлично. Персоните в дилижанса ме караха само да се усмихвам доволно и да потривам ръце в очакване на останалите гадове. Не ми допадна цялостната идея обаче за бандата, която прави засада да освободи Дейзи. Определено по-силно щеше да е ако всеки беше случаен, подобно на старчето генерал, или най-много да има един съучастник. Ако останалите бяха случайни, но в следствие на стари познанства или на нововъзникнали мотиви преплетяха шпаги, оооо да. Признавам си след като старчето излезе от играта изгубих интерес, просто защото вече беше ясно, че всичко е нагласено и най-веротно никой няма да излезе жив от хижата. Единственият персонаж, на когото симпатизирах, Джон Рут, също рано даде фира. Уникални външни снимки, страхотна атмосфера в хижата, хрумката с вратата беше супер на място също. Яки персонажи, особено на Дейзи и двамата ловци на глави, НО също така абсолютно самоцелно направени сцени, които дори и не носят чиста естетическа наслада. И ако в Копелетата бавното скалпиране на трупове с усмивка на лице или пък изрязването на свастики по челата беше точно и абсолютно на място; ако в Глутница кучета омазания до ушите в кръв Тим Рот беше всичко друго, но не и отвратителен, тук не съм на мнение, че нещата се получаваха. Не казвам че филмът сам по себе си е слаб, напротив добър е, но е най-слабият филм от 8те опуса на Тарантино.
    ПП: Не знам кой е правил субтитрите и дали са еднакви за всички кина, но на места превода изглеждашe, като правен от начинаещ потребител в замунда. О.B. всъщност няма нищо общо с Оби 😀

  15. Първият един час вървеше тегаво и през този един час си виках „Опаа, дали пък това няма да е най-слабият филм на Тарантино?“, но след това стана мазалото. 🙂 Дълго мислех за филма, след като напуснах киносалона ( и досега мисля за него). Определено бих го наредил до най-добрите му произведения.

  16. Хайде малко Агата Кристи, тя обича да се копае. Значи Майор Негър накрая се оказа, че ги знае всичките – Домингрей, Марко Да Мексикан, Грауч и Инглиш Бой. Следователно са известни. Просто няма начин Джон Рут Параноята, който на всичкото отгоре води Домъргю със себе си, да не е поне чувал за бандата на Джоуи Домингрей. И пича чака да го издебнат отвсякъде, влиза при Мини по средата на планината, там нищо не е както трябва и на мястото си, вътре седят англичанин, мексиканец и Грауч and that doesnt ring a bell? Беше се опитал да го замаже това, но пак слабо. Има и още такива доста в тоя филм, но засега толкова. Много мразя да се случват неща, само защото иначе сценария няма да ти работи.

  17. Добре направен филм – както всички на Тарантино. Но за разлика от предните филми и предишните коментари за мен почти всичко беше предначертано прекалено ясно. Като 8-ма главоблъсканица от един и същ раздел, която вече е ясна и лекичко доскучава. Определено не съм нетърпелив за 9-тата.

  18. Тарантино + уестърн бе едно от най-чаканите за мен филмови събития за годината. Надявах се на повече, но и това не е зле. Определено тая манджа сме я яли много пъти – Тарантино пак я е притоплил, ама си е вкусна. На второ гледане седи много по-добре.

  19. Както всеки друг филм на Тарантино,и този е една безвкусна мазаница от кръв,крака (женски),демонстративно насилие,псувни,кинжали,пищови,ножове,пушки и тем подобни,изкънкани,изтънчени имена,абсурдно облекло,тъпи фрази,скапана игра и не на последно място-БЕЗВКУСНА МУЗИКА!!!

    Не,че очаквах нещо по-различно от него-той просто си е интелектуално закърнял и тъп по рождение-и той не е виновен за това.

  20. Ужасна… скучна…глупост. Малкото забавни моменти даже само ме раздразниха на фона на цялото.

  21. И некадърникът Самюел Джаксън,тъй като не може да смогне на пъргавината на другите режисьори и гениалността им,се е спрял точно на тъпия Тарантино и тъпче със него вече 22 години. Като гаджета са вече.

  22. Аз не очаквах, че мога да гледам нещо скучно от Тарантино, но и това довижях. Кофти диалози и мудно темпо. Имаше някакви излишни 30-40 минути.

  23. Като фен на Тарантино, мога да твърдя че това е най-слабия и безмислен филм, който съм гледал последните 10 години.

  24. Според мен ,,Гадни копилета ,, и ,,Джанго без окови са много по добри от този филм . Този път Тарантино не се справи добре с режисурата си. Актьорския състав става ,но не ми хвана окото в действията развиващи се в филма. Зима, кръв, заложница. Тъпичък филм. ??????