Пурпурният връх / Crimson Peak

След коварна машинация, младата, наивна и идилично настроена американка Едит Къшинг, дъщеря на наскоро починал при неизяснени обстоятелства щатски индустриалец, се озовава във внушително, но линеещо британско имение, като съпруга на неговия собственик – елегантния, но загадъчен английски аристократ Томас Шарп. Мнимата идилия е допълнително замърсена от враждебната Люсил Шарп – сестрата на благородника, която се държи неприкрито агресивно към чужденката. Интензитетът на интригата и напрежението нарастват, докато братът и сестрата методично се опитват да изцедят и последния цент от наследството на Едит. Под савана на скръбната меланхолия и отровните чаени изпарения, сред рояк от нощни пеперуди и виещи макабрени видения, новодошлата започва да разкрива ужасяващата истина за своите домакини…

Миа Вашиковска в „Пурпурният връх“ (2015) на Гийермо дел Торо

Въпреки че рекламната кампания на „Пурпурният връх“ се опита да го продаде като напрегнат хорър със зловещи привидения, в действителност Гийермо дел Торо е снел плавен и бавно напластяващ се готически романс, неприкрито изграден в традициите на викторианската литература, но и с неизбежни примеси от по-модерни автори като Шарлот Бронте и Шърли Джаксън. Разбира се, няма как да се отрече или пренебрегне употребата на класическите елементи от филмите на ужаса, опитващи се (къде успешно, къде не толкова) да шокират публиката през втората половина от времетраенето, но и тогава те някак остават в периферията на художествения фокус.

Джоан Фонтейн в „Ребека“ (1940) на Алфред Хичкок

Влиянието на киното също е фактор – дел Торо винаги е демонстрирал богатата си филмова култура, внедрена в портфолиото му по изключително фин, парадоксално авторски маниер; докато гледаме „Пурпурният връх“, виждаме отражението на „Ребека“ на Алфред Хичкок и на „Сиянието“ на Станли Кубрик, на британеца Терънс Фишър от еталонния каталог на „Hammer Films“, на италианската екранна готика (най-вече „Danza Macabra“ на Антонио Маргерити и Серджо Корбуци), на Роджър Корман и няколкото му екранизации по Едгар Алън По от 60-те години на миналия век, в които участие взима величественият Винсънт Прайс… Из всички тези (целулоидни) параграфи „Пурпурният връх“ яростно крещи кино и литература, а чрез няколко гъсти пръски кръв нашепва и алюзии с театъра (на) Grand-Guignol. Споменатият вече По присъства и с фабулния мотив, че имението потъва заради глинестата си почва, което няма как да не ни подсети за пагубната съдба на Родерик Ашър от разказа „Крушението на Ашъровия дом“. С риск за крайна наглост: препратките като че ли стигат чак до мъгливия „Silent Hill“… Накратко: „Пурпурният връх“ е същинско жанрово пиршество – амалгама от неща, които ни плашат, очароват и вдъхновяват, неща, които познаваме добре, конструирани по типичния за дел Торо начин.

Винсънт Прайс и Мирна Фейхи в „House Оf Usher“ (1960) на Роджър Корман

Споменаването на имението трябва да се доуточни обаче: мястото впечатлява не само като идея, но и като реализация – тук говорим за напълно убедителен и истински интериор, вещо изографисан посредством къртовска творческа работа, което автоматично те предразполага да се почувстваш (неохотно?) вкъщи, в реална среда, а не част от набързо скалъпена цифрова реалност. Това сбъдва най-дръзката цел на „Пурпурният връх“ – да ни срещне с действащо лице, което на пръв поглед не е одушевено, но де факто е претъпкано с неспокойни души… и посредством тях на свой ред оживява. Всичко, което нелепият „Свърталище на духове на Ян де Бонт се опитваше да бъде, при дел Торо добива очертанията на исполински архетип: постройката, върху чиито алени основи (буквално и преносно) е съграден целият наратив, но и цялата трагедия на персонажите – трагедия, пропита във всяко кътче на прокълнатия дом и на горчивите му тайни, е Чистилището и на грешниците, и на праведните.

Лили Тейлър в „Свърталище на духове“ (1999) на Ян де Бонт

От актьорска гледна точка няма особена необходимост да се обръща внимание на иначе идеално подбраните поддържащи имена, а да се изтъкне предимно бляскавото трио: Миа Вашиковска, Том Хидълстън и Джесика Частейн, които са незаменимо селектирани и съобразени със строгата индивидуалност на всеки от героите, когото изиграват, значително допринасяйки и за сексуалното напрежение помежду им, и за автентичното им пасване на епохата и обстановката. Лукавият, обран и емоционално енигматичен Хидълстън е точният антипод на явната омраза и огорчение, извиращи от Частейн, която в началото е по-пасивна, но към края буквално се развилнява, превземайки екрана и сюжетно, и актьорски. Даже Вашиковска, която беше твърде безлична и досадна в слабия „Алиса в Страната на чудесата“ на Тим Бъртън, тук се вписва великолепно и убедително се противопоставя на своите сценични опоненти. Това е и една от най-силните страни на „Пурпурният връх“: актрисите и техните драматургични проявления – едната, която с любовта си може да те задуши, и другата, която чрез нея може да те освободи (по думите на самия дел Торо).

