Марсианецът / The Martian

Saving private Damon
 

Здравейте, земляни. „Марсианецът” е страхотен филм. Гледайте го. Край на ревюто

Ако се казвах Марк Уотни, горното изречение щеше да представлява разширената версия на ревюто ми за „Марсианецът” в неподправения кретенски стил на един от най-забележителните чешити в научната фантастика. Обаче за добро или лошо, нито се казвам така, нито стилът ми може да мине за кретенски, нито съм бил изоставян на пустинна планета, за да тренирам чувството си хумор с лист и химикалка, а на всичкото отгоре не знам на какво основание бях набеден и за специалист по Ридли Скот, затова и се налага да се постарая малко повече, да подредя що-годе хаотичната си мисъл и да разкажа в няколко реда защо, аджеба, си заслужава този филм и какво може да очаквате от него.

Още в началото на своята изповед обаче искам да отворя една скоба и да защитя мотивите си да ви представя този по-разширен вариант на моето ревю, което при други обстоятелства може би нямаше да изглежда така поне в първата си половина. Докато се занимавах с нелеката задача да орязвам собствената си логорея и да я привеждам в един по-компактен вид, НАСА в една историческа пресконференция представиха за първи път на света вълнуващите доказателства за наличието на вода в течно агрегатно състояние на Марс. Това знаменито откритие отдавна гравитираше в сферата на подозренията, но вече доказано от учените, категорично преобръща представите за древната история на Марс и възможностите, които Червената планета ни предоставя. Не мисля, че има по-подходящ момент, в който НАСА да оповестят новина от такъв калибър, от седмицата, в която Ридли представя пред широката публика своя марсиански епос, и конспиративната ми природа не може да не потръпне доволно от това подозрително щастливо за хитрата лисица Скот съвпадение. Дали оповестяването на новината точно в този момент е взаимен реверанс от страна на Ридли и НАСА или е наистина случайност, най-вероятно ще си остане в сферата на догадките, а и реално няма кой знае какво значение. Затова и изкушението да не съкращавам нищо от ревюто си, точно когато всички погледи са насочени към Марс, е твърде голямо и честно казано, мисля да рискувам на собствена отговорност и да ви представя точно тази „режисьорска версия”. Затварям скобата и ви желая приятно четене.

АНОНС

Първо ще потвърдя подозренията на повечето като разкрия, че това е наистина филм пряко свързан с Марс. Червената планета отдавна пленява въображението на фантасти и кинодейци от всякакъв калибър и ландшафтът ѝ е бил поле за развитието на безброй сюжетни врътки, конспиративни теории и мистериозни герои, както в литературата, така и в киното. Още в края на 19-ти век Хърбърт Уелс поставя началото на манията като описва марсианско нашествие във вечната си класика „Война на световете”, която десетилетия по-късно става основа за десетки екранизации на малкия и големия екран, един превъзходен мюзикъл (дело на титана Джеф Уейн), както и купища радио адаптации, сред които гордо се откроява паникьосалата „куцо, кьораво и сакато” версия на Орсън Уелс. Нямам представа дали това е първият опит да бъде представена пред широката публика четвъртата планета, но със сигурност творението на Хърбърт Уелс предизвиква първоначалния масов интерес и до момента си остава едно от най-знаковите произведения в тази насока. Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Райт Бъроуз, Робърт Хайнлайн, Филип Дик, Артър Кларк, Дан Симънс… почти няма уважаващ себе си автор на фантастика, който да не е страдал от марсианската обсесия в даден етап от творчеството си.

