Филми за бойни изкуства

Филмите за бойни изкуства и имат ли те почва у нас

Малко предистория – първите ми спомени за зараждащата се у мен мания по филмите за бойни изкуства беше през далечната 1984, когато по кината даваха (наред със соц. филмите и стари уестърни от 50-те) няколко филма с т.нар. бойни изкуства – „Манастирът Шаолин” (с тогава младичкия Джет Ли), „Тъмни сенки над клисурите”, „Хон Гил Дон” (може би единствения севернокорейски филм, който е достигал до нашите географски ширини) и Непобедимите от Удан” – филми които бяха напълно различни от всичко друго по родните кина и тогава мисля, че припламна искрата на едно дългогодишно приятелство, което не е стихнало и до днес.

Естествено дойде и ерата на домашното кино забавление под формата на закупено от някъде видео и набор от няколко касети VHS Video Dragor със записани копия на търсените филми. Качеството не беше от най-високото (още помня как се опитвах да гледам Терминатор 2 с около 3 реда субтитри заемащи 1/3 от гледаемата площ), но усещането беше невероятно, записваш наново върху стария филм, всичко което излизаше по тогава прохождащите видеотеки в страната и гледаш, разменяш с други приятели и съмишленици (най-вече съученици) и продължаваш да попиваш сцените като една огромна кофа, която няма дъно и само наливаш и наливаш, докато в един момент просто се оставяш на ромона на филмите и продължаваш напред.

Мисля, че тогава гледах един от любимите ми филми с бойни изкуства – „Five Superfighters”, който беше на една касета с „Луда мисия 4” („Aces go places”), а след това на един рожден ден на съученик – „Доспехите на Бога” („Armour of God”), където се запознах с дядо Джеки и неговите постижения. И в един слънчев ден през лятото на ‘91 от сергия в родния ми град Елхово по време на редовния съботен панаир си купих първите касети за колекцията ми – „Проект Б” („Project A part 2”), „Полицейска история” („Police story”), „New fist of fury”, Half a loaf of kung fu”, Spiritual Kung fu” и така се започна…

Всички филми бяха дублирани на български от един човек, съответно от немски дублаж, записан от някоя от техните телевизии, но поне бяха махнали рекламите – по този начин се запознах със света на бойните изкуства и малко по малко, капка по капка запълвах празнините в моята колекция търпеливо и спокойно.

Но да не се отплесвам прекалено, а да пристъпя към своята презентация с поредица от материали или по-скоро своеобразни класации с които да направя едно въведение в този многообразен свят, който все още ме вълнува по един детски и може би наивен начин. Най-общата представа, която мога да дам за този жанр е старата битка между доброто и злото, с ясно разграничими граници и дори и за хора незпознати с отделните елементи на самия филм и незнаещи китайски/кантонски/корейски/японски/тайландски могат да разберат кой е “лошия” и кой “добрия”, понякога се получава, че почти всеки филм (поне повечето от старите години) е свързан с отмъщението, например – убиват учител по бойни изкуства, ученика или учениците му отмъщават за това злодеяние, близък човек е победен в битка, някой негов родственик тръгва на поход да отмъсти и така до следващия филм.

Но аз пак поех по друга пътека – нека се върна на класациите, вече сме 2015, малко или много този жанр се е променил (промяната започна малко след 1997, когато Хонконг влезе в териториално владение на Китай) и вече филмите не са съвсем същите като преди – да, пак ги има темите за отмъщение и изкупление, за доблест, чест и храброст, но някак по-притъпени като че ли.

Започвам с класация на по-добрите филми за мен през периода от 2000 до 2015, след това ще премина към малко по-далечното минало с класация на любимите ми филми през периода от 1980 до 2000 и после ще представя две по-сбити мини класацийки на 5 срещу 5 представителя от жанра.

За жалост не успях да се вместя в традиционен Топ 10, направих каквото можах да се побера поне в Топ 15 и като бонус няколко допълнителни Honorable Mention представители.

Топ 15 (2000-2015)

Versus (2000)

Versus 2000

Докато се ровех из един от любимите си форуми преди време попаднах на част от главната страница, където всички ревюта бяха описани по азбучен ред, заинтригува ме нестандартния сюжет – някакви портали към друг свят, демони, зомбита (sort of), главен герой с катана и пистолет, звучеше колкото шантаво, толкова и интересно.

