Top 15 филми за бойни изкуства (2000-2015) – част II

Ето и втората част от материала ми, посветен на 15-те най-добри martial arts филми от периода от 2000 до 2015 година, включващ останалите десет заглавия. В края на текста завършвам със списък от honorable mentions и с „обещание” за класация на любимите ми филми от 1980 до 2000 г. – това са филмите, които запалиха любовта му по този жанр, която не е угаснала и до днес.

Имам идея и за по-сбити  мини класацийки „5 добри срещу 5 лоши представители на жанра”, но нека не избързвам – всяко нещо с времето си.

Wushu (2008)

Wushu (2008)

Сред всички тези големи продукции с имена зад и пред камерата този малък филм изпъква с чисто човешката си история за приятелство разказана от 5-ма ученици в едно от многото школи по бойни изкуства в Китай, които се оказват въвлечени в битка срещу трафиканти на деца.

Продуциран от Джеки Чан и с участието на неговия по-голям „брат” Само Хун, този филм няма бляскави сцени, няма големи имена, няма завързани човешки взаимоотношения, просто обикновена история с обикновени хора за герои – и петимата главни участници са реални възпитаници на такива школи, както и някои от участниците в състезанието отразено в самия филм.

На пръв поглед нищо впечатляващо, но на мен ми хареса, когато гледах този филм, бях претрупан от големи продукции и като че ли ми се искаше нещо по-простичко и семпло и това получих – добре издържани герои и сюжетна линия, без излишни протяжни сцени, дори може да се каже, че гледах YA за фена на филмите за бойни изкуства.

Little Big Soldier (2010)

Little Big Soldier (2010)

След няколко не особено добри филма в кариерата си („Rush Hour 3”, „Rob-B-Hood”, „The Spy Next Door” – един от най-слабите му филми, наред с „The Tuxedo”) Джеки Чан се завърна към изпитаната си марка – комедия/екшън. Историята описана тук се развива в древен Китай, а главния герой е фермер-неудачник, съюзил се по неволя с генерал от друго царство. Двамата поемат на пътешествие през страната, първоначално от меркантилни подбуди (фермерът иска да получи богата награда за залавянето на генерала), а генералът желае да се върне в родината си по всички възможни начини. По стечение на обстоятелствата, по петите им се впускат наемни убийци, просяци и куп други неприятности, които само превръщат сътрудничеството им по неволя в истинско приятелство.

Джеки плува в познати води и това си личи – комедията се получава, бойните сцени или по-скоро екшън хореографията, понеже няма ясно различими бойни техники прилагани в отделните боеве, са прилични. Сюжета пък е достатъчно добре сглобен, и дава възможност за развитие на героите. Това е приятна изненада, след като Джеки разочарова с участието си в подобието на филм „The Spy Next Door” – ясен пример за това, че холивудските му продукции са далеч по-слаби от китайските такива.

Тук имаме съвкупност от доста елементи, но те работят добре – има ритъм, има и забавление, има ги и всички онези запазени марки на по-старите филми на Джеки Чан (без опасните каскади). Това прави „Little Big Soldier” едно от добрите попадения във филмографията му, тъй като след 1998 година наистина малко негови филми съдържаха качество на необходимото ниво. Явно годинките му си личат вече, но щом можа да направи на 60 години „Chinese Zodiac” (който въпреки слабия актьорски състав съдържаше една от добрите бойни хореографии на Джеки от години насам), значи и тогава е можел да се справи по-добре.  Може би просто се е оставил на течението или модните филмови тенденции.

Reign of Assassins (2010)

Reign of Assassins (2010)

Мишел Йо (Michelle Yeoh) не е особено позната по нашите земи. Единствените по-големи филми с нейно участие разпространени у нас са „Тигър и Дракон”, „Мумията 3” (с поддържаща роля), „Винаги ще има утре” и „Sunshine” на Дани Бойл. Извън тези примери не съм видял други (и то по-класни филми с нейно участие), затова ще се опитам да представя накратко нейната филмова история.

Дебютът ѝ в хонконгското кино е през далечната 1984 в един от множеството филми на Само Хун направени през 80-те – „Owl vs. Bumbo”. Той не носи много за нейната филмова слава, но следващия проект с нейно участие „Yes, Madam” (aka „In The Line of Duty 2” aka „Police Assassins II”) я поставя редом до утвърдените имена като Джеки, Само, Юен и други известни актьори от жанра, което и осигурява една стабилна кариера поне до 1987, когато се омъжва за продуцента Dickson Poon и се оттегля от киното. Йо се появява отново с гръм и трясък през ‘92 след развода си и то не къде да е, а рамо до рамо с Джеки в неговата „Полицейска история 3: Супер ченге”.

После кариерата ѝ тръгва нагоре с доста ускорени темпове – само през 1993 Мишел Йо е завършила 6 филма. С поредица разнородни филми тя показва не само бойни умения, но и завидни актьорски дарби, докато стигаме до горепосочения филм, който влиза в графата “летяща китайска авиация”, ама от добрите такива. Историята се върти около мощите на митичен монах, първоначално откраднати от героинята на Йо, но впоследствие тя решава да изкупи вината си, като ги върне на мястото, където той почива. Героинята преминава през странно изглеждаща пластична операция (действието се развива в древен Китай) и тръгва по своя Път. Както обикновено се получава нейните стари събратя от ордена на убийците, чийто член е била и тя, също издирват мощите за собствени цели и това напълно естествено довежда до няколко сблъсъка, за да оправдае наличието на бойните сцени, които са доста умело направени и не дразнеха дори и моя изострен и анти-летежен нюх.