И понеже седмото изкуство от самото си създаване е вървяло по стъпките на литературата, напълно естествено е, че при толкова богато изобилие от марсиански „хроники”, киното да е съпричастно, макар и в повечето случаи да е представяло планетата в един доста примитивен и наивен образ, що се отнася до сегашните ни представи и познания. През 1913-та във Великобритания е заснет „A Message from Mars“, смятан от мнозина за първия пълнометражен научно-фантастичен филм в историята на киното, който разказвал за марсианец, прокуден на Земята, принуден да помогне на егоистичен и себелюбив землянин да се поправи. Десетилетие по-късно в границите на комунистически СССР, най-вероятно поради червения си цвят, Марс бил на особена почит и болшевиките упражнили пропагандните си умения, заснемайки през 1924-та епосът „Аелита: Кралицата на Марс”, в който историята се въртяла около мъж, който напуска Земята и съответно нейния комунистически рай и попада в капиталистическия ад на Марс. Без да претендирам за каквато и да е последователност, прескачам няколко десетилетия до 1964-та, защото искам да акцентирам върху един филм, който носи красноречивото име „Робинзон Крузо на Марс”. Заглавието за пореден път не оставя място за свободни интерпретации и във филма действително става въпрос за астронавт, който „корабокрушира” на Червената планета, този път придружен единствено от своята опитомена маймунка. Експлоатацията на планетата в киното не се задоволява само с това и с годините се появяват все повече филми в които действието е свързано по някакъв начин с Марс. Интересното е, че подобно на класическия „Робинзон Крузо на Марс”, както и в повечето филми от този род, в името на удобството и комфорта, героите не престават да намират източници на кислород на планетата, а извънземният живот упорито продължава да разкрива мистериите си точно на Червената планета. През 90-та самият Шварци задейства кислороден генератор, изграден и изоставен без обяснения от мистериозна извънземна цивилизация в класиката на Пол Верховен „Зов за завръщане”, през 2000-та пък Вал Килмър влиза в ролята на член на екип астронавти, изпратен със задачата да даде началото на тераформирането на Марс и успява в определен момент отново да напълни дробовете си с марсиански кислород във филм с недвусмисленото име „Червената планета”. Отново през 2000-та великият Брайън Де Палма изпраща на „Мисия до Марс” Гари Синийз, Тим Робинс и компания с идеята да разследват произхода на извънземен артефакт и да станат свидетели на урок по междугалактическа история. През 2011-та излиза поредната анимация с марка Робърт Земекис, наречена „Mars Needs Moms”, а една година по-късно Дисни се опитват (неуспешно засега) да стартират нов франчайз, базиран на марсианското фентъзи на Бъроуз „Джон Картър” с участието на нашумелия напоследък Тайлър Кич. След тези съвсем произволно нахвърляни и в никакъв случай изчерпателни заглавия, стигам и до 2015-та, в която Скот представя един малко по-различен от характерните за Марс филми, който продължава традицията от последните години да се търси максимална достоверност що се отнася до технологиите и научните парадигми. Преди обаче да смая всички със заключения относно достойнствата на филма, искам все пак да споделя и няколко думи за историята, която съпътства книгата и процеса около филмирането ѝ, защото лично за мен те са крайно любопитни и са доказателство за това, че когато човек влага достатъчно страст и любов в това, което върши, успехът неминуемо ще го споходи и съответно ще се отрази благотворно и на банковата му сметка.

ИСТОРИЯТА

Ще започна от самото начало, в което един тотален кретен с героичното име Анди Уеър решил да напише и издаде дебютен роман, чийто жанр трябвало да попада в рамките на технологично оправданата научна фантастика. Този симпатяга, който по принцип се подвизавал като програмист, направил серия от мащабни проучвания в дебрите на съществуващите технологии, астрономията, орбиталната механика и още един куп не дотам общодостъпни науки, след което (подкрепен от новопридобитите си познания) се заел да ги изложи по изключително забавен и увлекателен начин в една история за астронавт, оказал се сам-самичък на най-експлоатираната планета в научната фантастика. Подобно на своя клет герой, Анди също се оказал сам в джунглата на издателския бизнес и първоначално не успял да убеди големите акули в перспективността на своя дебютен роман. Една от характерните черти на програмистите обаче (освен, че повечето изглеждат нелепо) е, че са орисани да пробиват с нестандартни решения, затова и Анди пуснал книгата си безплатно на своя сайт, а малко по-късно по молба на феновете се договорил и с Амазон да я разпространява срещу сумата от 99 цента на копие в електронен формат. Бумът бил моментален и книгата се наредила начело на престижната класация на Амазон за най-продавани научно фантастични заглавия. Последвал логичният договор за 6-цифрена сума и Анди (напълно в реда на нещата)започнал да се наслаждава на плодовете на своя труд.

