Лабиринтът: В обгорените земи / Maze Runner: The Scorch Trials

„Лабиринтът: В обгорените земи” започва точно там, където предшественикът му завърши. Историята на Томас и шепата оцелели „езерняци” продължава с шеметен начален монтаж, тичане и голяма доза „Come on!”, „Follow me!” и „Go, go, go!”, което е вид подготовка за следващите два часа непрестанно търчане в света на Джеймс Дашнър.

Както сме свикнали, продълженията винаги са по-мащабни и с повече амбиции, особено когато говорим за екранизации на литературни бестселъри. На всичко отгоре специализирали и в супер модерния напоследък жанр „young adult”. Но между очаквания, желание от страна на творческия екип и краен резултат, изпитан върху разсъдъка на нищо неподозиращия зрител, разликата е огромна.

След като „езерняците” научават част от истината за тяхната съдба в края на първия филм и биват спасени от спец-частите, които упорито крият идентичността си, неразкривайки за чии интереси се борят, главният герой и неговите сподвижници се озовават в някаква военна база, която им гарантира безопасност, спокойствие и минимални, отдавна невиждани удобства (храна, течаща вода и чист матрак). Но подобно на действието в първия филм, любопитството на Томас се оказва прекалено голямо за душата му и непрестанно задаващият въпроси младеж много бързо „печели” статута си на размирник.

Посрещнати от Литълфингър… добре де, Джансън (изигран от Ейдън Гилън), хлапетата разбират, че не са единствените с подобна житейска история. Лабиринтите са много, а оцелелите – още повече. Спец-частите спасяват всички от смъртоносните структури на ЗЛО, като всеки ден на случаен принцип, Джансън избира няколко човека и ги изпраща към едно по-добро място. Съмнението в главата на Томас е посято!

Колкото и (не)грамотен да е един зрител, без значение дали е чел книгите или е гледал (поне) „Островът” на Майкъл Бей, няма как да не се усети, че по-доброто място е мираж и най-вероятно избраниците на Джансън ги грози някаква лоша участ. Към тази нотка на недоверие прибавяме и невъзможността на главния герой да види своята мацка (неприятната за мен Тереза, която страшно много ми напомня за Бела от „Здрач”), плюс тайнственото му запознанство с най-подозрителния младеж измежду спасените – аутсайдер и старо куче в едно.

Но това са все неща, които може да уловите и на ниво трейлър. Военната база става прекалено тясна за Томас и компания – с хитрина и ловкост, „young adult”-ите успяват да избягат. Но накъде?

В обгорените земи! Точно така. Пост-апокалиптична картина, която не смятам, че някой с елементарна кино култура би намерил за оригинална. Огромен град с порутени небостъргачи, сринати мостове и гигантски пустинни дюни, покорили и деноминирали някогашната мощ на човешката цивилизация. Въпреки, че моделът не е нов, трябва да се признае качеството на неговата реализация. Изглежда чудесно!

В обгорените земи нещата хич не са розови, разбира се. Героите ни се срещат с „побърканяците”, които са едни много симпатични и доволно плашещи зомби-подобни изроди. Задължителен съспенс, изграден от мрачни сцени, лутащи се напред-назад фенерчета и писъци от нищото. Тук-там го отнася някой от групичката, ей така, за да има драма и раздяла, не може всички да оцелеят.

От друга страна обгорените земи крият и други опасности – гръмотевични бури, които на голям екран изглеждат изключително, въпреки че са далеч от красотата и внушителността на пясъчната поезия в природната разруха от „Лудия Макс: Пътят на яростта”.

Накратко – тичане, криене, неприятности, неудобства (например глад, видях ги да пият вода, ама как пък не им прималя на тия хора без ядене) и опасности на всяка крачка. „Лабиринтът: В обгорените земи” е една непрестанна гонка, която поддържа добър ритъм, но в един момент просто ми се стори, че наистина няма да има край. И не говоря за факта, че ще има още един (ако не и повече) филми по темата. А това, че постоянното скачане от бивак на бивак от страна на главните герои и константната им нетърпимост да останат на едно място и да следват някакви правила, малко ме отвлече от цялостната идея на филма. Бавно, на малки парчета, се разкрива кой за какво се бори, кое е голямото ЗЛО и дали наистина е зло, а това тотално разфокусира вниманието ми върху общата картинка.

Трябва да призная, че проблемите са същите, които имаше и първият филм от поредицата. Което вероятно е добре… и със сигурност продължавам да предпочитам лабиринта пред скапаната сойка-присмехулка! Но мащабността и разпиляността в действието и развиването на историята (bullshit сцени не липсват, повярвайте ми), за пореден път ме убеждава, че продълженията в днешно време не ги правят, за да допълнят и надградят своите създатели, а да изкарат повече пари на техен (а всъщност на наш) гръб.

Доволен съм от Дилън О’Брайън, Томас Броуди Сангстър и Ки Хонг Лий. Повториха ролите си и ми станаха още по-симпатични. Както вече споменах Кая Скоделариo ми е доста неприятна, но за наше щастие и генерична еректичност, имаме нови попълнения в дамската част на „young adult”-ите. Това са Натали Еманюел (съблазнителната дясна ръка на майката на драконите от „Игра на тронове”) и Роса Салазар (по най-добрия начин ми напомняше на Анджелина Джоли в „Хакери”, а аз дори не си падам по мацки с къси коси).

Отбелязвам и второстепенните роли на Джансън-Литълфингър-Каркети (Ейдън Гилън, винаги е един и същ, но пък е готин образ) и Los Pollos Hermano (Джанкарло Еспозито прави откачено удовлетворяваща роля във филма).

Над всичко остава въпросът – струва ли си чакането/гледането? Ако въобще сте чакали, значи сте харесали първия филм. Хубавото на хомогенността и липсата на скок, за добро или лошо, между двете части е, че щом първата работи (дори и далеч от най-доброто, което може да си пожелаем) и не е променена, значи и от тази ще останете доволни. Много ми се ще да можех да погледна „Лабиринтът: В обгорените земи”, а и цялата поредица, през очите на един тийнейджър, но това няма как да стане, колкото и да се настройвам. Все пак оставам положително настроен и с удоволствие бих гледал следващия филм – не го наричам краят на трилогията, защото в днешно време никога не знаеш…