Мостът на шпионите ревю

Последното заглавие на шпионската 2015 година е вече факт. Стивън Спилбърг представя новия си филм, „Мостът на шпионите”, с който за пореден път демонстрира способностите си в индустрията, без обаче да постигне зашеметяващ „wow” ефект върху зрителя.

Надявам се първият абзац да не ви подейства отблъскващо, защото „Мостът на шпионите” определено е добър филм. Основният проблем, който имам с него е, че той обединява прекалено малко от добрите неща на типичния спилбъргов подход и голяма част от неговите дразнещи привички.

Историята се върти около залавянето на Рудолф Абел – съмнителен гражданин на ничия земя, обвинен в шпионаж и конспирация срещу САЩ в апогея на Студената война. И точно когато в главата ви биха нахлули мисли, че филмът ще предложи една пълнокръвна игра на тайни агенти, се намесва документалистиката. Защото „Мостът на шпионите” е филм най-вече за Джеймс Б. Донован – американски адвокат, който по неволя на съдбата се озовава в центъра на най-хуманния конфликт в спора между двете атомни сили.

Започвам с добрите качества. Марк Райлънс – в ролята на Абел – е просто чудесен. Още в самото начало на филма, в комбинация с шеметната операторска работа на Януш Камински, Спилбърг успява да създаде усещането за перфектния шпионин. Не, той не е в зората на силите си, нито пък е най-привлекателният и събиращ погледите джентълмен с водка-мартини в ръка. Напротив – колкото се може по-незабележим, с навици и битовизми, които не биха направили впечатление дори на комшията в дъното на коридора.

Мостът на шпионите - Том Ханкс

Нямам наблюдение върху актьорските възможности на Райлънс от други негови филми, но дори и изборът му да е абсолютен typecast, не само, че нямам никакъв проблем с това, ами и дори адмирирам попадението. Или казано с по-малко думи, директно по темата – браво!

Дългогодишният филмов партньор и приятел (не знам кое идва първо) на режисьора – Том Ханкс – се превъплъщава като Джеймс Б. Донован. Ключовата фигура в историята. Нагърбен с фиктивната задача да бъде адекватен защитник на правата на обвинения в шпионаж Абел, първоначално му носи само и единствено негативи. Когато САЩ е на ръба на нервна криза и всички очакват всеки момент от хоризонта да блесне мощният лъч на разрушението, Донован отстоява не само принципите си, ами и фокусира вниманието ни върху основното послание във филма, а именно – всеки човешки живот има значение.

Виждали сме го това, особено при Спилбърг. „Списъкът на Шиндлер” и „Спасяването на редник Райън” са блестящи примери за качественото развиване на тази идея. Независимо от това, колко противоречия носи със себе си, в крайна сметка чувствата у зрителя са недвусмислени и когато големият екран пред нас угасне, имаме усещането, че сме станали малко по-добри. Ужасно, изтъркано, нали?

Не бих казал, че Спилбърг рециклира идеите си. Но „Мостът на шпионите” определено не ми даде нищо повече в тази посока, отколкото упоменатите по-горе два филма. И тук ще спомена „Мюнхен”, защото няма как това заглавие да не се появи в съзнанието ви, след като историята на Абел/Донован приключи. За съжаление (на новата инсталация на чичко Стивън) сравнението ще е в полза на „олимпийския инцидент”.

Мостът на шпионите

Обратно към Студената война. Като защитник на виновния на всяка цена шпионин, героят на Ханкс се превръща в персона нон-грата в собствената си страна. Низвергнат от своите елементарномислещи сънародници, които виждат в негово лице атомната бомба, която чука на вратата. Всички тези неща са показани по изключително елементарен, възможно най-дразнещия и излишен начин. Но тези спилбъргови навици, които не ме кефят, можеха спокойно да бъдат заличени, ако драмата, която стартира чудесно, беше ескалирала до необходимото високо ниво. Уви, това не се случи.

За сметка на това получаваме един хем приятен, хем на моменти дразнещ comic relief, без значение в какви ситуации попада главният герой. Тази пропаст, която се получава между суровата действителност на епохата и едва ли не детската игра и мисия на Донован, ми се струват несериозни и лишават „Мостът на шпионите” от чувството за безизходица и отчаяние – най-могъщото оръжие от режисьорския арсенал на Спилбърг.

Завръзката – шпионски обмен. След като става ясно, че Абел няма да бъде пратен на електрическия стол, нали се сещате – хуманитарният момент, идва новата изненада. Всичко е като по сценарий и предвидливостта на Донован се оказва решаваща, защото скоро след процеса в лапите на врага попада американският пилот Франсис Гари Пауърс, незначителен за филма елемент, но задължителен от гледна точка на документалистика. За да е още по-трудно, размяната трябва да стане в сърцето на следвоенен Берлин, по времето, когато са положени основите на прословутата стена.

Мостът на шпионите - Том Ханкс

Мостът на шпионите” е някакъв вид пропаганда. Създателите му са в пълното си право, но не такъв е случаят. Просто тези елементи дразнят изключително много, особено като знаеш, че кадърен режисьор и сценаристи са се нагърбили със задачата да създадат нещо хубаво. Да, заслугата на братята Коен и Мат Чарман е голяма. Но с отрицателен знак.