През 2013 лисиците от Фокс първи надушили потенциала, запазили за всеки случай правото да екранизират творението на Анди, дори още преди програмистът да се е договорил с каквото и да е било издателство, и ангажирали продуцента Саймън Кинбърг, който получил задачата да задвижи процеса в най-кратки срокове. На свой ред Кинбърг се огледал в младия и перспективен Дрю Годард, който имал зад гърба си режисурата на доста приятния „Хижа в гората” и бил отговорен за сценариите на „Чудовищно” и „Z-та световна война”. Годард веднага се заел със задачата, договорил Мат Деймън за главната роля на кретена Марк Уотни и набързо адаптирал книгата в подходящия за екранизацията ѝ сценарий, след което започнал да преговаря с Фокс и за режисьорския стол. По средата на преговорите обаче талантливият младок получил изгодно (според представите му) предложение да се заеме с друг обещаващ проект (естествено с модерния за последните години комиксов произход) и безапелационно зарязал проекта. Кинбърг и работодателите му от Фокс обаче не страдали дълго, защото резервата на перспективния талант била повече от златна – самият Ридли проявил интерес да превърне хитовия роман в своя четвърти опит в жанра. С пристъпването на Скот проектът вече добил съвсем различни измерения и от Фокс осъзнали, че притежават стръв способна да улови рекорден улов. От една страна разполагали със завършен адаптиран сценарий по нашумял бестселър, имали съгласието на първокласна звезда за главната роля, а току-що изтеглили и изненадващ коз в лицето на Ридли, който да дирижира целия процес, извеждайки филма до едно от събитията на годината. След като широките усмивки и всеобщото потриване на ръце отминали, Ридли скоропостижно се озовал в почти домашната за него обстановка в Корда Студио в Будапеща, с близо 110 милиона за пръскане и Мат Деймън на каишка, и в типичния за него безкомпромисен стил се заел да осъществи идеите си. Така, съвсем като на шега, в рамките на само две-три години, историята на Анди Уеър еволюирала от кротко и свободно пребиваваща виртуалното пространство творба до високобюджетен блокбастър, режисиран от една от живите легенди в киното.

ФИЛМЪТ

Историята в „Марсианецът“ като всяко гениално нещо е елементарна и може да се опише буквално с две изречения. След злощастна поредица от събития ботаникът, инженер и (за късмет) астронавт Марк Уотни се оказва изолиран на Марс, зарязан от дезертиралия заради кофти време екипаж, където се налага да впрегне цялата изобретателност и креативност, на която е способна будната му мисъл, за да намери начин да оцелее колкото се може по-дълго до идването на следващата мисия до Червената планета. Проблемът е, че за това е нужно да изчака приблизително 4 години в компанията на няколко картофа, досадна музика и доста оскъден запас от вода, храна и кислород, предвиждащ престоя на екипажа му за близо два месеца. Депресираща ситуация, която се разгръща в пълния си блясък още в първите минути на филма, след една, държа да кажа, откровено заимствана от „Пришълецът”сцена. Оставям сами да откриете това хитроумно намигване, а аз ще се концентрирам върху това да изредя качествата на филма.

Живеем в епохата на киното, в която реализмът се ползва с особена почит и това, поне според мен, се отразява доста положително на индустрията. Забележете само: Джеймс Бонд е по-раним от всякога, а футуристичните му в миналото помощни аксесоари са стилизирани едва ли не до достъпни в „Практикер” машинарийки; Брус Уейн и неговото алтер его обитават плашещо позната комиксова вселена; Куароновата „Гравитация” спокойно може да докара déjà vu на някой пенсиониран астронавт, докато един несъмнено позволяващ свобода в интерпретирането на темите си филм като „Интерстелар” до голяма степен се опита да следва научната достоверност. Самият Ридли си позволи да покаже една по-земна и реалистична версия на една от най-известните библейски притчи в „Изход“.

Марсианецът” е от точно този тип филми, които продължават актуалната в последно време тенденция, при която реализмът нито за миг не позволява на фантастичното да вземе кой знае какъв превес. В него няма футуристични превозни средства задвижвани от непознат за съвремието ни източник на енергия, няма спотаена в сенките извънземна цивилизация или дори примитивна форма на живот, случайно отделяща кислород, няма жужащи лазерни мечове и респектиращо изглеждащи бластери, няма го дори изкуственият интелект, губещ разсъдъка си в най-неподходящия за главните герои момент. Всеки един отделен детайл от действието е съобразен със съществуващите технологии и  научни модели, като реално може да функционира, ако не в действителност, то поне на теория, в пътеводителя на НАСА „До Марс и обратно”.

