Макбет / Macbeth

„Макбет” на Джъстин Кързел, макар изпълнен с великолепни кадри, дрънчи като тенекия, подритвана от разглезено дете. Трагедията, която в продължение на векове ужасява света с героя си, въплътил най-мрачните качества на човешката природа, е поднесена в конфликтни тонове и до края не успява да намери истинския си глас. Суровият свят и кръвопролитните сблъсъци на шотландските танове се тласкат от комиксов slow–motion до брутален реализъм, като дори добрите актьори изглеждат объркани. Празни погледи в отсрещната стена и кухо поднесени монолози.

Но нека не съдим твърде тежко. Филм по Шекспир се прави трудно. Дори най-добрите адаптации имат нещо off–putting. Леко разминаване между плоскостите на киното и театъра. Всичко зависи от подхода, но в повечето случаи проблемът идва от сблъсъка на киното, което се стреми да изглежда реалистично, и маниерния отказ на театъра да пресъздава в детайл света на героите си. Едва ли след премиерата на „Хамлет” в „Глоуб” публиката е обсъждала колко са добри доспехите и как правдиво са нарисувани кулите на Елсинор.

Един добър пример е „The Hollow Crown”. В няколкото телевизионни епизода няма да срещнете визуална показност, но картините не са бедни или скучни. Достатъчно реалистични са, за да послужат като солидна подложка за героите и изпълненията, но не бият на очи, не се пречкат. Предишните адаптации по „Макбет” правят същото. Много харесвам филмите на Полански и Куросава. И двата погледа са авторови, тоест трагедията е прекарана през призмата на режисьора, който си я присвоява, оформя я по собствено желание и накрая предлага различен, но правдив разказ. Защото при преобразуването не е било изгубено същественото, акцентира се на друг нюанс.

Филмът разказва за шотландския тан Макбет (Майкъл Фасбендър) – смел воин, който след голяма победа срещу разбунтувал се благородник получава пророчество от три вещици, че ще стане тан на Кодор и след това крал на цялата страна. Макбет поглежда скептично на предсказанията, но след като съвсем скоро е просъзгласен за тан на Кодор, подтикнат от жена си (Марион Котияр), сам взима кинжала и нанася смъртоносните удари срещу заспалия крал. Във втората част на филма се разгръщат лудостта и параноята на Макбет. Убивайки и други, които заплашват короната му, той се превръща в чудовище, срещу което се сформира войска и избухва нова гражданска война.

Проблемите започват от самото начало. Във феноменално заснет сблъсък между двете армии, обсипан с бумтящи барабани и slow motion, зрителят е оставен да се чуди къде е попаднал. Това някакво продължение на „300” ли е? Комиксов филм, може би? Какъв е смисълът от тази стилистика, освен Кързел да покаже, че е подходящ кандидат за предстоящия „Асасинс Крийд”? Цялото нещо стои като съновидение. Макбет се отплесва и вижда трите вещици, които стоят край бойното поле. Стигаме до въпроса луд ли е Макбет?

Спомням си за спора между Антъни Хопкинс и Джули Теймор за Тит Андроник (като си говорим за оригинални адаптации, гледайте тази). Според режисьора героят е луд през цялото време, но актьорът отказва да го изиграе така. Какъв е смисълът? В историята за луд човек, който полудява още повече, драматизмът отива по дяволите. Много по-добре е (да се върнем на Макбет) да се покаже прояждащата сила на амбицията в един обикновен мъж. Това е красотата на тези образи. В началото те са като всички нас. Но обстоятелствата и решенията, които взимат, бавно изтласкват съдбите им по гибелния път.

Обикновен мъж ли казах? Моля за извинение. Във филма имаме Майкъл Фасбендър, който е изключителен актьор, но за съжаление, всеобщ любимец на повечето дами. Така че няма как да минем без сцена, в която Макбет се къпе в естествени бани. И не само тази сцена е проблемът. Цялото акцентиране върху физическата сила на героя е тотален miss. „Макбет” не е пиеса за екшън герой, който носи меча си като Уилям Уолъс, а за слабост. Слабост на характера и изменчивост на лоялността и моралните ценности. По какъв начин впечатляващите батални сцени допринасят за внушението на слабост в Макбет? Затова предпочитам филма на Полански. Там може да видите един наистина слаб крал. А дуелът между него и Макдъф накрая е съвършен в своето несъвършенство. В него няма нищо героично, дори наподобява нелепия бой от „Рашомон”. При Кързел обаче получаваме искрящи мечове, на фона на пламъци. Героизъм в лицето на смъртта и нито капка прозаичност.

Хипотетичен разговор между продуцентите на филма: „Все пак това е Майкъл Фасбендър, не можем да отрежем главата му и да я забучим на кол. Това би било варварско”.

Както вече споменах, „Макбет” е впечатляващо красив филм (доколко това е подходящо за историята, е друг въпрос). Музиката е бомбастична, но въздействаща, а цветовете са наситени и често са използвани със символично значение. Харесах много края. Различен е от пиесата и ако не сте я чели, прескочете следващите редове. След смъртта на Макбет Шекспир дава думата на новия крал Малком, който държи реч за бъдещето на кралството, тоест имаме happy end, който обаче е по-безинтересен от завършека на Кързел. Всъщност подобен край има и във филма на Полански, където Малком отива да търси вещиците. Тук обаче, чрез умел монтаж и цветова игра, Кързел показва, че край на кръвопролитията не може да има. Човешката природа е изменчива и ще продължи да се изкушава от обещанията за власт. Историята на Макбет е просто една нишка от много по-дълга верига, което, от своя страна, отново контрастира с героизацията на Макбет. Ако той не е особено важен, защо толкова барабани и огън? Sound and fury, Signifying nothing

Фиксацията на Макбет по пророчествата беше представена ясно и последствията от ирационалните му разбирания продължиха до самия край. Тъй като той вярва на думите на вещиците, без значение дали те ще се сбъднат и по какъв начин, героят взима нещата в свои ръце, което води до гибелния му край. Това е показано много добре във финалната битка с Макдъф, когато Макбет се отказва да убие врага си, когато разбира, че не е роден от жена.

Не остана място да поговорим за Марион Котияр, която е възхитителна актриса, но просто не вярвам, че този филм й предоставя достатъчно място, за да разгърне потенциала си. Целият й персонаж се гради върху едно измислено дете, което така и не разбрах защо беше вкарано. По какъв начин това помага за трагедията на семейството? Те са съкрушени от самото начало. Всичко е изгубило смисъл. Тяхната амбиция е сведена до един обикновен отдушник на вече случилия се ужас. Просто наблюдаваме крушението им. Затова и Марион трябва да гледа с празен поглед, да пуска апатично сълзи и да мълви репликите си, сякаш е в транс. Всички в този филм изглеждат ужасно отегчени.

Трябва да спра да пиша вече, защото прекалих. Истината е, че „Макбет” е впечатляващо скучен. Сам по себе си не е лош филм, ако не съществуваха първоизточникът и всички предишни адаптации. Кързел е пропуснал основното, акцентира на неправилните места, няма собствен глас и е обидно досаден, но пък от друга страна, снима красиви картинки. Абе, гледайте го и после кажете, че нищо не разбирам.

6.5/10