Пиксели / Pixels

Заедно с Институцията сме във VIP залата, разполагаме се комфортно и аз отварям приказка – въобще не знам за какво става въпрос във филма, който сме на път да гледаме. „Сериозно ли?” – обръща се към мен Митаченцето.

Да. Сериозно. В последно време подхождам като абсолютен дилетант по отношение на предстоящите филми, щото ми писна да гледам най-доброто в трейлърите, както и да ме спойлват по безумен начин. Разбира се, в контекста на “Пиксели” нямаше опасност да се случи нито едно от изброените неща. Но пък със сигурност щеше да ме вкара в киното със солидна песимистична настройка.

Хей, говорим за новия филм на/с Адам Сандлър все пак, надали скоро някой е припадал от вълнение по такъв повод. Но преди същинската дисекция, нека с няколко щриха рамкирам историята… не го приемайте като спойлър!

Началото на ’80-те, група хлапета (всичките с шини на зъбите) се вълнуват по супер актуалните тогава аркадни игри – естествено главният герой е много добър с джойстика, има си дебеличък sidekick приятел, който винаги го подкрепя и ей така от нищото се нацепват на мега турнира срещу най-дразнещия и с огромно самочувствие полуръст (временен) антагонист. Култовото (за тях), е че финалният Донки Конг двубой ще лети в космоса, за да демонстрира американското технологично превъзходство.

Минават години, Адам Сандлър влиза в ролята на порастналия добряк-геймър (понастоящем обикновен кабелждия-инсталчик), а Кевин Джеймс – на неговия глупавичък приятел (който обаче е ударил кьоравото от гледна точка на сценарий и го играе президент на САЩ). Понеже всеки филм на Сандлър е с елементарна поука и/или послание, „развитието” на техните герои няма как да не е предсказуемо, но това не бива да ви изкарва от филма… или залата.

Чудите се к’во общо има това с нещата, които евентуално сте видели в трейлъра? Някакви „извънземни” нападат планетата ни с разни познати и не чак толкова разпознаваеми персонажи от аркадните игри. Оказва се, че инопланетяните са получили сигнала от време оно и са сметнали, че земляните са изключителни прасета и агресори, за сметка на което трябва да отвърнат подобаващо на заплахата – с хищен Пакман в центъра на Ню Йорк или в компанията на деструктивни Стоножки в лондонския Хайд Парк.

Историята бива съшита с бели конци, което си е “похвала” за добрия избор на проект от страна на Крис Кълъмбъс, който не ни е радвал с качествен филм от времето на „Двестагодишен човек” или първите два филма за Хари Потър. Президентът решава, че най-добрият шанс на човечеството да спрат нашествениците е като лансира своя soon-to-be-a-hero приятел от детство, единствен притежаващ геймърските качества, за да отвърне на удара.

Всичко това звучи наистина трагично. Но аз съм решил да скандализирам аудиторията като дам pass на „Пиксели”. Какво ме (на)кара да го направя ли?

Незнанието, че отивам на поредния Сандлър-Джеймс филм – с желание се разположих в кино залата, все пак скатавах от работното време. Фен съм на аркадните кошници – хвърлил съм камара пари, макар и не по същото време, както героите и за малко по-различни (и цветни) игрички; но като цяло имам емоционална връзка с гейминг конзолите от детството ни. Присъствието и актьорската игра на двамата, които крадат шоуто – Джош Гад и Питър Динклидж. Да, чудехте се кога отново ще заговоря за най-готиния Ланистър. Той беше онзи временен антагонист от началото на текста, който пълни душа и кадър с всяко свое изречение – “малък” човек, огромно самочувствие, страхотен актьор. Персонажът на Джош Гад пък е онова още по-странично, пълничко и стереотипно ти-ще-бъдеш-девствен-до-края-на-живота-си хлапе-гений, което все пак има място в историята. Няколкото камео прояви също ми харесаха, макар този път Шон Бийн да запази главата на раменете си.

Щях да добавя и готините идеи с аркадните игри – по-специално, когато рушеха различни части от познатия ни свят – но се оказа, че дори това не е дело на екипа зад „Пиксели”. Не говоря за долно плагиатство, а за поредната не лоша (европейска) идея – пръкнала се от късометражка – попаднала в ръцете на комерсиалните, алчни за пари и разполагащи с достатъчно технически възможности за по-добра аудио-визуална реализация американски киноиндустриалци. Хвърлете око в Тубата, годината е 2010, заглавието е „Пиксели”.

Длъжен съм да спомена и негативите – above all това е филм на Адам Сандлър, който е далеч от разкошните, обичани от мен „Били Мадисън” и „Щрак”; почеркът на когото продължава да ни трови нервите и да обижда зрителския интелект. Срамните сцени, защото заслужават камбанния звън на Майката, присъстват и отново са поднесени като за 10-годишни деца. Хубавото е, че са сравнително кратки.

„Пиксели” не те обогатява по никакъв начин, емоционалната ударна вълна е прекалено слаба – буря в чаша, вълничка в локва – схванахте. Забавлението и разчупеното мислене се изчерпват с малкото неща, които изброих по-горе. Само те ще бъдат обсъждани след напускане на залата, а в същността си – филмът ще бъде забравен.

Дали с подобна идея можеха да направят нещо по-силно? Естествено. И тук не желая да обиждам никого с подобни помисли дори (макар, че давайки pass на „Пиксели”, сигурно вече съм пратил няколко читатели в спешното), но това спокойно можеше да е новият „Ловци на духове”. А защо не и мега кретения от рода на „Kung Fury”?

Не би. Блокбастър да е, ефектно да е, цветничко да е, плънката е без значение, по възможност елементарно обяснено и с много реклама. Радвам се, че не ми изгоряха мозъчните пиксели и успях да се насладя на малкото положителни неща във филма. Ако някак успеете да постигнете нивото на кино толерантност, до което аз се бях принизил (или внезапно се превърнете в 10-годишно хлапе) има голям шанс „Пиксели” да ви очарова.