Споменах НАСА и е редно да обърна малко повече внимание на концептуалното участие на американската космическа агенция във филма, които (важно е да се отбележи) получават и по-сериозно екранно време в сравнение с възможностите, които им се предоставят в книгата. Всъщност, ако човек се позаиграе малко с въображението си, ще открие, че в „Марсианецът” НАСА е с дежурната корпоративна поддържаща роля във всички научно-фантастични филми на Ридли, по примера на Блейд Рънъровата „Тайрел Корпорейшън” и „Уейланд-Ютани”, диктуваща във вселената на ксеноморфите, с тази разлика, разбира се, че НАСА все пак са реална и некомерсиална структура и в случая очевидно не се задоволяват единствено с лого на гърдите на героите. От тази гледна точка и предвид това, че този път корпоративната роля е силно положителна, филмът лесно може и трябва да бъде възприет и като повече от чудесен PR в полза на зубърите от агенцията. Не е нужно да бъдеш гений от НАСА, за да се сетиш, че щом ветеран в рекламата като Ридли се захване да представи в положителна светлина собствената ти лична кауза, то е само въпрос на време дивидентите да се отразят благоприятно. Затова и НАСА, съвсем логично, взимат дейно участие в продукцията като консултанти по научните въпроси и технологичната достоверност: „Подслонът”, представляващ иновативното убежище на Марк в условията на смъртоносната външна среда; пълните с животоподдържащи системи скафандри; марсоходът; способите за осигуряване на енергия и вода; земеделието, част от бленувания от поне век процес на тераформиране на Червената планета… всеки един основен детайл от продукцията, колкото и фантастично да изглежда, съществува като концепция, разработена и в различни степени тествана лабораторно от учените от НАСА. Ако искате да разберете защо НАСА толкова харесват и защо с такава готовност са съдействали за направата на „Марсианецът”, трябва да знаете, че този филм, малко или много, отразява и визуализира именно тяхната представа за бъдещето… минус цялата драма естествено.

Наскоро попаднах на един цитат, поднесен от една от умните глави на НАСА, който прекрасно синтезира философията и качествата на тези хора, заради което те са толкова ценени и уважавани:

Вие се изправяте пред на пръв поглед нерешимо предизвикателство. Обикновените хора често се паникьосват и се сриват пред лицето на проблема. Инженерите от НАСА обаче не го правят. Те решават проблема… а след това и следващия, и по-следващия. Това правим ние тук. Това е всичко”.

Прекрасно казано, нали? Точно в това се изразява и основната идея на „Марсианецът”. Една дълга серия от въпроси и отговори. Блокбастър, изграден въз основата на решаването на проблеми вместо върху традиционните, разпределени на равен интервал екшън сцени, ситуирани така, че да се поддържа напрежението и да не се губи динамиката. „Марсианецът” прекрасно избягва това клише и използва съвсем различен, алтернативен подход, буквално без да позволи на зрителя да си поеме дъх, като непрекъснато поставя героя си в безнадеждни ситуации и се наслаждава на решаването им. Една великолепна демонстрация на могъществото на науката, способна да осигури надежда и в най-критичната ситуация, съчетана с непримиримия човешки дух.

Когато стане въпрос за научна фантастика, безспорно един от най-задаваните и важни въпроси е как изглежда филмът. Подобно на всички заглавия с марка Ридли, визуално „Марсианецът” е абсолютно безупречен с присъщата за работата на Скот любов към детайлите. Със сигурност това са и дълго време ще бъдат най-реалистичните кадри, пресъздаващи повърхността и атмосферата на Марс: скалистите пейзажи, огрени от чуждоземните изгреви, обичайните за Червената планета рехави вихрушки и мощните прашни бури, пустинната панорама от кратери и марсиански канали – това наистина са кадри, които съм убеден, че ще ускорят пулса на всеки, който някога е прекарвал времето си с вперил в небето изумен поглед.

Космическите сцени са заснети по също толкова впечатляващ и нетърпящ компромиси начин, макар че след „Гравитация” вече трудно нещо може да ни впечатли, що се отнася до реалистично пресъздаване на безтегловност. В този аспект Ридли не открива топлата вода, а просто спазва със стил високите стандарти, поставени от Куарон.