Във филма има един по-специфичен туист, но не бих искал да го издавам – иначе няма да е интересно за евентуалните зрители. Солиден филм с интересен сюжет и интересни герои (макар и доста невероятни като умения). Учудващо за мен, всичко в него бе доста добре балансирано и поднесено с усет към детайлите, което ми хареса и това е може би един от няколкото wu xia pien филми, които са успели да ми привлекат вниманието.

The Man From Nowhere (2010)

The Man From Nowhere (2010)

С корейското кино се запознах пак случайно – бях видял положителни ревюта за „Shadowless Sword” и „Arahan” и реших да им дам шанс, за да видя как се справят братята корейци в martial arts департамента и да видя разликите с хонконгските и китайските им колеги. И двата залагаха силно на добра бойна хореография, което ми се понрави и започнах да издирвам подобни заглавия. След като видях много добрия „City of Violence” (2006), това още повече затвърди качеството жанровите корейски филми и продължих.

Когато пред погледа ми попадна откъс от „The Man From Nowhere” бях изумен от чистотата на бойните сцени и на добрата хореография, напомни ми малко за златните години на хонконгското кино преди ’91 (преди wire fu ерата). Самата история е отново опростена – самотен собственик на заложна къща става приятел с малко момиченце, чиято майка се забърква с нарко босове и открадва стоката с цел да я продаде за собствени цели. Скоро и двете биват заловени и след като по нещастно стечение дрогата се оказва при главния ни герой (Уон Бин) той бива принуден да достави липсващата стока обратно на престъпниците.

Когато открива в колата си трупа на майката, разчленена и с извадени органи, той започва своят кръстоносен поход, за да спаси момиченцето от същата участ, като по пътя си помита всякаква конкуренция в наистина забележителни бойни сцени, които ме оставиха доста доволен. Явно корейците по нищо не отстъпват на китайците що се отнася до тупалките –май са замесени от едно тесто. Тук присъства и ясно изразен драматичен елемент, който се оказва водещ за главния ни герой и действа като основен двигател на неговите действия през целия филм – това е присъщо за доста корейски филми (поне тези които съм изгледал), което ги прави една идея по-комплексни от китайските им събратя. Не че там няма и такива образци, но се срещат доста по-рядко, като по-голяма част от действието е поставено върху бойните сцени.

Wu Xia (2011)

Wu Xia (2011)

Силен филм, силна актьорска игра от страна на Дони Йен – тук бойните сцени са представени по изключителен начин, който в началото ме остави с много питанки, но на следващото гледане прозрях гениалното им съчетание със самия сюжет и героите в него. Дони Йен играе обикновен човек в затънтено селце – човек със семейство и спокоен живот, който бива разтърсен от неочаквани срещи и очаквани събития.

Всеки има тайна и тази на главния ни герой е разкрита постепенно, кадър по кадър, внимателно и с подбрани средства, като оставя и за зрителя да разгадае част от мистерията, още повече с присъствието на фигурата на Такеши Канеширо, като детектива дошъл в селцето, за да разследва странната смърт да двама престъпници.

От една страна имаме солидна драматична основа, герои за които ми пукаше и исках да видя как продължава живота им на екрана, как се развива историята, от друга, бойните сцени не бяха двигателя на целия филм, а поддържака на историята когато трябваше, без да изместват акцента от всички останали отделни части на пъзела, който се разкриваше пред мен. Което беше чудесно, взаимно се допълваха и преплитаха, като образуваха картини на симбиоза, рядко наблюдавана сред жанра.

Сигурно звуча смешно отстрани, като подскачам и се радвам като малко дете на близалка на такива, слабо познати филми у нас, но това е по-силно от мен. Съхранил съм искрата в себе си през всичките тези години и се радвам, че продължавам да поддържам този огън и ще го правя докато има такива филми. „Wu Xia” е един от най-качествените образци, които съм имал удоволствието да гледам и това е и стъпка нагоре за Дони Йен, който малко след това успя да направи три последователни слаби изпълнения – „IcemanPart I”, „Special ID” и „Monkey King”. Но така се получава, когато искаш да угодиш на всички и по-специално на китайската публика, която си пада по патриотичните истории от сорта на „1911”, „Founding of a Republic” и всякакви екранизации по известни класически текстове и истории, като една от най-известните е пътешествията на монаха Сюен Дзан на Запад в разпространение на будистките текстове – „Пътуване на Запад”, където той се запознава в маймуната Сун Укун, Мълчаливия монах и Прасчо (Джу Бадзие).

Май пак дадох излишна информация, но какво да се прави, като в главата ми има толкова много информация за толкова много особености на кино индустрията в Хонконг и прилежащите райони. Надявам се поне да ви е полезна по някакъв начин.

Ninja: Shadow of a Tear (aka Ninja 2) (2013)

Ninja: Shadow of a Tear aka Ninja 2 (2013)

Първата ми екранна среща със Скот Адкинс беше когато гледах „Медальонът” – подобие на филм с толкова зле направени сцени, че си помислих тогава да не би Само Хун да е бил с махмурлук или сериозно прекалил с някои забранени субстанции. Там забелязах високата стойка и добрите рефлекси на г-н Адкинс, прочул се с поредицата за Юри Бойка от трилогията на Айзък Флорентин – „Undisputed”.

