Младост / Youth

Youth without youth
от на 2015-12-09
 

Младост - ревю

В повечето случаи да се опише емоция е доста по-сложно, отколкото да се разкаже история. Да създадеш картина от сложни взаимоотношения с лекотата, с която се щрака с пръсти, е по силите на малцина. „Младост“ е точно това – необятна вселена от емоции, синтезирана до проста мелодия, която можеш да изтананикаш от раз.

Не вярвам някой да е приел „Великата красота“ за случайно явление в кариерата на Паоло Сорентино. Дори да е така, пред нас е категорично потвърждение за таланта на творец от ранга на Фелини, Антониони и Бертолучи. С титаничен замах Сорентино създава сложен комплекс от отношения, в центъра на който са двама стари приятели, всеки от които ще премине през апогея на собствената си драма – лична или творческа. На фона са разположени още няколко истории, от които, като неволни свидетели, ни е позволено да видим само отделни фрагменти. Избледняващи спомени, закъснели откровения и последни надежди градят картата на звездния небосклон, през който с благоговение, за един последен път, ще премине планетата Младост.

Майкъл Кейн и Харви Кайтел са гръбнака на тази величествена възхвала на красотата и амбицията. Точно, нюансирано и с голяма доза ирония двамата разкриват сложния образ на твореца, чийто живот, подобно на айсберг, в по-голямата си част е скрит от погледа на публиката. В абсолютен синхрон, двамата ни позволяват да се доближим достатъчно близо до бляскавия образ, познат от сцената или екрана, за да видим пукнатините, оставени от суета, погрешни избори или умора. Би било неразумно да се твърди, предвид впечатляващата творческа биография на Кейн и Кайтел, че това е изпълнението на живота им, но вдъхновен от категоричния им успех, смятам да поема този риск.

Майкъл Кейн и Харви Кайтел

В групата за звездите-гиганти за кратко проблясва и Джейн Фонда, чиято героиня е изключително точно олицетворение на мумифицирания образ на съвременен Холивуд, където с добре изигран цинизъм не се колебаят да ти видят сметката, само за да могат след това горко да те оплакват. Горчив вкус на отминала слава и поражение, маскирано като победа – всичко това за няколко минути екранно време!

Нови нюанси към страданието на твореца внася и Пол Дейно в ролята на млада филмова звезда, чието его е смазано от лесната слава на екшън-герой. Изживяващ се като жертва на поп културата, той търси сродна душа в героя на Майкъл Кейн, но така и не успява да излезе от черупката на самосъжалението. Силно актьорско присъствие, което с пестеливи средства достига своя връх в уж безобидния разговор с уж глуповатата мис Вселена.

Говорейки за постижения, следва да посветим специално внимание на Рейчъл Уайз, която се намира във върхова форма, като добавим и участието й в „Омарът„.  Тук тя е емоционално осакатената от сложните отношения на родителите си дъщеря на героя на Майкъл Кейн. Изключително изграждане на образ, съставен от много пластове, сред които ловко са прикрити крайни състояния като апатия и истерия. Монологът й по време на калната баня е моментална класика.

Рейчъл Уайз

Филмът на Сорентино не задава въпроси и не търси решения. Той регистрира резултата от безкрайната поредица от избори, които ни предлага живота. Добри или лоши,  те ни изграждат като личности и ни движат напред. И когато, рано или късно, дойде време за равносметка, нека красивото да е повече от грозното. Затова този филм е красив. Защото красотата е оръжието, с което героите на Сорентино водят битките със своите демони. Режисьорът с помощта на оператора Лука Бигаци превръща всеки кадър в произведение на изкуството – нещо, което не ни изненадва след „Великата красота“. На този величествен фон любопитният ум ще открие умело вплетени препратки към творения от няколко века – като се започне от „Вълшебната планина“ на Томас Ман, през Стравински, та чак до Florence and the Machine. Макар и спорна, една от ключовите сцени на Харви Кайтел отдава почит към творчеството на Фелини.