Имаше малко постапокалиптичен привкус към цялата картинка, плюс много добри битки и стрелби в стил екшън на Джон У с Чоу Юн Фат, като тогава имената на Так Сакагучи и Рюхей Китамура не ми бяха познати и подходих с неутрални очаквания към филма. Бях приятно изненадан от подхода на японските братя, тъй като дотогава бях само на хонконгско кино от жанра и няма впечатления нито за корейците, нито за японците, да не говорим за тайландците или пък индонезийците. Versus е от онези редки филми, при които всичко работеше (поне за мен) на 100% – достатъчно откачен сюжет, нетрадиционен лош, не по-малко традиционен добър герой, много кръв и разпилян мозък, битки с мечове и отколешното противопоставяне между тъмната и светлата страна.

Не е много известен по нашите ширини, сега се чува за продължение, но все още нищо конкретно, понеже главния изпълнител Так Сакагучи реши да се оттегли от кино индустрията, но ако се навие за още един филм в кариерата си и той бъде Versus 2, ще бъде добър жест към всички фенове на оригинала и на жанра като цяло.

Shaolin Soccer (2001)

Shaolin Soccer (2001)

Поставям това творение на Стивън Чоу пред следващия му филм „Kung Fu Hustle”, понеже именно „Шаолинския футбол” е един предшественик на симбиозата между ефекти и действие или подобряване на самата сцена по начин преди трудно осъществим или правен толкова дървено, че чак боли да го гледаш.

Хонконгската индустрия и по-специално филмите с бойни изкуства не са разчитали на ефекти или CGI толкова много преди, но вече с настъпването на технологиите някои идеи, преди почти невъзможни за изпълнение, сега оживяват на екрана в цялото си великолепие.

Историята разказва за група неудачници, тренирали в манастира Шаолин, но в живота са или безделници или загубеняци, които трудно се вписват в обществото. Когато сакат треньор с прозвището „Златния крак” търси начин за препитание се среща с главния герой Син “стоманения крак”, двамата решават да направят популярно кунг фу сред масите като направят комбинация между футбол и бойни изкуства.

Събират останалите членове и заедно започват да градят отбора с който се надяват да спечелят националното първенство (или нещо подобно), но там се сблъскват със “Злия отбор” – екип от наблъскани с лекарства индивиди, които не отстъпват по умения на всеки един от нашите герои. Самите сцени на мачовете, на тренировките, на подготовката са просто радост за окото, ефектите не успяват да удавят самото действие и да го принизят до красиви светлинки, а напротив подпомагат самата сцена и взаимодействието ѝ с главния сюжет и до известна степен допълнителните такива, като любовната тръпка във филма е представена по малко нетипичен начин, но както можете да се досетите накрая доброто възтържествува във всички насоки.

Има и много хумор, който е малко специфичен и трудно се възприема от западния зрител, понеже ние се смеем на едни неща, а азиатците на съвсем други, но аз лично съм се попилявал от смях на танцувалния номер и музикалната вечер – няма такива дебилни изпълнения. Всички тези елементи са доизградени в „Kung Fu Hustle” и полирани почти до блясък, но Шаолинския футбол ми е личен избор между двата именно заради леката си грубоватост и недодяланост като филм и не изглежда чак толкова лъскав.

Ong Bak (2003)

Ong Bak (2003)

Филмът който постави Тайланд на martial arts movies map твърдо и безкомпромисно, както и звездата на Tony Jaa на небосклона редом до другите изявени представители на жанра – след като от ‘91 насам бях се нагледал на летящи изпълнения, още повече когато „Тигър и дракон” спечели Оскар за най-добър чуждоезичен филм, всички студия масово се засилиха да правят авиации в небето, вместо да си стоят здраво стъпили на земята, но явно е дошло такова време. От цялата вълна wu xia pien/wire fu само няколко заглавия са ми направили впечатление и „Тигър и дракон” не е сред тях определено – дреме ми колко е „красив” и „затрогващ”, аз лично определям качеството на филм с бойни изкуства по самите бойни сцени и хореография, ако те не струват – всичко е в кофите.

За жалост доста филми са нароиха с такава летяща композиция и тази масовка задуши нормалните филми с които бях отраснал и превърнаха жанра в някакво сополиво разглезено детенце подсмърчащо пред всяка картина на романтика и хора вървящи по бамбук или правещи лупинги във въздуха, докато посичаха множество от заблудени хорица.

Но нека се върна към самия филм – Tony Jaa е в ролята на обикновено селско момче, което живее в отдалечено тайландско селище, чието единствено богатство се явява статуя на Буда, когато трафиканти на редки антики открадват статуята, безспорно да я продадат на някой музей или частен купувач за баснословна сума, нашето момче тръгва по следите им, които го отвеждат до тайландската столица и там сблъсъка му с подземния свят е неизбежен.