Не бях гледал сносен филм за нинджи от много време насам. Последния беше „Ninja in the Dragon’s Den” с участието на Конан Лий и Хироюки Санада („Sunshine”, „Rush Hour 3”, „The Worverine”) – „Ninja Assassin” беше леко смехотворен въпреки участието на легендата в поджанра Шо Косуги – затова когато се появи първия „Нинджа” си помислих, че се е получило нещо интересно. За жалост обаче, филмът си беше освен слаб и напълно забравим – безличен и опитващ се да гради нещо върху отдавна изстиналите останки на някогашния гигант в разпространението и продуцирането на такива филми Менахем-Голан.

Но да превъртя няколко години напред. Гледам трейлъра на продължението „Ninja: Shadow of a Tear” и макар да е само трейлър, може би виждам подобрение – по-интересни бойни сцени, няма толкова натрапени нинджа кадри, Скот Адкинс изглежда доста по-уверен пред камерата (явно опита му в „Undisputed” си казва думата) и прави наистина здрави удари от всевъзможни ъгли. После дойде и самият филм – отново в центъра стои отмъщението след като без много увъртания любимата на Кейси (Скот Адкинс) бива убита в дома им и той тръгва по следите на предполагаемите убийци, които го отвеждат в Миянмар (ако помня правилно) и след това го изправя срещу наистина лукав и силен противник. Линеен и лесен за следване филм, който въпреки предсказуемостта си успя да вдигне летвата от първата част, поне що се отнася до бойните сцени, които са радост за фена на тези филми – изчистени от излишни стойки, прецизни и ефикасни с точните кадри на забавен каданс, които само още повече подчертават уменията на Скот Адкинс.

Като американска продукция изпъква с качества, наред с останалите от този регион, които са успели да изскочат от бълвоча на конвейерните продукции идващи от САЩ – „Drive” с Марк Дакаскос и „Broken Path” с Johny Broch. Във филма на Адкинс нинджите бяха само добавка към целия екшън, което беше добър ход, и може би в третата част (ако има такава) ще направят приятна комбинация между двете основни части на тази поредица. Дано само хореографията на боевете попадне в добри ръце. Това е крехката нишка, която може да изпрати филм с бойни изкуства или към бездна или към пиедестал, без значение какви звезди участват в него.

The Raid 2 (2014)

The Raid 2 (2014)

The Raid” се нареди сред най-добрите филми, които съм гледал през последните 10 години, а продължението му сред най-добрите такива изобщо, съчетаващ изключителни бойни сцени с достатъчно сюжет и персонажи, които се разгръщат за 150 минути на унищожение, на разбити глави, стъкла и мечти сред изграждането на тягостно напрежение по улиците на Джакарта.

Когато видях „Мерантау” не останах очарован от това което Гарет Евънс и Ико Уваис бяха направили, нещо липсваше в този първи мой досег до индонезийското кино с бойни изкуства (Пенджак Силат е традиционно за Индонезия и хората си го почитат, дългогодишния президент на страната Сукарно е бил доста напред в изучаването и практикуването му и това буквално му е спасявало живота в няколко покушения срещу неговата личност). Тази липса беше напълно запълнена с „The Raid” – филм събитие (нещо като „Ong Bak” за Индонезия) с огромен ефект и отзвук сред света на martial arts филмите. А историята е елементарна – полицейски отряд е натоварен със задачата да се справи с местен наркобос и неговите подчинени, натъпкани в един блок, който ми приличаше на панелка от к-с „Славейков” в Бургас, но с различни обитатели.

Определено това бе едно изключително преживяване и аз бях гладен за още. В момента, в който обявиха продължение, като гладен чакал аз зачаках да видя трейлър или тийзър – когато това стана реалност, бях насъбрал очаквания и хайп до небесата. С търпение като на генетично подобрен войник издържах до заветния ден – след като го изгледах, веднага го пуснах пак и после още веднъж…

The Raid 2” е нещо невероятно, нещо култивирано внимателно и поддържано с много грижи, подхранвано с подходящите торове и препарати, редовно поливано с бистра вода и когато е дошло време за събиране на реколтата всяка минута от процеса на отглеждане си е струвала и това е видно на екрана. Филм, в който насилието е показано по гениално-брутален начин, в който не е пестено нищо, в който всяка сцена е изпипана до съвършенство, а всяка комбинация от удари репетирана многократно, докато стане неделима част от героя. Всичко това изпълнено с абсолютна точност и мощ, които създават блестящи сцени на martial arts магия, която вече рядко наблюдавам сред представителите на жанра. „The Raid 2”  е като добре композирана симфония с правилните ноти, с подходящия ритъм, с композиции струящи от енергия и сила, изпълнени от оркестър способен да разтърси всяка зала. Задължителен.

