Вечната Аделайн

Приказките не са си отишли. Историите за младо момиче, което се сблъсква с фантастичното, преодолява купища трудности и накрая получава перфектния принц, все още се разказват, при това под различни форми. Има ги, разбира се, класическите адаптации, каквито са последната „Пепеляшка” и донякъде „Вдън горите”, но паралелно с тях излизат и други, при които приказната структура не е толкова явна.

Аделайн Боуман се ражда на Нова година през 1908 г. в Сан Франциско. Омъжва се, има дете, но поради нещастен случай при строенето на Голдън Гейт Бридж, мъжът й загива. Няколко години по-късно, докато шофира през нощта, Аделайн катастрофира. Поради изключителните обстоятелства, процесът на стареене се прекратява и тя остава завинаги на 29 години. Никой друг не знае за тайната, освен дъщеря й Флеминг (Елън Бърстийн), докато един ден през 2014 Аделайн не среща Елис (Микийл Хаусман) и баща му Уилям (Харисън Форд).

Филмите, които се заиграват с процеса на стареене, са десетки и включват както по-неангажиращи продукции като „Вечно млад”, така и изпълнения, номинирани за Оскар, като „Странният случай с Бенджамин Бътън”. Но измежду малкото успешни опити да се разкаже правдиво една толкова невероятна история стоят множество разочарования. Истината е, че при такъв сюжет е излишно да се търсят сложни персонажи, скрити смисли и кой знае каква оригиналност в сценария. „Аделайн” не се и опитва, а напротив, използва комфорта, който познатите схеми дават, за да разкаже историята си с внимание към детайлите. Няма го онова дразнещо препускане през сцените, в които двама души разговарят в стая, само и само да се стигне до нещо по-впечатляващо. И точно тези по-спокойни сцени придават чувството за реалистичност, толкова необходимо за една фантастична история.

Блейк Лайвли

Един от основните проблеми в този тип филми се състои в трудността да се обясни как героят е получил вечната си младост. Това е решаващ момент, който или проработва, или става нелеп и губи зрителското доверие, подкопавайки остатъка от филма. Но с глас зад кадър, принадлежащ на разказвач от трето лице, фантастичните ситуации са предадени по един елегантен начин, използвайки едновременно научни факти и лека самоирония, което се оказва точната формула.

Сан Франциско е основното място, където се развива действието, и честно казано, от „Зодиак” насам не съм се чувствал като на обиколка из града. Мостът и трамваите са си там, но в една от сцените режисьорът Лий Толанд Кригър ни отвежда под земята, където се намират останките на кораб, принадлежащ на първите златотърсачи. Такива препратки към миналото на града не са малко. Повечето от тях са в самото начало на филма, когато Аделайн работи в архива на библиотеката. Работата й е да дигитализира стари снимки и ленти, което си е приятно намигване към самото филмово изкуство и чудесен избор за професията на героинята, която е била свидетел на американската история през 20. век.

Най-добрата част на филма е неговата втора половина, когато се появяват Харисън Форд и Кати Бейкър. На фона на поносимите Блейк Лайвли и Микийл Хаусман, актьорското дуо от старата школа показва какво се казва добро изпълнение. Специално Форд, който през последните десет години се беше пуснал по течението, тук демонстрира впечатляващо желание да създаде един пълнокръвен образ, което е изключителна рядкост за този тип филми. Лайвли не успява да покаже почти никаква вътрешна борба в героинята си, но това вероятно се дължи и на сценария, който не позволява големи отклонения от клишето. Единствените сцени, в които не й вярвах, бяха с дъщеря й Елън Бърнстийн (която повтаря ролята си от „Интерстелар”).

Вечната Аделайн” е приятна изненада, защото знае какво е, не се опитва да бъде нещо друго и се възползва максимално от заложените схеми. Интелигентно заснет филм с морална поука, както повелява традицията на приказките.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 Comments

  1. Не харесвах Блейк Лайвли. Даже ме дразнеше. Тук, обаче, е толкова красива, че няма как да си изкривя душата и да кажа, че ролята не й пасва както пантовката – на Пепеляшка. 😉

  2. Мдаа какво да кажа за тоя филм,след като прочетох сума коментари бях заинтригуван кво ли се е пръкнало тоя път от една в общи линии поизтъркана история за вечната младост.Началото беше добро, малко тайнственост,малко носталгия към миналото и Блейк Лайвли -на места направо красива ме накара да се отпусна и да потрия ръчички в очакване на един приятно изгубен час и нещо.Обаче поне за мен , именно начина по който е обяснено получаването на тая вечна младост ,ме накара да гледам филма с някакво раздразнено чувство на прецакване.Тоя глас зад кадър- може и да е звучал самоиронично,но ми разби на пух и прах всички очаквания за нещо тайнственно или поне не толкова елементарно, назидателно – даскалски обяснено.Почувствах се като олигофрен на който му разясняват някакви закони, които видите ли щели да ги открият чак през две хилядната и незнам си коя година.Зная ,че има нация на която не и се мисли много и е свикнала да и се обяснява дори и елеменарни неща,ама в случая -точно тоя глас в началото и в края на филма ме накара да остана с малко горчив привкус от цялата история. Не мисля ,че е страхотно хрумване този дори и самоиронично звучащ глас -да ми чете учебници по физика,астрономия и медицина .Разбирам,че са искали да ни изненадат с нещо оригинално и различно,но за мен това не се е получило. Цялото това дикторско четене ми беше като лепнато от някакъв друг филм и не ми изглеждаше на мястото му,а това определено ми развали удоволствието от цялата не толкова зле замислената история.Почувствах се така ,както ако още в началото на филма ми кажат кой е убиецът.И всичко после което се случваше ми беше някак очаквано и безинтересно.Каквото и да и се опитваха да поправят артистите,вече ме бяха загубили като доверчив зрител.В крайна сметка създателите на филма наистина са се възползвали максимално от заложените схеми ,те не търсят“ сложни персонажи, скрити смисли и кой знае каква оригиналност в сценария „.Но поне за мен това не е направено особено интелигентно- просто се е получил поредния филм за трепане на време,а жалко защото тая Лайвли има страхотни очи.

  3. Изненадващо приятен филм. Играта на Блейк Лайвли ме обърка – не мисля, че в контактите си с дъщеря си успя да изгради правдоподобен образ и като цяло тая игра в стил „говори тихо и гледай в земята“ не мисля, че се получи. Много е хубава, особено в тоя филм, но Method-а куца яко, един The Man from Earth да беше изгледала, барем нещо хване поне като държане за пред хора. Иначе Харисън Форд срути сцената – на фона на цялата болка, която следваше Лайвли да презентира – Форд ми вкара „май имам нещо в окото“-синдрома за 3 минути.

    1. И в този ред на мисли се чудя защо Харисън Форд до момента не е получил Оскар? Другият подобен филм беше Иронии на съдбата, Холивудски ченгета.

  4. Ехее, радвам се, че ти е харесал. Форд наистина срути сцената. : ) Все повече оценявам такива „изненадващо приятни филми“.

  5. Абе, Марти, ша та йеба у романтика. Бахти сладникавата захаросана история, а ти чак и ревю си му писал на това 😄