Стигам и до нещо, което ме притесняваше до известна степен, преди да гледам филма – хуморът. Една от характерните черти във филмографията на Ридли е, че хуморът почти отсъства като елемент, а едно от основните предимства в книгата на Анди Уеър е точно интегрираният в образа на Марк Уотни оптимизъм и неизчерпаем, на места черен хумор. С облекчение мога да кажа, че специфичният хумор на Анди Уеър присъства, макар и наистина малко по-обран и балансиран в сравнение с книгата. Така или иначе „Марсианецът” е филмът на Ридли, който най-често ще ви разсмее. Дори включените в саундтрака жизнерадостни диско парчета, примерно иконичните „Starmаn” на Дейвид Боуи и „I Will Survive“ на Глория Гейнър, са иронично и позитивно намигване от страна на Ридли спрямо безднадеждната ситуация на Марк Уотни и доказателство за това, че режисьорът все пак не е опериран, както се опасявах, от типичното британско чувство за хумор.

Челите книгата неминуемо ще направят сравнение и ще открият, че много от перипетиите на Марк са спестени във филма. Дали това е добро или лошо решение всеки сам ще си направи равносметката. Признавам, че лично аз бих бил любопитен да видя как би изглеждала още едно или две от премеждията на Марк, но разбирам, че това решение не е било взето случайно и вероятно би поставило под въпрос темпото и баланса на филма в сегашния му вид, така че сериозен проблем с липсите нямам.

Специално внимание искам да обърна върху каста, работата на актьорите и особено върху начина, по който се справя Мат Деймън с нелеката задача да изнесе на плещите си почти целия филм във второто си поредно изоставяне на необитаема планета след „Интерстелар”. В моето обкръжение съм забелязал, че Деймън не се ползва с особено големи симпатии и много често актьорският му талант е подценяван без кой знае какви аргументи, въпреки че според мен на него винаги може да се разчита и той за пореден път доказва това в „Марсианецът”.

Човек трудно може да се припознае с героя на Марк Уотни. Образът, който Мат Деймън пресъздава, е толкова различен в поведението и реакциите си от всеки от нас, че наистина за зрителя остава единствено да наблюдава отстрани тази триумфална презентация на човешки достойнства. Иронията, която Марк демонстрира, в случая е просто една защитна реакция – щитът, с който Уотни отбива вълните на прииждащото отчаяние и държи ума си буден за интелектуалните предизвикателства, от чието решение зависи по-нататъшното му съществуване.

В главата ми се е загнездил един кратък момент от филма, който дълго време се колебаех дали да включа като описание в това ревю, защото лесно може да бъде възприет и като спойлер, но все пак ще се поддам на изкушението, защото моментът е толкова интимен и човешки, и е толкова умело пресъздаден от Мат Деймън, че безспорно се откроява като различно усещане в цялата досегашна атмосфера на филма.

Моментът е следният – в края на продължителното си самотно пребиваване на необитаемата планета, в което Марк нито за миг не е загубил нечовешкото си самообладание и воля за живот, измъчен и изтормозен, астронавтът най-после е изправен пред финалното предизвикателство, което или ще го отведе до жадуваното спасение, или ще го захвърли в лапите на постоянно присъстващата като заплаха смърт. Моментът, който Марк с нетърпение е чакал, към който упорито се е стремил и от който неосъзнато се е боял. Моментът, в който маската на спасителната ирония, надсмиваща се гордо над безнадеждната ситуация се свлича и човекът най-после позволява на страха да контролира за кратко емоциите му и да го превърне в крехкото и ранимо създание, което той винаги е бил, но по някакъв начин е успявал да държи в подчинение.

Това е и моментът, в който страничният наблюдател най-после успява, при това без никакво предупреждение, да влезе в кожата на героя, да изпита състраданието, да почувства самотата и да усети страха му. Моментът, който сваля Марк от пиедестала на свръхчовеците и го приравнява до всеки един от нас. Изключително майсторство от страна на Мат Деймън.