Once Upon a Time in Shanghai (2014)

Once Upon a Time in Shanghai (2014)

Sammo Hung + Yuen Woo Ping x Andy On / Phillip Ng = quality entertainment. Първите двама може и да сте ги чували покрай по-известните филми дошли у нас, но другите са крайно неизвестни по нашите ширини. Andy On се появява в няколко хонконгски продукции, като „Invisible Target”, „New Police Story” и „Bad Blood”, но за жалост в тези филми ролята му беше повече поддържаща и това попречи да се изяви в по-големи мащаби. Но поне те загатнаха за бойните му умения и видял потенциал зачаках проект, в който щеше да бъде част от главния отбор актьори – „Once Upon a Time in Shanghai”. От своя страна Phillip Ng се явява сравнително нов играч на martial arts арената, но с този филм ще следя кариерата му с интерес.

Този път заглавието издава до известна степен част от историята – 30-те години в Шанхай, където космополитния град е в разцвета си, обособявайки се като културен и икономически център на Китай, заедно с международните концесии и пристанището с оживената търговия, създаващи първите наченки на капитализъм в тази част на Азия. Всеки по-беден селянин с мечти за богатство и слава идва тук с надежда за по-добро бъдеще и живот, но какво ще получи е забулено в неизвестност и понякога тъга.

От натъпкан кораб с хора решени да намерят щастието си в големия град през приятелството си с местен престъпник с доста разностранни интереси, до опълчването си срещу японците, героят на Phillip Ng преминава много препятствия и предизвикателства, за да раздаде справедливост и да отмъсти за всички неправди, които е видял. Отново отмъщението е замесено, но този път в по-малка форма отколкото в по-старите филми. Тук доблест и чест се смесват в една приятна комбинация, а бойните сцени са прекрасни, напомнят за шедьоврите от близкото минало, когато ясно различавах отделните удари, без да се преплитат в размазани петна със „скоростта на светлината” и без излишната водеща до повръщане shaky cam, която бяха наблюдавал в доста филми преди това.

Действието се развива малко набързо и някои взаимоотношения нямаха достатъчно време да узреят и да се покажат в доста по-силна светлина, но явно имаме бюджетни ограничения, пък и може и да са бързали да го довършват, за да се концентрират над нови такива. Макар че и Само Хун и Юен У Пин едва ли са се разбързали за някъде – славата им ще ги предшества навсякъде и няма много нужда да търсят проекти. Макар че след 1985 Само Хун изпитва огромни трудности да намери работа, след като си тръгва от компанията Golden Harvest заедно с Yuen Biao и чак след „Mr. Nice Guy”, „The Medallion” и „Shanghai Noon” започват да участват в повече филми, някои под шапката на JCE/Emperor Pictures собственост на Джеки Чан. Може би един ден тримата “братя” пак ще се съберат заедно…

Rurouni Kenshin:Kyoto Inferno (2014)

Rurouni Kenshin:Kyoto Inferno (2014)

2012 се запознах с наивно-смъртоносния герой на Скитникът Кеншин и тази първа част ми хареса доста, като в нея имаше всичко в достатъчно количество, за да ме държи в детински захлас – забавни герои от близко и далеч, добре направени битки и някакъв особен чар, който не можах да дефинирам. Единственото, което ми бе известно за филма, е, че бе направен по известен комикс и дотам. Нямах база за сравнение и може би така беше по-добре – просто се оставих на филма да ме води и след като свърши исках да видя още. Това още не закъсня – две години по-късно дойде първото продължение, а в края на 2014 и последната част от трилогията. Според мен втората част най-добре синтезира уменията на всички хора в екипа и актьорите, които ми поднесоха една завладяваща история, където се преплетоха нови и стари и герои, а бойните сцени бяха поне една идея по-красиви и учудващо добре сглобени – в повечето от тях омразното „подобрение” с жици и въжета е забравено и крайния продукт е полиран почти до блясък, който се отрази в съзнанието ми и дълго остана там.

Не знам доколко образът на Скитникът Кеншин е близък с оригинала в анимето/мангата, но беше изигран добре – с нужната доза баланс, като героят се опитваше да подтиска мрачната си слава като убиеца Баттосай, преследваща го от години и да бъде повече обикновения наивен на моменти Кеншин със странния меч, който използваше само в краен случай. Като че в душата на Кеншин се бореха двама – Баттосай и самия Кеншин, но в абсолютно равнопоставени роли и така до края (до третата част) никой не излезе победител.

Kyoto Inferno” обаче ни среща с един от най-запомнящите злодеи в последно време сред филмите от жанра. Обсебен от смъртта, с почти мистични способности изрод, решен да изпълни света със стенания и кръв, обграден от верни последователи, имащи за цел да всяват само страх и ужас сред хората, като предизвикват единствения човек в този объркан свят на дуел, понеже само той стои между тях и тоталното унищожение.

Филмът изобилства от добри бойни сцени, от прояви на чест и храброст, на саможертва и изкупление, на много добро взаимоотношение между отделните персонажи. Има сравнително солиден сюжет подплатен със солидно количество качествени герои – добри и лоши, които да не оставят самата история и развитието ѝ да се разтегли или стане отегчителна. Темпо е високо през целия филм, което го отчитам като плюс. Още един добър филм от братята японци.

Kung Fu Killer (aka Kung Fu Jungle) (2014)

Kung Fu Killer aka Kung Fu Jungle (2014)

Последният засега филм на Дони Йен, който в най-общи линии може да се нарече homage/tribute към martial arts жанра. С много кратки роли на ветерани от тези филми (за да ги видите всички, изгледайте надписите в края на филма, там са показани в детайли), с много любов към самия жанр, където отново имаме сблъсък на добро и зло, на светло срещу тъмно, вековния конфликт, който ще продължава да бъде тема на много бъдещи проекти в това съм напълно убеден.

