Юношество

В началото на всяка година, независимо колко много (или малко) обичаме киното, вълнението около предстоящите премиери нараства значително. Често причината за това е мълвата, която се създава около различни заглавия. Както и питанките покрай същия този хайп: „Как така номинираните за Оскар, най-силните претенденти за годината, излизат непосредствено преди награждаването?“

И докато нищо неподозиращият зрител реши да отдели време и финанси, за да посети прашния киносалон, силните на деня (или поне самопровъзгласилите се за такива) разсъждават дълбокомислено над теми от сорта на кой от тазгодишните филмови заглавия ще обере статуетките, кой е достатъчно добър (обективно и не чак толкова) и кой наистина печели сърцето, душата и шибания акъл на негово величество многострадалния кинолюбител.

Мненията са като филмите (и задниците) – много и всеки с впечатляваща доза характер. Някои от тях са пълна скръб, други са повече от приятна глътка въздух, която ти дава надежда, че големият екран винаги може да те посрещне с нещо магическо – миг, след като осветлението в залата се превърне в тишина.

„Юношество“ е един от тези филми. Дългосрочният проект на Ричард Линклейтър, за когото мнозина спорят днес. Ако трябва да бъда честен, допреди два месеца режисьорът за мен съществуваше като онзи човек, благодарение (или пък не) на когото разполагаме с една от най-сантиментално-протяжните любовни истории в света на киното, притежаваща преди всичко красив диалог – трилогията „Before…“

Новият проект на Линклейтър всъщност въобще не е „нов“. Заснемането на филма отнема дванадесет години от живота, както на своя създател, така и на повече от добрия кастинг, привилегирован да се потопи в кино-експеримента на XXI-ви век. Елар Колтрейн: удивителен късмет или майсторски усет от страна на подбиращия актьорите персонал – право в десетката; Патриша Аркет: изгубена във времето любимка; Лорелай Линклейтър: даваща поне петдесет точки при игра на Скрабъл, ако имената бяха разрешени; Итън Хоук: стар познайник, любимец на режисьора и една идея над средното ниво актьор, който във всеки един момент би могъл да ни изненада приятно.

Звучи ли като нещо изключително?

За мен да. Освен това, радостен е и фактът, че в този емблематичен труд на дванадесетгодишната творческата отдаденост, робите не са надценени цветнокожи страдалци, а същите амбициозни „късметлии“, от горния параграф.

„Юношество“ е филм за едно шестгодишно хлапе – Мейсън, поохлузеното му като игриви детски колена семейство и следващите дузина години от техния живот. Попаднах на различни дискусии, гравитиращи между мнения, които споделям и такива, които са в разрез с всяка нормално обоснована теза… или логическа мисъл въобще.

Липсва ли сюжетна линия?

Да – киното е изморено от преексплоатирани теми, като например главният герой да е цветнокож, хомосексуален гений по математика, който по стечение на обстоятелствата (разбирайте тежката му житейска история) вече е сляп, в инвалидна количка и доизмършавява трета година като успешно диагностициран с рак/СПИН. Но не мре бе, не мре. Защото има важна философия за живота, която трябва да предаде на нас зрителите. Мерси!

Не – въпреки, че сме свикнали да ни взривяват главите с умопомрачителен туист (в духа на ранния и некомерсиален Нолан), за който да говорим поне година, ние сме станали ужасно капризни. Наситили сме се на аудио-визуалното продоволствие, наричано все още кино. Седмото изкуство отдавна е една голяма и клоняща към бездъние помийна яма, в която плавайки прекалено дълго, започваме да губим сносното усещане за нещо истински очарователно.

И как тези брътвежи отговарят на зададения преди това въпрос?

Хронологичният живот на филма и изживяването му са търсеният сюжет. Не само заради героите в него. Себесъпоставката като развитие през тези дванадесет години, независимо дали сме били връстници на Мейсън в първите минути от историята му или сме го изпреварили с едно или повече десетилетия. Всички сме били деца, някои продължаваме да бъдем.

Животът на хлапето може и да не минава през велики или оригинални драми – досадна, но преди всичко привързана към него сестра, средно амбициозна майка с отвратителен вкус (или късмет) към мъжете, биологичен баща, чието бъдеще се крие в успешното поддържане на почти угасващия пламък на вече бившето му семейство. Тук-там семейни драми, скандали, липсващ физически тормоз, залага се предимно на психически такъв и най-вече – диалози. Линклейтър ги обожава. И макар да не ги чувствам твърде близки и далеч от разцепващи философското ми съзнание (bullshit), думите остават и трябва да бъдат претеглени с вярванията и социалните ценности на един подрастващ юноша.

Крие ли риск времето?

Безспорен е фактът, че “Юношество” е силно замислен филмов проект. Още по-голям факт е, че е успешно реализиран, не само защото е видял свят вън от монтажната, а защото сред критици или обикновени зрители, това кинематографично предизвикателство печели както свои поддръжници, така и (полу)обосновани врагове.

Сложно е да запазиш героите консистентни. Поне като отдаденост в развитието на отделните характери. И макар, че човек няма как да остане един и същ във времето, тази липса на еднотипност е неочакваният и доста голям плюс на “Юношество”.

