Търсачът / The Water Diviner

Гледах „Търсачът” на 3-и март и по средата на филма осъзнах, че това е далеч по-подходящ избор за националния ни празник, отколкото „Дякон Левски”. Киното е могъщо оръжие за изграждане на морални ценности, и сега виждам, че дори в това отношение сме много назад.

„Търсачът” е режисьорски дебют за Ръсел Кроу и разказва вдъхновената от реални събития история за един баща, който пропътува разстоянието между Австралия и Турция, в търсене на изгубените си синове, станали жертва в битката при Галиполи. Филмът се рекламира като вдъхновяваща драма, предназначена за семейството, която ще ви отведе на екзотични места и ще стопли сърцето ви. Истината е, че повечето зрители ще бъдат привлечени от името на Кроу, който все още подбужда възхищение с екранното си присъствие. Последно го гледахме в силно подценения „Ной”, където спасяваше човечеството, сега обаче го виждаме в далеч по-романтична светлина.

Историята започва в Австралия. Героят на Кроу е австралийски фермер на име Конър, който е особено добър в намирането на вода и дори според собствените си думи притежава специална способност за това (от там и английското заглавие). Домът му обаче е пуст, откакто тримата му синове се водят изчезнали/загинали в битката при Галиполи. Той се е радвал, както повечето австралийци по това време, че синовете му заминават, но след четири години чакане и една голяма трагедия, Конър най-накрая поема на път.

След преследване по улиците на Истанбул, в стил Аладин (препратките към Шехерезада са основен елемент във филма), Конър стига до хотела, в който работи Айше (Олга Куриленко). Тя също не знае каква е съдбата на съпруга си, участвал в същата битка, но въпреки непрестанните опити на нейния девер, отказва да се ожени повторно. Между нея и Конър се оформя необичайна връзка, изградена върху споделеното нещастие.

Филмът е заснет без излишни рискове. Драматургията е елементарна и съставена от клишета, а визуално почти всяка сцена изглежда като реклама на турско кафе. На няколко места си личи, че е хвърлено усилие, примерно в сцената, където Кроу спасява синовете си от пустинна буря, но не знам дали все още съществуват хора, които намират пустинните бури за вълнуващи.

Проблемът е, че всичко е направено по шаблон, което не позволява на филма да изпъкне. Накрая, когато героят е изправен пред разрешаването на проблема, когато ще открие това, което е търсел през цялото време, аз почувствах безразличие. Защото го очаквах, защото беше показано елементарно и мързеливо. Има такива филми, като например „Добра година” на Ридли Скот, които са приятни за гледане, но изглеждат като снимани по време на екскурзия.

Други дразнещи неща са романтичната представа за Турция и ориента, в стил „Яж, моли се обичай” и излишният приключенски елемент във втората част на филма, който напомня по-скоро на „Индиана Джоунс” и убива изградения в началото драматизъм. Измежду актьорите, Йълмаз Ердоган прави добро впечатление със студеното си екранно присъствие, докато Олга Куриленко никак не пасва като турска вдовица. Финалната сцена между главните герои е толкова захаросана (буквално), че човек най-накрая разбира какво е гледал.

Чувствам го като грехота да критикувам тези недостатъци, взимайки предвид с колко хора е трябвало да се съобразява Кроу, както много често се получава при дебют. Целта е била да се хареса на всички. А „Търсачът” в никакъв случай не е слаб или обиден филм. В него е вплетено едно добро послание, подбуждащо съчувствие и разбиране на чуждата гледна точка. Спомних си за отношението между християни и мюсюлмани в „Небесно царство”, за тази толкова елементарна, но важна истина. Да бъдеш достоен и морален човек се цени отвъд всякакви националности и религии.

* Началната картинка е благодарение на Живко Петров.