В „Kung Fu Killer” намирам допирни точки с класиката „Dreadnaught” с участието на Юен Бю и Куан Так Хин (мир на праха му) – един от най-известните актьори изпълнявали ролята на легендарния Уон Фей Хун, който е реална личност живяла в края на 19 век в малкия град Фошан (Фасан по Кантонското наречие), където днес има мемориален комплекс в негова чест, разположен около прочутата клиника По Чи Лам, където заедно с баща си са помагали на хора в нужда. Но нека не навлизам в подробности, че съвсем ще забия в друга посока, ще запазя тези разсъждения за следващата компилация Топ 20.

Та говорех за приликите между „Dreadnaught” и „Kung Fu Killer”. И в двата имаме маниакални убийци на свобода, но докато този в първият беше определено откачен и убиваше без да му мигне окото, всеки който му се изпречваше на пътя, вторият беше хладнокръвен тип с добре пресметната лудост като предизвикваше само майстори на бойни изкуства в търсене на най-добрия – едно безумно изкачване по стълбицата на бойните техники, за да се изправи накрая срещу героя на Дони Йен във финална битка, където уменията се доказваха с пот и кръв. В крайна сметка злото беше победено, макар и доста тривиално, но важен е Пътят, който двамата извървяха до последната битка – единият минал през много трупове и без отговори на търсенето си, другият чрез справедливо понасяне на последиците от грешката си, свързана с желанието му да въдвори ред сред хаоса.

Даже тук лошия имаше освен повече екранно време и по-запомнящ се вид и действия от всички останали. Радвам се че Wang Bao Qiang направи много добра роля след слабия римейк на „The Iceman Cometh”, където не успя да разгърне качествата си в правилна насока. Но сега се отърси от сковаността си и поднесе един страхотно изигран злодей, като се почне от мимиките и движенията му, до перфектно отиграните бойни сцени, където показа завидни умения и си заслужи признанието.

На места битките са кратки, на места малко по-дълги, но благодарение на вещата ръка (и крака) на Дони Йен в хореографията, всичко се е получило абсолютно идеално, в синхрон и без излишни прелюдии ставаме свидетели на методичното изтребване на майсторите по бойни изкуства, всеки победен от това, в което е експерт – един е пребит да смърт с неговата лична техника, друг е застинал в героична поза усмъртен с острие, трети е с разкъсани сухожилия и мускулни връзки, показано с удивителна прецизност на екрана, което прави самите бойни сцени и дори прелюдията към тях истинско преживяване и удоволствие.

Дано и следващите проекти на Дони Йен, да са от същия калибър, макар че мярнах продължение на „Monkey King” и втората част на „The Iceman”. Всичко е променливо, всичко е възможно – времето ще покаже.

Honorable Mentions

В края на този материал бих искал като допълнение да драсна набързо за онези, които не успяха да се класират в този Топ 15 – така наречените honorable mentions. Отново по години, за да не се омешат прекалено много: „Rush Hour 2” (2001), „Hero” (2002), „Kung Fu Hustle” (2004), „New Police Story” (2004), „City of Violence” (2006), „Flashpoint” (2007), „Invisible Target” (2007), „Ip Man” (2008), „Chocolate” (2008), „Red Cliff Special Edition” (2008/2009), „Bodyguards and Assassins” (2009), „Shinjuku Incident” (2009), „14 Blades” (2010), „The Warlords” (2010), „Ocean Heaven” (2010), „The Raid” (2011), „Rurouni Kenshin” (2012), „The Suspect” (2013), „Rurouni Kenshin Legend Ends” (2014), „Brotherhood of Blades” (2014).

To be continued…

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

29 Comments

  1. Впечатляващ материал и адмирации за автора за труда, който е вложил.
    Признавам си, че не съм гледал повечето филми, но искам да си кажа мнението за Raid 2, който според мен развалиха с излишно усложняване на сюжета в сравнение с превъзходната изчистена и стилизирана първа част. Дори екшънът и бойната хореография в първата част беше на по-високо ниво, отколкото в продължението … според мен 🙂

  2. И аз останах разочарован от сюжета и структурата на „Raid 2“. Иначе хореографията, работата с камерата и монтажът бяха смазващи!

  3. К’ви са тия тъпи теми, дето пускате? Няма ли по-интересно за писане, а това – бойни изкуства – пълен булшит… Не визирам труда на автора, а темата.

  4. Tова му се вика толерантност… 🙂
    Не му обръщай внимание Кире, продължавай! „Ocean Heaven” – за този сигурен ли си? Помня, че Джет Ли шиеше панталонките на сина си и изобщо няма бойни сцени в този филм. Със сигурност „Герой“ на Джан Имоу е един от най-красивите филми евър! Но в другата част от трилогията – „Летящите кинжали“ имаше като че ли по-добра хореография (особено сцената със сляпата Джан Дзъи и барабаните ми откачи ченето) Първият Ип ман е много добър филм, за филмът на Джон У да не говоря.