Джесика Частейн и Гийермо дел Торо на снимачната площадка на „Пурпурният връх“

Садистично зловещата перспектива, че любовта е истинското чудовище, а жертвите и деянията, извършени в нейно име, са най-упоритите и натрапчиви призраци от миналото, срещу които човек може да се изправи, е послание, което – банално или не – се сработва отлично с останалите компоненти в „Пурпурният връх“, като допуска съучастничеството и на други известни поджанрови похвати, да кажем образа на призрака като вестител на прежно престъпление, изобличаването на хората като по-опасни и по-страховити образи от тези на ектоплазмените бродници, сблъсъка на невинността с покварата… и съответно победата й над нея. Макар тези модели да са в синхрон, след определен момент се трансформират по-скоро в негатив, отколкото в предимство. За съжаление, въпреки хвалебствията дотук, не трябва да гледаме на „Пурпурният връх“ като на някакво невиждано събитие. Основният минус настъпва в кулминационната част, която напомня на стандартен слашър. Един по-поетичен, символен финал би отивал повече на продукция с подобни амбиции, отколкото френетичния бой с ножове и лопати. Освен това развръзката така и не успява да постигне изненадата, която всичко, случило се до момента, ни обещава – това пречи дори и на уж скандалните, но също предсказуеми сцени на инцест, с които зрителите вече така или иначе са обръгнали покрай ТВ-феномена „Игра на тронове“, да породят осезаемо по-слаб от желаното ефект. На фона на цялата картинна и пълнокръвна среда, сякаш избродирана от извънредно талантлив психопат, протегнал ръцете си от отвъдното, историята трудно догонва стила в не до там успешния си опит за нещо отвъд онова, което всъщност в крайна сметка получаваме.

Дъг Джоунс и Ивана Бакеро в „Лабиринтът на фавна“ (2006) на Гийермо дел Торо

Тези неща обаче далеч не са сериозна причина да заклеймим новата творба на дел Торо. Точно обратното: цялата сценографска пищност, смайващи костюми, бароков детайл и дизайнерски разкош, инкрустирани с блестяща режисура и майсторски визуални орнаменти (било то компютърно генерирани или физически извезани), почти те задължават да се влюбиш в „Пурпурният връх“ – романната му, разказвателна форма, преплетена с някои от най-любимите, паметни и адекватно поднесени прийоми на жанра, го правят задължителен за месеца на Хелоуин, а и по принцип. Освен това, чисто като усещане, това е най-близко доближилото се до „Лабиринтът на фавна“ заглавие, правено до момента от безкрайно симпатичния ни брадат мексиканец. Така че: да е жив и здрав, да ни радва и занапред, а ако в обозримо бъдеще не реализира отдавна мечтаната екранизация по богоподобния Х. Ф. Лъвкрафт, ще му причиним страдание. Заклеваме се в Ктхулу!

7.5/10

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 Comments

  1. Усещам, че ще се ходи на най-късната възможна прожекция (не баш на Хелоуин, но ще се ходи) 🙂

  2. Винаги пиша ревютата, за да се четат от хора, които са гледали филма – в горния текст няма повече спойлери, отколкото обикновено слагам. Споко де, филмът въздейства предимно визуално и актьорски, не толкова драматургично. Иначе преди малко попаднах на това:

    http://blogs.indiewire.com/theplaylist/18-great-films-of-gothic-horror-and-romance-to-watch-before-crimson-peak-20151015

    …и си подсказах няколко пропуска за наваксване, особено покрай идващия Хелоуин. 🙂

  3. Добре че прочетох ревюто, защото трейлърът се опитва да го продаде като чист хорър. „Готически романс“ нещо не ме блазни като концепция, дори и заради страхотна атмосфера и сценография.

    Васиковска е много добра, но не мога да кажа, че съм фен на дел Торо. От филмите, които съм му гледал, всичките са ми просто ОК, с изключение на Pan’s Labyrinth, където имаше страхотни неща. Сцената с „хей, очички, хей ги две“… creepy as hell.

  4. Дел Торо всички го харесваме повече на теория, отколкото на практика.

  5. Дел Торо е брадат гений в съвременното кино и може да направи всичко, което поиска с който и да е сюжет…

  6. Оставете дебеланкото делТоро да си дебелее и вижте това:

    Някъде по средата на „Мостът на шпионите“ съдебната драма отстъпва на шпионски трилър

    Спилбърг засилва атмосферата в стил Джон льо Каре, подкрепян от музиката на Томас Нюман и пищната операторска работа на Януш Камински, който рисува композициите си с такова майсторство, че в началните кадри на филма можете да усетите тежестта на въздуха, изпъстрен със слънчева светлина.
    http://kino-newsbg.info/2015/10/19/%d1%80%d0%b5%d0%b2%d1%8e%d0%bc%d0%be%d1%81%d1%82%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d1%88%d0%bf%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5/

  7. вчера го гледах, хареса ми, различен е, ама на края малко – много ми дойдоха кръвопролитията