От барове със съмнителна репутация, през нелегални боеве и преследване с tuk-tuk (тайландски превозни средства приличащи на мотопед с ремаркенце) до хранилище на антики в пещера, добрият и наивен момък успява да смачка всеки и всичко по пътя си само и само за да върне статуята у дома. Говорим за сила на вярата в огромни мащаби.

Но не опростения сюжет е в основата на филма, а неговите бойни и stunt сцени, които наистина заслужават трите си различни ъгли на камерата, за да се види ясно как тайландците зявяват: ето това е бой, ето това е блестяща каскада. Почувствах се като в доброто старо време, когато Yuen Biao скачаше от триетажна сграда върху дюшек покрит със слама, Sammo Hung се мята от върха на скалата върху движещ се камион, а Джеки Чан скачаше върху балон с горещ въздух или падаше от часовникова кула без нищо за омекотяване на удара освен твърда земя.

Бях във възторг от Tony Jaa, от неговите удари с лакти и колена които попадаха точно в главите на противниците му (даже по едно време ми стана жално за всички stunt guys от бруталната чистота на ударите които поемаха във всяка една част на тялото си). Бях във възторг от простата ефективност на всяка една по-сложна каскада или съчетание на бойна техника – виждах пред себе си като в огледало старите филми с бойни изкуства, безупречните сцени с дълги кадри, с точно премерени slow-mo моменти, които да подсилят ефекта на удара или на сложната акробатика или на размяната на удари между добрия и лошия във финалната битка с продължителност над 10 минути без явна индикация за победа на който и да е от двамата участници. Martial arts bliss.

SPL (Sha Po Lang) (2005)

SPL (Sha Po Lang) (2005)

Бях загубил надежда в хонконгското martial arts кино, когато на екрана се движеха някакви лъскави манекенчета, певци и прочие неориентирана сган, без никакви бойни умения, а само с напомпано его и разчитащи на жици за по-грациозно реене из пространството.

SPL” дойде като глътка свеж въздух сред цялата тази напоена с мирис на парфюм и моден дизайн среда и показа как се прави мрачна, сурова и наситена с драма полицейска история, връщане към корените на жанра заедно с идеално балансирани бойни сцени, благодарение на Дони Йен, които показаха едновременно бруталност и ефикасност във всяка една сцена. Целия филм започва малко бавно с една катастрофа при която важен свидетел против местен мафиотски бос загива, като оцеляват само дъщеря му и полицейския инспектор водил разследването (Simon Yam).

Всичко е обяснено постепенно и така започва личната война на инспектора срещу мафиотския бос (Sammo Hung), като стъпка след стъпка се достига критичната точка и всичко води единствено до разруха и смърт. Всеки един от героите е показан в съответната светлина, инспектора и неговите подчинени, като решителни хора, но и като нормални човешки същества с техните грешки (за които заплащат) и решения, довели до финалния сблъсък, новият инспектор в града (Дони Йен) който е малко като митичната фигура на шерифите от Дивия запад – смел, с принципи и изпълнен със справедливост, без значение ситуацията или целта.

Сблъсъкът на егота, на интереси, на характери, на качества, на решения и всичко това подплатено с едни от най-добрите бойни сцени, които съм имал удоволствието да гледам от доста време насам правят „SPL” това което е – достатъчно сериозен филм, без излишни комични подмятания, просто противопоставяне на характери, тяхното последващо разрушаване и последствията от техните решения.

Един от по-добрите филми в кариерата на Дони Йен – всяка бойна сцена е премерена и изпълнена блестящо, да не говорим за боя в уличната алея между Дони Йен и У Дзин – там бързината и изпълнението на ударите са в невероятен синхрон.

Fearless (2006)

Fearless (2006)

Ако трябва да опиша този филм с едно кратко изречение то би било: „лебедовата martial arts песен на Джет Ли”. С този филм Джет като че ли каза „сбогом” на този жанр, въпреки че продължи да се снима в подобни продукции, но те са толкова далеч от атмосферата на предишните му екранни превъплъщения, че изобщо не мога да ги сравня или дори да ги използвам като примери.

С последните му здравословни проблеми изглежда, че Джет трудно би се върнал към тай-чи или у-шу филмите му от близкото минало и само мога да съжалявам за тази насока в кариерата му (дори в последния засега филм от поредицата „Expendables” неговот участие е сведено до няколко минути), но интересното при Ли е, че той успешно за мен поне участва в други по-различни проекти без участието на никакви бойни сцени („Ocean Heaven” е отличен такъв представител) и това получава моите адмирации. Едва ли ще го видя вече като Wong Fei Hung, Huo Yuan Jia, Fong Sai Yuk, Hung Hey Kwun и други изявени личности от martial arts историята на Китай, но за съжаление така се получава. Ще си припомня неговите old school филми и ще му се радвам.