  5. Аз бих добавил лекичко и някое от филмчетата на Данте Лам. Човекът в момента е един от лидерите в жанра с филми, като Unbeatable, Fire of Conscience, The Viral Factor и The Beast Stalker. Хубавото при него е, че се опитва да засяга и някои социални теми, като за дълбочина. 😀 Тук там и лека доза мелодрама…и определено на места му се получава.
    Опа, не виждам The Grandmaster…:D

    Тайландците, освен посредственият за мен Онг Бак си имат и Bang Rajan, филм, който заслужава споменаване.

    Също така връщайки се до Хонхконг, веднага се сещам и за „ШАолин“ на Бени Чан, където Анди Лау и Никълъс Це правят хубави роли, а хореографията е повече от прилична.

    ПП. Обаче 15-те заглавия, които се споменават в самия край на статията, за мен са много по-силни от самия топ15 . 😀 Особено Flashpoint. Финалната битка е шедьовър и в моя личен топ 5, редом до шедьоври от Желязната маймуна, Имало едно време в Китай и Пияния майстор. Уилсън Ип си знае работата. 🙂

  6. ПП2. Зачетох се отново в изреченията посветени на Анди Он и не можах да се сдържа -Анди Он в „True Legend“- Брутален. Такива злодей са вече дефицит.

  7. Благодаря на всички коментирали – за мен е удоволствие и чест да видя такава дискусия за жанр, който не е особено достъпен и разпространен по нашите географски ширини.

    Знам, че за доста хора не е любим жанр и намират филмите за бойни изкуства за „пълен булшит“, но все пак топва ни прави различни и всява разнообразие в киното и кино вкусовете ни като цяло.

    Ако всички гледахме и се възхищавахме на едно и също щеше да стане голяма скука определено 🙂 Когато направя Топ 20 на филмите с бойни изкуства за периода от 1980 до 2000, тогава ще вкарам и Пияният Майстор и Желязната маймуна и още други още по-неизвестни заглавия, но за това има време – ако естествено Митачето Дринов позволи на такъв материал да се появи тук 🙂

    Всеки си има фаворити и такива, които не харесва или намира за по-слаби представители от тези дадени тук, аз не смятам моята лична оценка и класация за меродавна, а за моя лична и не би трябвало да служи на другите фенове на жанра като единствена и вярна – гледайте каквото ви харесва и коментирайте любимите си заглавия, една от целите които си поставих с този материал (и темата му) бе да открехна вратичката за колкото се може повече хора, които да преценят по собствения си вкус дали този жанр им харесва и така да го направя по-достъпен.

    Ocean Heaven – този филм има специално място в моето сърце като трогателно пътуване на един обикновен човек, борейки се с всички сили да запази частицата от себе си в сина си и да му помогне да навлезе в живота с повече увереност и без страх, че ще бъде отхвърлен.

    Не знам дали съм успял, но тази дискусия ми вдъхва надежда 🙂

    Поздрави

    1. Темата си е доста интересна и даже може да бъде разширена, да се напише нещо и за 80 – те, когато е т. нар “ninja craze“ период и са се гледали много филми за нинджи и бойни изкуства като цяло.

  8. Според мен „Греой“ е класи над „Кинжалите“ във всяко едно отношение. Сцената с бобчетата е супер, както и тази в бамбуковите гори, но въобще няма драматургичната плънка и символния подтекст на „Герой“. Освен това, заради сюжетните си врътки, „Летящи кинжали“ губи ужасно много на всяко следващо гледане.

    @Кирил
    Има място за материали колкото искаш – почвай се! 🙂 🙂
    Повечето нови филми не съм ги гледал и затова не мога да се включа с подробен коментар, но като избацаш старите, ще влезна със скок, достоен за „китайската авиация“. 🙂

    Благодаря за този доста сериозен (да не кажа колосален) труд! Отбелязах си няколко заглавия. 😉

  9. Аз от малък гледам карате филми.Жан Клод с Кървав спорт,Кикбоксьорът,Леон са класики 🙂 Сега не правят такива филми ,много рядко.От новите 4акам Undisputed IV и римейка на Кикбоксьора и ако има Raid 3.За друг не се сещам сега

  10. Това, което чакам аз се простира до The Assassin на Hsien, The Monk на Kaige Chan, Crouching Tiger, Hidden Dragon 2 (ако изобщо се появи това никому ненужно продължение), The Bodyguard на Sammo Hung ( :D) и корейският Veteran. Това ми е хванало окото.

  11. Дрин, така е – „Герой“ е с класи над останалите два от трилогията. Юен У Пин мисля, че прави хореографията и на двата. Просто при първия се залага повече на символиката, докато кинжалите е по екшън ориентиран. Понеже съм върл фен на Джан Имоу, със сигуност съм и леко пристрастен.
    Giru, фен съм и на Данте Лам, даже от изброените не съм превел само първия, той е само ко-режисьор на Beast stalker, там водеща фигура е Гордън Чан. При всичко положения Лам прави основно зрелищни полицейски екшъни, дори намек не съм видял в тях за добра бойна хореография.
    Кире, Wu Xia (2011), мисля, че у нас е преведен като „Дракон“ е дело на Питър Чан, За мен той стои редом до останалите велики азиатски режисьори от по ново поколение – Имоу, Джон У, Анг Ли, Андрю Лау (Infernal Affairs), Китано, Миике и т.н. Негов е и този филм http://www.imdb.com/title/tt0913968/?ref_=nm_knf_t2
    Оушън хевън е великолепен филм, просто се учудих, че го слагаш в класация за филми с бойни изкуства.
    Не забелязах някой да споменава корейския Fighter in the Wind, който дори ми направи впечатление навремето. http://www.imdb.com/title/tt0416499/
    Малко ще отида на запад, споменавайки тарантиновия „Kill Bill“, Equilibrium, Hanna, както и матрицата. Сега ще отида още по на изток, отбелязвайки „Дзайточи“ на Китано (най-вече), „13 убийци“ на Миике, любимата ми поредица „Lone Wolf and Cub“

