Солта на земята / The Salt of the Earth

Една от снимките на Себастиао Салгадо стоеше на корицата в профила ми във фейсбук много дълго време. Тя е част от серията му Genesis и показва тайните кътчета на света така, както никога не сме ги виждали. Черно-бялата фотография те повежда на мистично пътешествие, което не знаеш къде ще завърши, но копнееш да потеглиш към мъглата с малката дървена лодка на преден план.  С подобна история започва филмът „Солта на земята“, посветен на бразилския фотограф – с разказа на режисьора Вим Вендерс за неговата първа среща с фотография на Салгадо. Аз не съм Вендерс и все пак се осмелявам да ви разкажа за моята малка и скромна среща с разказа на Вим за един от най-въздействащите фотографи в света.

Преди да започне прожекцията на „Солта на земята“ в зала 1 на НДК (като част от фестивала София филм фест) ме заговори възрастна дама, която седеше до мен. Каза ми, че предния ден е гледала „Раната“ на Фатих Акин и иска да ме предупреди да го пропусна, защото бил непоносимо ужасяващ. Попита дали този няма да е пак така. С въодушевление й заявих, че Салгадо е изключителен фотограф и снимките му са много красиви. Успокоена, тя се вторачи в екрана, но час по-късно трябваше спешно да й направя място, за да излезе от залата. Точно тогава Себастиао разказваше за 210 000 измрели бежанци от Етиопия.

Ето това прави филма с хората, които не искат да виждат страданието под никаква форма. Дори ужасяващо красивите трупове на Салгадо не могат да ги накарат да помислят за кошмара, който преживяват милиони в Африка вече десетки години. Кошмар, който кара Салгадо да се връща отново и отново в Африка и да документира живота, или по-скоро умирането, на хиляди семейства, кошмар, заради който решава, че хората са безмилостно жестоки, и се отказва да снима. И все пак фотографиите му, които показват умиращите от глад и болести деца и възрастни в Етиопия, Судан, Сахел, успяват да накарат света най-после да види този нечовешки терор и да се ангажира с него.

А Салгадо? Той се връща към снимането, но преди това неговата болка за хилядите умиращи хора, които среща през годините в Африка, го провокира да засади с милиони дървета пустеещата ферма на баща си в родната Бразилия. Себастиао започва да издирва девствени кътчета из целия свят и открива, че те никак не са малко.

„Солта на земята“ е цветен филм, но това някои зрители може и да не го разберат. Вим Вендерс разказва историята на Салгадо чрез неговите фотографии, а светът на бразилеца е черно-бял. На някои обаче може да се стори и напълно цветен, защото черно-сиво-бялата палитра на Себастиао е безкрайна. И е толкова наситена, че на никого не му пука, че Вендерс си служи с обикновените похвати на документалното кино. Кой вижда това, докато изсеченото лице на бразилеца му разказва как е видял баща да хвърля върху камара от трупове мъртвото тяло на сина, докато говори за ежедневни неща със свой приятел?

Вендерс започва разказа си със снимки, направени в огромна открита златна мина, претъпкана с хора – място, за което Салгадо е убеден, че прилича на ада. Така го и представя. Тези фотографии са част от неговата серия „Работници“, която е публикувана през 1993 г. Следващите снимки, чрез които Вендерс представя живота на Себастиао, са проектите „Миграции“ (2000) и „Сахел: Краят на пътя“ (2004). Самият фотограф пък разказва как е видял глада и войните в Африка. Спокойното му лице се променя за секунди, когато си спомня обстоятелствата, при които са запечатани разтърсващите образи на смъртта. Салгадо ни прави участници в това, а Вендерс ни убеждава в човечността, с която бразилецът следва обектите си в най-интимния (и самотен) момент от живота им.

Затова ако има дума, която може да опише въздействието от този филм, тя не е смърт, а любов.