The Walk: Живот на ръба

IMAX ни призовава да влезем в реалността, което е една идея иронично, предвид смисъла и предназначението на киното въобще… а именно – да напуснем реалността, като се потопим в поредното филмово изживяване. Заглавието, което този път натирям пред любопитния ви поглед е „The Walk”, плахо разпространявано у нас като „Живот на ръба”.

Преди месец за първи път срещнах трейлъра, а след това се порових за малко повече информация относно новата порция „вдъхновена по истински случай” кинематографична инсталация. „The Walk: Живот на ръба” се фокусира върху дръзкия французин Филип Пети – клоун, акробат, неразумник-от-най-любим-вид, чийто талант се крие в това да изследва границите на човешкото търпение, използвайки собствената си личност, за да докаже, че няма невъзможни неща.

Да, Филип е самоук въжеиграч, който за кратък период от време научава тънкостите на цирковия занаят, отдавайки се в крайна сметка на лайфстайл модела YOLO (You Only Live Once). Това да си „обикновен” акробат, забавляващ публиката, за него не представлява никакъв интерес, камо ли да носи някакво удовлетворение –  и екстремността, която бушува в кръвта му, го отвежда към една по-„възвишена” и определено доста по-неразумна сцена.

„The Walk: Живот на ръба”

The Walk: Живот на ръба” разказва за седемдесетарското приключение на Пети и групата му от съмишленици, чийто връх се олицетворява с най-епичната каскада на XX-ти век – преминаването му по въже между кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк.

Знам какво си мислите… Пълен bullshit! Невъзможно е! Освен това, когато сте скачали с бънджи, или просто сте поглеждали от ръба на шестия етаж, краката ви са се подкосявали с такава страшна сила, че безтегловността е лишавала главата ви от какъвто и да е приток на кръв, като финалният резултат обикновено е неадекватно сумтене и несигурност в изказа от ваша страна.

Възможно е! Филип Пети наистина го е направил и новият филм на Робърт Земекис е едно прекрасно кино събитие, което показва (в детайл) как са се случили нещата. Джоузеф Гордън-Левит влиза в ролята на главния герой – с лекота в сърцето и душата, застанал върху факелния връх на Статуята на свободата, на фона на могъщия Манхатън, той заразказва своята ранна история на обикновен уличен артист в Париж.

„The Walk: Живот на ръба”

Наративът и изразните средства са ни толкова познати, че встъпителните минути представляват смесица от трогателни биографични моменти – най-накрая нещо духовито и забавно, интересно и все така любимо, както (само) Земекис би могъл да го направи. След тригодишно мълчание и неубедителния „Полет”, един от най-любимите ми режисьори се завръща със супер симпатична история и филмов претендент за може би най-побиващо тръпките 3D IMAX изживяване, което може да се гледа днес!

Скаран съм с равновесието и честно казано не ми трябват повече от 7-8 етажа, за да ми се замотае главата. Не изпитвам паника и не смятам, че е някаква фобия, но vertigo-то при мен се изразява в това, че забравям към какво гледам и къде точно се намирам, което смятам е равносилно на нездравословна порция адреналин.

В контекста на филма, безумните (за здраво стъпилите на земята хора) каскади от рода на ходене по въже и различни еквилибристични прояви, са движещата сила в живота на Филип. Тъй като подвигът, който се заражда в съзнанието му съвсем случайно, е изключително опасен, да не споменаваме и незаконен, Пети се нуждае от качествена и силно мотивирана задруга.

„The Walk: Живот на ръба”

Всичко започва с една свиреща на китара мацка – Ани (Шарлот Ле Бон), наченки на любов и минималистична конкуренция за парче творчески площад в сърцето на Париж. Толкова грандиозна каскада трябва да бъде увековечена и в духа на „съдбата е отредила нещото да се случи”, ни среща с Жан-Луи (Клеман Сибони) – фотограф-авантюрист, който директно се лепва за идеята на въжеиграча. Макар и косвено, но може би с най-жизнен принос към групата, е и неофициалният ментор на Филип – Папа Руди (Бен Кингсли).