Оставам с впечатлението, че съм твърде критичен към „Мостът на шпионите”. Но това е. По-добре с ниски очаквания и да бъда опроверган, отколкото да си напълните джобовете с големите надежди и накрая да си тръгнете разочаровани, дори и от малкия факт, че Томас Нюман отговаря за музикалното оформление. Няма Джон Уилямс, тъга!

В началото изразих притеснението си, че може би Марк Райлънс е тайпкастнат, но сега си давам сметка, че не просто е най-доброто нещо във филма, ами на фона на останалите стереотипни (и някои плоски) образи, си е направо за златна статуетка. Преувеличавам, надали ще се вреди.

За финал – Стивън Спилбърг и като се дъни, пак си заслужава гледането. А и след толкова много шпионски филми тази година – кои сполучливи, кои не чак толкова – ще е грехота да прескочите точно този.

Similar Posts

Вашият отговор на zapoznat Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 Comments

  1. И аз четох за представянето на Райлънс, че е най-доброто нещо във филма. Той е предимно театрален актьор, та затова малко се чува из киносредите за него. Но след този филм и Wolf Hall със сигурност ще се чува все повече и повече като име.

  2. Браво! за ревюто 🙂
    „Елфът! Елфът! Елфът!“
    (кога успя, бре?! машина!)
    B|

  3. Абсолютен гигант, и аз се радвам, че му е обърнато специално внимание. Конкретно в тоя филм той прави единственото важно нещо за това да се направи образа пълнокръвен от даден актьор – да те накара да вярваш в това, което го води. Пърфект, надявам се да го гледаме в повече филми, за превъплъщението му като Клеопатра само съм чел.

  4. :/ (май има спойлери, ама не знам колко ти трябва, за да ти спойлне филма, сори)

    Мене ако питате, четири епизода филм в две части биха паснали на историята чудесно. Окръцкани са съществени елементи от наратива, които биха задълбочили познанието в историята. Слава Богу в киното, в което го гледах имаше антракт (обичайна практика), който фактически и особено смислено раздели филма на две. Първата част ти показва колко сме първични, как демокрацията не струва и как застрахователите ще спасят света, а втората част те мята в по-глобалната пералня на несправедливост, страх и отричане от частното.

    Мисля, че има няколко централни проблема във филма, които не се споменават по-горе. Остава неясен конфликтът между ДДР и Русия. Източникът на прерипетиите на адвоката в Германия не е само желанието му да вземе и двете момчета, но и липсата му на подкрепа от всяка страна. Защо Щатите изглеждат толкова безсилни? Защо момчетата от ЦРУ изглеждат все едно по-скоро пречат? Защо студент по социалистическа икономика не е важен за Щатите? Все ей такива неяснотии по-скоро те карат да се радваш на декора, на сценографията, отколкото на историята. Красивичко беше.

    Друг и за мен лично хищно опърпан елемент е историята на момчето, което пада в Русия. От една страна имаме руския шпионин в Щатите с няколко десетилетия опит, от друга страна – млад пилот на първа тайна, но очевидно неуспешна мисия. Това е като да разменяш плазма за Велико Търново, не знам вие как го наричате. Силно неглектет, Херр Шпийлберг, много силно.

    Трето, лично за мен най-дразнещо – доказателствата. Защо този човек е шпионин, какво е крал, каква информация е събирал. От филма зрителя научава как да си сглоби хай-тек седемдесетарска хилядомегапикселова камера за самолета, която уж никой не трябва да знае, но не разбираме централният елемент във филма какви ги е вършил, освен че е заклеймен (и третиран) като „бахти негъра“, образно.

    Иначе всички играха супер, златни палми, басейни и дайкири за екипа, браво, юху!

  5. Току що го изгледах и аз. Няма точка с която да не съм съгласен с ревюто на Елфчето. Съжалявам, но този филм не е работи на нито едно ниво (съгласно критериите, които самият Спилбърг си е поставил), освен визуално. Никакво напрежение, никакво (дори бегло) усещане за опасност или безизходица. И въпреки, че филмът е безупречен технически, трябва да отчета, че „Мостът на шпионите“ е един от най-невзрачните филми на Спилбърг.

  6. На мен ми хареса повече от очакваното. Да, нямаше напрежение, опасност и т.н. (освен, може би, падащият самолет), но то нямаше и такива претенции. Общо взето, всичко беше ясно още от самото начало. От гледната точка на адвоката нямаше значение как точно се е извършвал шпионажа, какво е вършил „лошия“, а и „добрите“. Те всички трябваше да получат шанс като човешки същества, да им се даде достъп до правата, които уж по принцип им осигурява правовата държава. Видяхме защитаване на принципи, което се оказва по-голямо геройство от това, което получаваме от всеки филм за комикс герои.

  7. А защо трябва да се използват чужди изрази… какво означава typecast и comic relief.
    Съмнявам се богатия ни български език да не може да транслира тези изрази с подходящи думи.
    Това използване на чужди изрази се забелязва все повече и повече в статиите, което е дразнещо.

  8. Съгласен съм и аз с Елфа. Ниска топка е тоя филм за нивото на Спилбърг. Визуално е добър, но слаб на всички други нива. Наивен, с елементарно поднесени и сдъвкани послания. Очаквах повече от братята Коен. Марк Райлънс е жесток и заслужено гепна Оскар.

  9. И аз му давам 7 от 10,но на мен ми хареса и смятам, че филмът изпълни целите си.Райлънс и моментът ,в който неговият шпионин прояви човечност-най-силни.Сценографията-Берлин пресъздаден във Вроцлав-много въздействаща.