Дори и опростени като съдържание, поддържащите и в известна степен клиширани образи блестят със сериозно актьорско присъствие. Джеф Даниелс, Джесика Частейн, Кейт Мара, Кристен Уиг, Майкъл Пеня, Чиуетел Еджиофор и Шон Бийн наистина нямат възможност да разгърнат своя талант, но няма и нужда от чак такова преиграване и усилия. От тях се изисква единствено да бъдат проводници на задължителните морални дилеми и най-вече на безплътния протагонист в сянка – науката.

Няма начин да не се направи аналог и с един от великите тематични шедьоври, дело на големия Рон Хауърд – любимия ми, а и не само на мен „Аполо 13”. Страшно много общи теми могат да бъдат открити в двата филма, но аз искам да се концентрирам по-скоро върху нещо, което не съм споменал до този момент. Социалният феномен, при който обществото се обединява в името на оцеляването на един-единствен или няколко на брой индивида, независимо, че самото това общество ежедневно неглижира и позволява смъртта на хиляди с далеч по-голямо хладнокръвие. Естествено, в „Аполо 13” и „Марсианецът” акцентът е поставен върху красивата, хуманна страна на нещата, но и няма как по друг начин да се интерпретират тези теми във филми, целящи основно да вдъхновяват. Радващо е, че тези моменти на всеобща съпричастност са представени много умерено и в нито един момент не се позволява на мелодраматизма да надделее над цялостната атмосфера на филма, което само по себе си би представлявало доста досадно клише.

В заключение ще си позволя едно лирично отклонение, което може би няма място в кино ревю и определено стои странно на дигиталните страници на този сайт, но филми като „Марсианецът” неминуемо ме карат да изпадам в едно специфично настроение, дори когато са поднесени с живителна доза оптимизъм и хумор.

Живеем в размирни времена. Както винаги сме живели от самото си съзряване като разумен вид. Стотици хиляди години еволюция не са успели да изкоренят нашите най-първични самоунищожителни инстинкти. Нашето най-голямо постижение – науката, все още не е успяло да превърне животните в човеци и може би никога няма да успее. Трудно появили се на този свят, хората все още представляват опасност за самите себе си. Съществуваме с разбирането, че всяка личност или общество, които са дори и малко по-различни от нас, заслужават недоверие и омраза. Модел на поведение, който ни е вкоренен генетично, и сякаш не даваме признаци, че ще успеем да надраснем тази си примитивна характерна черта.

И въпреки това, сякаш напук на всичко, човекът като вид продължава упорито да върви, понякога с широки, друг път със ситни крачки напред в някакъв хипнотизиращ баланс, на ръба между самоунищожението и прогреса. Вроденото ни любопитство и изследователска природа ни тласкат да прекрачваме все повече и повече граници и да преодоляваме и невъзможното в името на познанието. Открили сме началото на Вселената, познаваме процеса на зараждане на нашия собствен свят и виждаме милиарди години назад във времето. Слезли сме до най-ниската точка на нашата планета и сме стъпили на свят, недостижим и във фантазиите на нашите предци. Ако все пак успеем да канализираме тази неизчерпаема двуполюсна енергия в името на живота и познанието, неминуемо ще успеем да загърбим своя безумен шовинизъм, който ни ограничава и спъва в процеса на нашето израстване… и ще направим научната фантастика реалност.

Това е посланието, което лично аз усещам в подобен род филми. Колко велики и вдъхновяващи са нашите цели и колко сме дребни и повърхностни всъщност в нашия жалък битовизъм.

Независимо с какви очи ще го гледате, „Марсианецът” определено е призван да вдъхновява. Филм, призван да събуди позагубения интерес на поколенията към науката и да подхрани вярата в собствените ни възможности. Един филм за силата и триумфа на непримиримия човешки дух и интелект, който отново ще накара хората да погледнат към небето с вродения си изследователски жар.

Здравейте, земляни. „Марсианецът” е страхотен филм. Гледайте го. Край на ревюто

коментари
 
Отговорете »

 
  • Riddick
    2015-10-01 at 15:42

    порай ревюто се подсетих да си направя резервация…….. поредния голям 3Д филм на ФОКС, без IMAX прожекции

    Отговор

  • UZUMAKI
    2015-10-01 at 16:36

    B cъбота ще го гледам, после ще споделя мнение. Отсега обаче споделям мнение за ревюто: палци горе.

    :)

    PS Книгата ми хареса, но не беше чак wow. Просто беше готина.