Като на филм, подготовката на „le coup”, преминава гладко, с известно количество нерви и стрес, които просто трябва да бъдат там, но без да представляват реална пречка за Филип. Екипът му от съмишленици постепенно се увеличава, а детската му целеустременост е основна причина зарядът на филма да е толкова положителен. Настроението и увереността му ни дават гаранция, че няма какво да се обърка и немислимата мисия ще се случи.

„The Walk: Живот на ръба”

Защо тогава да гледаме, щом нещата са ясни?

Елементарно е. Защото, колкото и да четете мнението на другите, персоналното преживяване е несравнимо. А и няма нищо случайно в това, че заговорих за IMAX още в самото начало. „The Walk: Живот на ръба” е специално заснет, за да можете посредством тази технология да погълнете емоцията по най-добрия начин! Коронният номер, лично за мен, не изглеждаше толкова страшен и подкосяващ краката, колкото подготовката му. Може би, защото не мога да се поставя на мястото на Филип, толкова луд, че да левитирам над 400-метрова пропаст, завършваща с нищо повече от твърд тротоар. Но да обикалям по ръба, на която и да е кула близнак, опъвайки и обезопасявайки 200-килограмово метално въже, е нещо, от което все още ми пада кръвното. Няма да забравя студената пот, която тръгна от лицето ми и завърши с хладна прегръдка между разтреперените ми длани. Майкоу!

The Walk: Живот на ръба” е очарователен и вдъхновяващ филм. Което не означава, че ви тласкам към самоубийствени номера. Не ви съветвам да живеете на ръба. Но от друга страна, ще се надъхате да почетете малко повече за тези ексцентрични индивидуалисти, чийто живот има съвсем различна посока и стойност, като пулсът му, навярно, ще си остане завинаги непознат за нас. А за финал, отвъд ефирната обвивка на тази искрено забавна и вълнуваща история, ви очаква романтичният омаж към един изгубен, но все така бляскаво-незалязващ символ.

„The Walk: Живот на ръба”

Similar Posts

Вашият отговор на митко Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 Comments

  1. 😀

    Моментът, в който прочетох „неразумник-от-вид-най-любим“ и как веднага разбрах кого чета. Хем голям, хем ти се ще да муиздърпашушитье, олол

  2. Ето пример за ревю, което ме наклони от негативното – добре де защо да го гледам след онзи разкошен документален филм, до …хм това май ще става за момчетата – да мечтаят и за най-невъзможни неща и да видят, че са ставали наистина …почти до …фак мадафака, то и аз ще му се израдвам с необходимата прецизна кефобална настройка … а може би и без нея…

  3. Изключително слаб филм. На няколко пъти за малко да заспя, никога не ми се е случвало.
    Всичко във филма беше като на майтап, по детски. Никаква история, никакви характери, слаба актьорска игра………Финалната сцена също не ни трогна……не усетихме напрежение, нямаше тръпка………да 3д-то накрая не беше лошо, но не е достатъчно.
    Филмът за нас беше голямото разочарование за 2015.

  4. Съгласен!
    Страхотно филмче. Тая година освен, че бях на Марс и Еверест, снощи успях да се разбия от кеф в Манхатън. Много ми допадна начина по – който бяха поднесени нещата. Нямаше нищо ненужно в историята, а безмислено променения фейс(отново) на Гордънчо не ме дразнеше толкова, колкото очаквах.
    Като цяло мразя 3д, но тук (както и в „Еверест“) нещата се получават повече от добре. Буквално изживях всяка стъпка от „разходката“. Изпотиха ми се крака, длани, дупе и за малко да напълня гащите, а извършвам алпийски услуги, мамка му. 🙂 И не че съм запознат в детайли с кулите, но ако човек не знае, че вече не съществуват……… бе, просто бяха адски добре избарани във всеки един момент. Филмчето си е чисто забавление – истинско кино. Жалко, че мина толкова незабелязано, според мен заслужава много повече внимание от марсианчето.