Понеже приятелите си казват само хубавите неща, ще пропусна няколко дребни детайла, които бих нарекъл приемлив страничен ефект от визуалната разточителност на филма. „Младост“ е съвършено изпипана творба, в която форма и съдържание са равноправни партньори. Съставен от дълбоко интимни моменти, в същността си това е един потресаващо точен размисъл за сложността на човешката природа и смисъла на живота. Все пак, не забравяйте, че красотата винаги побеждава. Казвам ви го като приятел.

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2015-12-09 at 22:19

    Feels so right :)
    Чудесен текст!
    Love <3

    Отговор

  • Milbo
    2015-12-10 at 03:41

    …and some say ‘smoke and mirrors’…
    remains to be seen

    Отговор

  • Wight
    2015-12-10 at 09:25

    Страхотен текст! :)

    Отговор

  • radi
    2015-12-11 at 14:56

    Става за гледане :)

    Отговор

  • Na-Um
    2015-12-30 at 22:42

    Поздравления за автора на текста, който феноменално се е побрал в иделано сбит анализ за този гигантски филм! Аз лично не бих могъл да го разкажа толкова кратко, защото във филма има толкова много теми, които за два часа ти пръскат главата и визуално и като послания. Просто жесток филм.

    Метафорите за живота, смисъла, красотата, изкуството, самоцелните желания за успех са безкрайно много.
    Няма да забравя кадъра с тромавия, уморен, „умиращ“ световен символ – Марадона, който върви тежко покрай басейна, а зад него едно младо красиво, русо момиче му влачи количката с кислород!!!

    Рядко истинско кино! Брутален талант във всеки един детайл!

    Отговор

  • Мартин Касабов
    2016-01-02 at 22:20

    Дейно е страхотен! Кейн също. Сорентино обаче продължава да ме държи на дистанция с филмите си. Забележителни са и всяка сцена ми харесва, но просто не ги усещаш твърде значими. Иска да каже всичко за всичко и сякаш основният му грях е амбицията.

    Отговор

  • cazaril
    2016-01-06 at 12:41

    !

    Когато гледах този филм, бяхме едиснтвените под 60 в полу-пълен киносалон.

    Филмът поставя въпрос (не е като да не поставя), макар и имплицитно, и той е по-скоро лайтмотив на историята – А ти как изживя живота си? Какво взе със себе си и какво те е срам, че остави зад теб?

    Изходно от това, героят на Пол Дейно – Джими, не се самосъжалява – той е там за да черпи вдъхновение от контекста и за да облагодари въображението си. Усамотената му природата и унилия му восъчен поглед може и да те подтикнат да си мислиш друго, но всъщност героят му е доста пич, по-джазов и естет, носещ малко повече мъдрост, от колкото бива, търсещ въже, което да му помогне да може да се свързва отново.

    Всъщност, усамотеността е твърде успешно разказана в този филм. Толкова красиво, лесно е да я сбъркаш със съжаление, лесно е да те натъжи. Толкова форми на „да бъдеш сам“ са разлистени, че можеш да напишеш монография за това и да използваш всеки конец от историята като като отделен аспект в отделна глава.

    Младостта е време на кризи, време на открития, време на заблуди и тяхното разбулване. Изграждане на характер, намиране на роля в света около теб. Младостта е тонът на съзряването, задава базови колони, около които да градиш бъдеще. Знаейки това, мисля че всеки в киносалона имаше различен отговор на „какво е младост?“ в края на филма.

    А това, което най-много ме разтърси, докара ме до сълзи, е как всеки герой, представен като топ от тънка хартия, пластовете на който неусетно, натъртвам – не у сет но биват отделяни минута по минута, за да те блъснат с един рязък шамар и да изкараш последната една трета от филма в ступор, чувствителен само за най-простото,

    слушайки прости песнички.

    Отговор

  • Pacino
    2016-01-08 at 20:49

    Не мога да скрия задоволството си от този проект, дори и някои аспекти да ме водят до недоумение. Сорентино , отново показва висша класа.

    Отговор

Коментирайте