  12. Вече съм много назад с азиатското кино. :/ А лошото е, че не виждам как бих могъл да наваксам… 🙁

  13. Заебете тия бамбуци бре…

    Разбрахте ли новината, че Тревъроу ще е сигурният трети режисьор на Star Wars XI, което го прави ключов режисьор защото там ще е цялата развръзка. Поизпоти се с динозаврита ама си струваше труда.

  14. Айде ще те замоля да спреш да акаш в тази тема. В операцията има сигурно 20 статии за новите междузвездни, пиши си там, като не те вълнува източното кино – просто подминавай това място и толкоз. Така няма да се дразним от теб и ти от нас. Уакаримас-ка?

  15. Бих добавил един два с Такеши Китано- мисля, че „Затоичи“ беше лебедовата му песен, но някои по стари заглавия си заслужават също. Просто в „Затоичи“ имаше бойна хореография, която явно е основната нишка на статията.

    Фен съм на Имоу и Стивън Чоу.

  16. Доколкото си спомням в Затоичи, бойните сцени бяха сведени до 1-2 удара с меча, в търсене на реалистичност от страна на Китано.

    Китано и бойни изкуства е като Бела Тар и филм на Марвел. 🙂

    От още един голям фен на Имоу и Стивън Чоу.

    ПП. Бойната хореография на „Шаолински футбол“ и Journey to the West също изплува… 😛

  17. Поздрави и Респект, от мен. „Скитника Кеншин“ много ми хареса и аз улових този особен чар – бих го нарекъл щипка любов. За съжаление този жанр, освен по големите холивудски заглавия е много далеч от моите интереси в кинематографичното изкуство. Разбира се класики, като „Пияния майстор“ и т.н съм ги гледал, още като малък на видеокасета. За това не мога да се включа в дискусията, но с интерес прочетох всичко, продължавайте все така.

  18. Още веднъж благодаря на всички включили се в дискусията, днес започвам да сглобявам новия материал посветен на „Старата школа“ – за жалост може да се окаже малко по-дълъг от този и като информация и като заглавия, че ми е мъка да режа наистина качествени образци от личния си Топ 🙂

    Ще се постарая да ви е пак интересно и дискусионно – човека със „Star Wars“ може пак да се включи, нямам нищо против.

    Напомни ми за един стар виц: в купе на влак пътуват трима души – двама физици и един обикновен човечец, физиците започват оживено да разговарят за квантови теории, атоми, делене на ядра и прочие теми интересни за тях, човечеца през цялото това време си стоял тихо в ъгъла и дремел, изведнъж се надигнал и попитал:
    – Може ли да ви задам един въпрос?, физиците културно отвърнали утвърдително и човека изстрелял:

    Вие ебали ли сте таралеж? мълчание и изумление след тези думи и единия от физиците отговорил:

    – Ама господине, ние говорим за квантова физика, за делене на атоми и прочие, а просто с такъв просташки въпрос, който няма нищо общо с нашите теми, няма как да ви отговорим или да ви включим в нашата дискусия…
    Човека само махнал с ръка и отвърнал:
    – Ааа аз просто да се включа в разговора…

    И така 🙂

    Поздрави

  19. Не бе пич, просто жалко за похабените толкова думи и то за такъв жанр. Ако случайно не си паднал от някъде високо на главата си…ще проумееш, че дори и в киното вече това се изтърка и не правят такива тъпотии, а само бамбуците си ги заснемат. Виждам имаш желание за писане и хъс , то поне го използвай за някой добър жанр в киното. А не в малката ти главица пишейки това / този къртовски труд/ да ти проблясва дребничката мижава идея, че това ще те направи известен тук, в тази общо взето ограничена аудитория на четящи и пишещи познавачи на киното…Не визирам никого – просто умирам от скука в последно време, като гледам темите тук.

  20. @Satyr73: Много съм далеч да ставам известен където и да било, направих го понеже съм фен на този жанр от доста години и не виждам нищо лошо в това да изразя своите предпочитания – какво да направя като не ми се пише за друг жанр в киното, насила няма как да стане – решил съм да споделя своите впечатления и съм го направил.

    Падал съм на главата си като малък, но не знам дали съм се увредил по някакъв начин, особено в начина ми на мислене и/или писане. Кой каква глава има на раменете си е напълно отделна тема, нямаща нищо общо с материала ми, така че не виждам какво толкова те дразни в мен или в това което съм си позволил да напиша.

    Разбирам, че филмите за бойни изкуства не са ти любими, това трябва ли да означава, че трябва никъде да не се споменават и то в блог за кино, където мисля се събират разнородни индивиди и аудитория.