    Отговор

  • Na-Um
    2015-10-01 at 17:06

    Пич, 10 страници ревю!!!!!!!!! Моля те, недей така!!! Средата на седмицата е, а скоро няма да имаме пак дълъг уикенд! Мерси за първото изречение де! :)

    Отговор

  • Mad Max
    2015-10-01 at 17:58

    @Na-Um

    Съгласен. Докато не го видях текста тук нямах представа точно колко е дълго и съм съгласен, че верно съм прекалил тоя път. Който го мързи да чете, нека се довери поне на първото изречение … филмът наистина е много як :) :)

    Отговор

  • селянин-от-кърджалийско
    2015-10-01 at 18:00

    Филма ще се гледа,а ревюто е изключително-даже филма да е зле-то това ревю ще компенсира провала.А да -и никой поне в началото,ако може, да не пише за момента на намигването към АLIEN.

    Отговор

  • Радослав
    2015-10-01 at 20:33

    Еха, присъединявам се към по-горните мнения. Много хубаво ревю.

    Отговор

  • Другарят Димитров
    2015-10-01 at 22:15

    Всичко описано в ревюто ми харесва, но това можеше да се каже и с 4-5 изречения. Кому е нужно това излеяние в комсомолски стил. Живеем в далеч по-динамични времена… от онези времена. 😉
    С две думи отново иде реч за мечтателя и изследователя в нас, като отново Мат Деймън е натоварен със нелеката задача да направи блокбъстъра успешен (да се разбира поне #1 за месеца). Ще се гледа!

    Отговор

  • Анита
    2015-10-01 at 23:17

    А награди за прочелите ревюто отначалото до края ще има ли? 😉

    Отговор

  • legrandelf
    2015-10-02 at 14:51

    Комсомолско потупване по рамото 😀

    Отговор

  • Sir Stevancho
    2015-10-02 at 22:17

    Евала за пореден път, ревютата ти са кеф за душата 😉

    Отговор

  • HC
    2015-10-03 at 00:20

    Поздравления за ревюто!
    Имах големи очаквания за филма, и всичките се изпълниха. Филмът следваше възможно най-добре книгата, а където се разминаваше даже си беше в плюс за филма. Определено беше по-сериозен и драматичен от очакваното. Единственото ми разочарование беше от киносалона: почти празен. Дано филмът все пак се представи добре в българския боксофис.

    Отговор

  • Мартин Касабов
    2015-10-03 at 01:07

    Аз съм супер доволен. Ревюто е чук.

    Отговор

  • Svetly
    2015-10-03 at 11:30

    Ревюто е ПРЕКРАСНО! Браво, Огс :)

    Отговор

  • ZackSnyder
    2015-10-04 at 09:21

    ;Резюме на :ревU2 ще има ли?
    :Оги, направо изтрепа хлебарките ~ то колкот’ книгата бре!
    ;Ридли пък обещава още 20 мин.(имум минути: )

    :P. :S.: шах и Matt, забравен на друг свят:
    http://www.wired.com/2014/11/absolute-zero/

    Отговор

  • Mad Max
    2015-10-04 at 15:29

    Обещавам следващото да бъде още по-дълго 😛 😀 😀

    Отговор

  • DDL
    2015-10-04 at 21:13

    Mad Max: „I don’t always write reviews but when I do I make sure they are long enough like Scott’s movies…“ 😀 Майтапа настрана, утре ще си отделя 12 часа, за да го прочета поне 5 пъти и след това да попия всеки препинателен знак в ревюто. А иначе Оги си остава epic като филмите на Ридли

    Отговор

  • UZUMAKI
    2015-10-05 at 11:52

    Споделям мнение: филмът е найс.

    Отговор

  • 2015-10-05 at 12:12

    Подкрепям мнението на UZUMAKI, както казаното от Оги. :)

    Отговор

  • Борисов
    2015-10-05 at 14:08

    Много добро ревю. Съдейки по „лиричното отклонение“ автора явно е почитател на великия Карл Сейгън.