В началото бях скептично настроен, мислех си: „С какво по-различен би могъл да бъде този филм от някой сериал, сниман 10+ години?“ – и там хората порастват, макар и да си остават същите олигофрени, просто защото на зрителя така му харесва и продуцентите имат нужда от нови обувки.

Ами не – не е само монтаж, добре подплатени договори и здраво стискане на палци: оптимизмът, че юношеската задруга няма да нагълта вода (или някаква контролирана субстанция) преждевременно. Физическото израстване върви рамо до рамо с непредвидимото ментално такова. Малкото хлапе ти влиза под кожата, опитвайки се да поддържа ритъма на това житейско предизвикателство – център на непознатата вселена, каквато е авантюристичната цел на режисьора. Израствайки с него, го превръща в част от себе си, което неминуемо се отразява на стилистиката и зрителското възприятие. В комплект с музика и сценография, получаваме хомогенно структуриран продукт, който в интерес на истината обиждам, описвайки го точно с тази дума.

Филмът заслужава адмирации по всеки един от вече споменатите параграфи. С на пръв поглед елементарния замисъл, шепата долари – зловещо малък бюджет – и брилянтния coming-of-age момент, за който най-голяма заслуга има Елар Колтрейн, „Юношество“ гордо се нарежда сред големите заглавия на вече отминалата 2014 г.

И въпреки, че със сигурност не е и няма да се превърне в най-добрия филм, който някога е минавал пред очите ми, огромният труд на Линклейтър, израснал върху класическите фундаменти на стойностната кинематография, ще остави сериозен отпечатък върху модерната кино-култура… and it’s here to stay.

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

15 Comments

  1. Филмът е нещо като културен вариант на холивудските брадви – успява да поддържа интереса, но после трудно би се гледал отново. Сигурен съм, че има купища факти, които няма как да бъдат забелязани от първия или дори от втория път, но някак си самото гледане е изтожтително. Мен филмът не успя да ме плени, както автора, но в никакъв случай не бих го нарекъл слаб. Липсата на структуриран сюжет прави трудно желанието за повторение за мен. Емоционалната връзка по определен начин липсва – привързваш се към героите не заради техните качеста, а заради това, че си прекарал дълго време с тях.

  2. Подкрепям HC. В нито един момент не ми дремеше зс Мейсън.

  3. To това му беше едно от най-яките неща на Мейсън (не знам дали е нарочно и сценарият го е водил натам или в крайна сметка историята се е съобразила с характера и излъчването на самия Колтрейн): каквото и да му се случваше, имаше изключително небрежно, дори на моменти неебателно и отнесено отношение към нещата. Супер chill беше, което според мен е заложено в самия актьор. Особено добре пролича през пубертета му, когато подминаваше като пътен знак оня военен гъз, с който се мъкнеше майка му. Това се пролича и при сравнително обраната му реакция, когато скъса с мацката, както и накрая, преди да замине за колежа, когато майка му се срина емоционално пред него. Много готин контраст и едно от качествата на филма – на практика не е мелодраматичен, въпреки че често клони в тая посока чисто сценарно… но това е специфично и за самия Линклейтър in general.

    Най-якото е, че колкото повече го мисля тоя филм, толкова повече ми grow-ва. 🙂

  4. Последният половин час осмисли филма и ми вдигна оценката. Когато тръгна за колежа, се усеща едно приятно чувство, все едно си бил на дълго пътуване. Аз не казвам, че е слаб. Просто ми е безразличен.

  5. Някъде към средата си казах, че животът е твърде кратък и го спрях…

  6. Репликите, които според мен охарактеризират целия филм:

    Mason: So what’s the point?
    Dad: Of what?
    Mason: I don’t know, any of this. Everything.
    Dad: Everything? What’s the point? I mean, I sure as shit don’t know. Neither does anybody else, okay? We’re all just winging it, you know? The good news is you’re feeling stuff. And you’ve got to hold on to that.

  7. Моментчето явно ме е уцелило за този филм. 🙂
    Страшно приятен, непринуден, непретенциозен и истински филм. Почти през целия филм усмивката беше на лицето ми. Напълно съм съгласен и с ревюто(което също ми допадна доста), и на мен ми е писнало от дълбокомислени и клиширани послания на изстрадали герои и заплетени сюжети с велики туистчета. Споделям и мнението за каста, а пича си е невероятно и заслужено попадение за този труд.
    Дано не му дадат миризливия оскар, защото това адски симпатично филмче не заслужава такава обида.

  8. Ревюто прилича на силно редактиран текст на Скротум ;). А иначе Юношество не успя да ме ядоса, но за сметка на това ме остави порядъчно апатичен. Сигурен съм, че ако същият този филм със същия сюжет и същите диалози – бе филмиран по конвенционалния начин с гримирани или нови актьори – ревюто нямаше да звучи точно толкова позитивно. Когато тръгнеш да разказваш едно израстване – мисля, че най-важна е историята. В личния ми „Път на героя“ е имало повече драма, кръв и обрати – без да съм чернокож или парализиран гений.

  9. Не знам защо ли се сетих, за фена на Хари Потър, който обвини Тери Пратчет, че краде от Джоан Роулинг.

  10. На мен ми хареса много. Различен е от повечето филми, няма фабула, но пък такъв е и целият живот. Жалко само, че майката не го е разбрала горката:)