    Както и да е, прекалено много внимание ти отделих, пожелавам ти хубави кино моменти и гледай това което ти харесва, за твое нещастие следващия ми материал тук ще бъде пак за бамбуците, така че въоръжи се с търпение и хапливи забележки – всеки коментар е ценен за мен.

    Поздрави

  21. @сатър:
    кво ти става бе пич, ти беше тоя , който мрънкаше против просташкия език, осирането на темите и това, че някой се прави на „интересен“, а ето, че сега правиш нескопосан опит да слезнеш на това ниво, ама ти липсват качествата, че да излезне забавно.
    Пича се е постарал, това му е страст явно и заслужава само добри думи, отделно виж колко още хора се включиха.

    п.п.
    аз пък чакам кунг фу панда 3 😀

  22. Кире, задълже да сложиш някоя снимка от кинжалите – там наистина има много бамбук. 🙂
    Инак сатъ(и)ра сигурно е наясно, че Лукас е черпил идеята си за междузвездните от ония с бамбуците – джедаите, костюмът на Вейдър…
    Помня как като съвсем малък келеш ходих на кино в Русе да гледам севернокорейския „Хонг Гил Донг“, това някъде средата на 80-те. Още си спомням как минджите се движеха под пясъка и как като набучеха някой с копие, кръвта шуртеше като фонтан. Сега да ме убиете, не мога да се насиля да го гледам пак.
    Никога не съм си падал по филмите с бойни изкуства, Киро много добре го знае. Обожавам киното, фен съм на некомерсиалните арт чекии, но не може само боб, трябва и леща от време на време.
    Азиатците притежават някаква странна сетивност, която ние – европейците и амерканците сме загубили отдавна (в Етъра е последният жив майстор в Бг по плетене на гайтани, ученичка му е една японка – когато занесе въпросните гайтани в Япония, джапанките се избиват да ги купуват като луди, защото усещат някаква положителна енергия в тях, докато за нас това са просто купчина конци). Харесва ми и техния мироглед, как гледат на света по коренно различен начин. Корейското, китайското (вкл. от Хонконг) и японското кино имат невероятни, бих казал уникални филми, които превъзхождат в много отношения най-доброто от западното кино. Дори сред филмите с бойни изкуства има страхотни попадения, които карат дори мен да ги гледа със зяпнала уста.
    Ето ви един филм (мой приятел го преведе преди време) http://www.imdb.com/title/tt0244316/
    „Една единица и една двойка“ който е само за ценители на киноизкуството от най-най-високо качество. (Дринката още не го е гледал)

  23. хахаха явно е от адската жега навън.Нещо не ми влияе на добре…:)
    @Кирил
    Жесток си – държиш на бъзици! Не бе яко е ревюто и темата и аз като малък си падах по този тип ала-Шаолин и не го приемай лично. Тук така се пише! Просташки.Ако издържиш – издържиш. Чети под мсяка тема и сам ще се убедиш хахаха. Има безценни бисери.
    @Ридик
    Като мрънках, че пишете като простаци в сайт уж направен за сериозни филмови теми и мнения – някой чу лиме – НЕ!
    Никак и не правя опит да слизам където и да е просто умирам от скука от пуснатите и „прецизно подбрани“ теми…
    От маса време никой не пише сериозно за сериозно кино. Все някакви тъпи новинки и под тях коментарите “ Ние като фенове на „костенурките нинджа очакваме от еди кой си режисьр още по яко да се насере с новия си порект, или супер каст в този филм- само за надървяне от мъже и жени травестити“…
    Никой не написа факта, че това лайно е направило толкова яко изглеждащ филм сякаш е за 200 мил. а струва само 100000 хилки https://www.youtube.com/watch?v=rD2zCtBMb04

    Никой не разказа, че „Нийл Бломкамп: „Alien 5″ Е Променен Според „Прометей 2″ И Вече Има Заглавие“

    http://kino-newsbg.info/2015/07/18/%D0%BD%D0%B8%D0%B9%D0%BB-%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF-alien-5-%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BF%D1%80%D0%BE/

    Пълна скука пичове и пички…

  24. Благодаря отново за коментарите и цялостната дискусия тук – както казах по-горе всеки коментар е ценен за мен, относно бисерите – има ги, но не в огромно количество, редовен посетител съм на този сайт и се забавлявам с отделните материали и новини.

    Толерирам всякакво писане, понеже дори и зад просташкия изказ се крият мисли и разсъждения, на които им трябва време за да изкристализират в пълния си блясък и да придобият реален смисъл, след като са изчистени от първоначалната завоалирана простащина 🙂

    Поздрави!

  25. Ох – къде съм била, нещо съм се разсеяла тотално да изпусна такива интересни подробности… 🙂
    Shame, shame on me! 🙁
    РЕСПЕКТ, Кирил, за усилията и труда, който си вложил!!!
    Винаги ми е интересно да проследя нечие чуждо мнение за източните творчески пориви в киното,
    и с всеки следващ път се убеждавам колко съм назад (може би като Дринов) в „навксването с материала“.
    Вероятно и друг път съм го споменавала, но за мен „ГЕРОЙ“ е най-красивият филм, правен някога – ЕВЪР!
    Поне до 2015 година! Прочетох, водих си записки и ще се опитам да потърся някои неща (с огромно удоволствие)!
    Благодаря! Домо аригато годзаймас 😉