    Отговор

  • Papa Joe
    2015-10-06 at 00:15

    имам хроническа непоносимост към Мат Деймън и последното,което гледах с него беше мега досадният Елизиум.Ридли Скот ме отблъсна с Екзодус,а пък предългото ревю ме отказа да го чета и съответно НЕ НЯМА да гледам този филм.Пък и нещо ми писна от фантастики-Интерстелар,Гравитация,Екстант-уф досада.Виж новата драма с Кейт Бланшет ще я гледам

    Отговор

  • Papa Joe
    2015-10-06 at 00:17

    Докато се взираме в шибаните звезди изпускаме важните неща на земята,като например как да се самоусъвършенстваме и да оценяваме добрините, а не да ги приемаме за даденост.

    Отговор

  • legrandelf
    2015-10-08 at 02:57

    ^ горният коментар е пример за несравнима глупост, която си е своего рода даденост.

    Отговор

  • Мартин Касабов
    2015-10-08 at 11:19

    Напротив, това е забележително проникновен коментар върху човешката природа. Благодарен съм на звездите, че го прочетох.

    Отговор

  • HerMamut
    2015-10-10 at 21:10

    Шон Бийн за втори път на Елронд-съвет. Безценно!!! 😀 😛

    Отговор

  • Satyr73
    2015-10-12 at 14:08

    3949 думи за филм, който дори не се стреми да изглежда убедителен. Поздравления все пак за лирическото ревю. Прави ми впечатление тук, че всеки на всеки лиже задника му с ласкателства…

    Наистина е жалко, че Скот се е изложил с такъв тип филм, а той е доста силен именно във научно-фантастичните ленти.

    Веднага след този жалък опит на НАУЧНА фантастика изгледах последните такива – Интерстелър – Гравитация и смело мога да кажа, че те изглеждат доста по сериозна научна фантастика в сравнение с последния шит на Ридлито за съжаление и въпреки прехвалването му реално.

    Отговор

  • станислав
    2015-10-12 at 19:25

    Определено много мивки имат нужда от ремонт след поредното турбо ревю на Оги Павлов! Евала, пич!
    Проблемът е, че ревюто е по-добро от филма, който е добър 4+…. не повече… След като нямам желание да го гледам втори път( а всеки качествен филм трябва да се гледа ПОНЕ два пъти)…..Доста клишета има в него….. Сравненията с другите два големи филма в жанра – „Интерстелър“ и „Гравитация“ не са в негова полза….

    Отговор

  • Satyr73
    2015-10-13 at 08:58

    Вече сериозно се опасявам, че Alien:Paradise lost ще е поредното падение Ридли Скот…ще го спаси от провал единствено сюжета, защото си е фантастика, но не научна. Т.е. може да се вихрят с неудачника-сценарист Michael Green / не знам какво толкова му е по-доброто от еврейското лайно Damon Lindelof / и само като погледне човек какво е създал му се отщява. „Зеления фенер“…пълен булшит… Предния коментар е поредния пример, за това, че този прехвален филм-псевдо паучна фантастика става за повече от един път гледане и е далече от пантеона да стане класика. Просто е поредната изпълнена поръчка за скъпо струваща реклама на НАСА. Ридли скот в интерю беше казал, че одавна е знаел за фаста с водата на Марс, но вече е било късно да се вмъкне сценария. А от НАСА пък са си признали, че са дали доста голяма сума популяризирането на агенцията. Така, че колкото и да ми е от любимите режисьори Скот реално направи поръчков филм.

    Отговор

  • Sick S.
    2015-10-15 at 21:42

    Класически borefest.

    Отговор

  • Тео
    2015-10-19 at 18:19

    „Copy that.“

    Отговор

  • bgurdev
    2016-05-22 at 17:11

    Добър филм на Ридли Скот и много силна главна роля за Мат Деймън.С приемлив хуманистичен патос и отлични специални ефекти.Творба за силата на човешкия дух.Не можа да вземе „Оскар“, както се и очакваше“, но е достойно попълнение във филмографията на създателя си…

    Отговор

  • bgurdev
    2016-05-22 at 17:13

    Добър филм на Ридли Скот и много силна главна роля за Мат Деймън.С приемлив хуманистичен патос и отлични специални ефекти.Творба за силата на несломимия човешки дух.Не можа да вземе „Оскар“, но е достойно попълнение във филмографията на създателя си…

    Отговор

  • sparkflamefire
    2016-10-30 at 01:21

    Mad Max, на Земята е гадно, а Марк Уотни се кефи. Е това е нереално. Търся еднопосочен билет за Марс.

    Отговор

Коментирайте