Но нека се върна на „Fearless” – той разказва историята за личността на Huo Yuan Jia неговите подвизи в Тяндзин и как гордостта му го проваля като човек с огромни жертви, последвалото му пътуване обратно към корените на живота и към себе си е разтърсващо. Препоръчвам Director’s Cut версията (141 минути) пред другите възможни, там макар и малко бавен като действие самият преход на Huo Yuan Jia е показан с повече дълбочина и научаваме повече за него и как той успява да превъзмогне личната болка и мъка и изгражда себе си като личност, а защо не и по-добър човек. В този случай не бойните сцени са забележителни (въпреки блестящата им хореография), а изпълнението на Ли, което е едно от най-добрите в кариерата му acting wise.

Рядко се наблюдава такава симбиоза между бойни сцени и актьорско изпъление на еднаква висота, обикновено във филмите от жанра или едното или другото преобладават, но тук всичко е поднесено по един дори красив начин, който обикновено свързвам със сълзливите истории от wu xia pien поджанра (wu xia pien може да се преведе като роматична драма от съответен исторически период, като ярки представители са „Three Kingdoms”, „Hero”, „Flying Swords of Dragon Gate”, „Moon Warriors”, „Dragon Gate Inn”, „House of Flying Daggers”, „Curse of the Golden Flower”, „The Banquet”, „The Promise” и куп други).

To be continued…

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

15 Comments

  1. Г-н Вълков, поздравления, прекрасно ревю. Очаквам с нетърпение втората част.

  2. Мощно е това, хвала на автора!

    „Шаолин сокър“ ми е една от най-любимите азиатски простотии 😀

  3. Надявам се, че във втората част на изследването авторът ще анализира и класики като „Enter the Dragon’,
    „Ip Man“ или „Seven Samurai“. 🙂 Иначе се е получил един доста прекрасен и изчерпателен анализ. Браво! 😉

  4. Първо, бих искал да изкажа огроман благодарност на г-н Дринов, че допусна това мое творение в този уважаван сайт, второ благодарности на всички коментирали и изказали ласкави думи за материала ми, който го написах заради желанието ми да популяризирам този жанр (забравен от нашите разпространители) и повече хора да разберат за какво иде реч в тези филми, които биват характеризирани като „повърхностни“, „детски“ или директно в графата „тъпи“ 🙂

    Специално за DDL:
    втората част на изследването ще бъдат останалите филми от периода 2000-2015. Подготвям и още един Топ 20 за филмите от 1980-2000, но честно да ти кажа „Enter the Dragon“ не ми е сред любимите изпълнения, безспорно приноса му за разпространението на филмите с бойни изкуства е огромен, както и всичко което е направил Брус Лий за жанра, но за жалост не ми е повлиял в достатъчна степен за да го класирам в личната си класация 🙂

    Постарал съм се да включа колкото се може повече по-неизвестни филми (но също толкова качествени) във всяка моя класация и предварително се извинявам, ако ги няма някои класики, понеже тук съм се ръководил единствено от осбственото си субективно мнение и съм отбелязал това което на мен ми е харесало.

    Поздрави

    1. Г – н автор на статията, аз се включвам с препоръка да коментирате и по – неизвестни актьори от т.нар група на “B movies“. Като примери мога да дам: Дон Дракона Уилсън, Джеф Уинкот, Матияс Хюс, Лоренцо Ламас, Боло Йонг, Марк Дакаскос, Майкъл Джей Уайт, Скот Адкинс, Дейвид Брадли, Александър Лу, Шо Косуги и т. н

  5. Благодаря за изчерпателният отговор и ще чакам с нетърпение следващото ревю 😉

  6. @DDL: Дано да има следващи, всичко зависи от г-н Дринов и как аудиторията тук приема моите скромни трудове.

    Самият публикуван материал е нарочно разделен на части, понеже когато го писах се оказа 17 страници и нямаше как да бъде показан в целия си вид 🙂

    Но не успях да се огранича с по-малко изречения, понеже като започна да пиша за любимия си жанр се отнасям тотално.

    Да се надяваме, че ще имам поле за изява и за следващи материали.

    Поздрави

  7. Имах един филм на видео касета, казваше се Диамантеното око,ако някой знае къде да го намеря да пише

  8. Олеле каква текстова излагация с опция за поглед и компетенция. Ама автора е фен, разбирам го ?