Дякон Левски

И както дякон Левски каза...
от на 2015-02-24
 

Дякон Левски - ревю

И както дякон Левски каза…

Има едно тъпо клише, което се върти като пожелание на всеки рожден ден: „Пожелавам ти дълголетието на орлите, младостта на елите и на всички банки парите“!

Е, явно някой е пожелал на актьора, режисьор, сценарист и монтажист Максим Генчев да направи филм по-дълъг от „Кръстникът“, по-скучен от „Хобит“ и по-объркан от „Дървото на живота“.

Малко предистория.

Историята на този филм е важна, защото обяснява до голяма степен и качеството му.

Първо – Максим Генчев е актьор, въобще не лош при това. Медийният му връх обаче дойде с рекламата „О, Пепи”, която формира любовта на няколко поколения към кренвиршите! Опа, оказа се, че Генчев е и режисьор, а неговият творчески Олимп пък е самодейният „Гераците”. Вече посегнал към камерата, нищо не можеше да го спре – би казала класната му от първи клас.

Началото бяха няколко неуспешни опитa на Максим Генчев да прокара сценария си за Левски в НФЦ (Национален филмов център) и да получи държавна субсидия, която се равнява на около един милион лева. Сценарият не само не се класира, но всеки път беше унизително запращан на дъното. Да, комисиите в НФЦ са създадени с цел взаимно захранващият се кръг от архи-кинодейци да си раздава държавни пари, но когато един проект е класиран редовно на дъното, нищо чудно зад това да има наистина обективни причини.

Това не спира невероятния порив на Генчев, усетил уникалния маркетингов ход „филм за Левски”, и през ноември 2012 в Карлово той обявява начало на SMS кампания за събиране на средства за създаването на филм за Дякона. Това не е първата подобна кампания, преди това имаше такава за създаването на „Оркестър без име 2”, която беше тотален провал. Но тук имаме национален герой и тънкото „филм кауза”.

Последва и феноменален ход – Димо Алексиев е изборът на актьор за Левски. Той визуално е по-близко до Ейбрахам Линкълн, отколкото до Левски, но така го виждал геният Генчев.

След няколко месеца гръмна новината за старта на снимките, малко след това и за спирането им. В занаята „кино” бяха впрегнати читалища и самодейци от няколко села в Карловско. Когато парите свършиха, Димо Алексиев си тръгна, Генчев го плю по известен брой телевизии, после плю и Калин Врачански, защото му отказал: „Да не се мисли за Брад Пит”. Накрая се скара и с продуцентите си и аха, да се откаже от тоя проект, и се появи д-р Златина Филипова, практикуващ лекар от Абу Даби. Милата женица извади 1,5 милиона и си заслужи почетното „продуцент” в надписите, но това няма общо с факта, че 10-годишният ѝ син играе малкия Левски. Заклевам се. Сега Генчев я взима навсякъде и по всички студия със себе си, където винаги – така, между другото – се споменава, че е дерматолог и работи в Абу Даби.

Февруари 2015 г., почти на датата на обесването на Левски, филмът излезе.

Левски

Историята започва ударно с невръстния Левски, който се крие в църквата, докато пищящи жени се блъскат една в друга. Тогава от гредите на тавана (как се озоваха там?!), двама турци скачат долу на баааавен каданс и започват масакрата.

Какво е български възрожденски филм без турчин да разкъса бяла женска роба и от нея да изскочи цица? Това е все едно „Двама мъже и половина” без чичо Чарли. Ако се почувствате неловко от сравнението, означава, че сте попаднали автоматично в капана на Генчев. През цялото предварително представяне на „Дякон Левски”, той разчиташе на внушението „Ако си българин, трябва да гледаш този филм”. Вменяването на патриотична отговорност в зрителя към чисто комерсиален продукт е много подъл ход, да не кажа долен.

Дотук добре, откриването е минало, видяхме го малкия Васил. Предстои сложното: как това малко, симпатично момче се превръща в дякон Игнатий, а в последствие в апостола на свободата. Най-важният елемент за всеки филм е убедително изграждане на образите и представянето на основния конфликт в героя.

Тук всичко е представено буквално и подчертано с дебел маркер като в треторазряден екшън, да не би да се объркаме. На зрителя не му е даден никакъв шанс сам да се асоциира и да усети героя през неговите очи. Сцените от детството нямат никаква последователност, а просто се редят една след друга във взаимно несвързани моменти.

Почти веднага виждаме сцена, в която малкият отказва да падне на колене пред преминаващи турци на коне. След това проследяваме от птичи поглед една българска сватба – брутално открадната от „Време разделно”, покривки на кръст на земята и хоро. Набързо и без никакво обяснение, в стилистиката на 70-тарски тайландски филм, бащата на Левски е убит пред очите му (исторически невярно), като преминаващи турци го съсичат, а пръски кръв обливат лицето на детето. Просто така, една сабя хвръква и се забива във водата на близкото блато…

Останал без баща, Васил е пратен при вуйчо си в манастир, където рязко пропява. Просто в една сцена влиза в църквата и започва да пее… божествено.

Прескача се някакво време и Васил вече е голям, а след неразбирателство с вуйчо си се маха от манастира и отива в гората. Там като същински нинджа се самотренира между дърветата, правейки нелепи стойки и опитвайки се да внушава респект, явно на катериците. Тогава хоп! – и се появяват хайдутите. До този момент Левски не ни е интересен, с нищо не е грабнал вниманието ни, няма нито един момент, в който да проличи неговото призвание, неговият дух или дори талант да убеждава. Изведнъж започва да говори за робство и свобода, неясно защо хайдутите са впечатлени и го взимат със себе си.

Левски изглежда прилично в лицето на актьора Веселин Плачков, но похватите на образа му стоят неадекватно и нелогично. Той ту се смее като злодей от анимационен филм, ту сваля тембъра като диктор от американски трейлър и започва да лее патетични фрази, в стила на поетична вечер в читалище. Опитът да е страшен и едновременно с това задълбочен е толкова външен, че в нито един момент не му вярваш. Но най-голямото разочарование идва от изграждането на образа му.

Очакванията са, че Левски е по някакъв начин мъдър или най-малкото оригинален, хитър. Така и не разбрах как този човек стана апостол, кога се влюби в свободата, кога превзе сърцата на всички. Нищо такова – той е по-скоро абсурден и  наивен. Феноменална е сцената, когато в ареста неговият най-близък другар му носи хляб, а Левски отвръща с „Лъв хляб яде ли, бе”, последвано от унищожителя на национални герои, смеха „МУАХАХАХА”. В продължение на поне 30 секунди двамата се заливат от неадекватен смях.

Героите

Честно казано, такова количество герои съм срещал само във „Властелинът на пръстените”. Това обаче никак не помага на мащаба. Въпреки многото герои, които непрекъснато се появяват, техният смисъл е почти нулев и нямат никакво отношение към развитието на историята. Свикнали сме, че щом се появи нов образ, той със сигурност има значение, заради което трябва да го проследим. И естествено сетивата ни се концентрират да хванат смисъла на новия герой, а след две сцени разбираме, че той няма никакво значение за историята. Тук Максим Генчев може да направи революция в киното като въведе понятието „герои бройлери”.

Хайдутите са карикатури, Раковски е като герой на „Монти Пайтън” – един такъв изпружен и с нелепи огромни мустаци. Някои от участниците в легията са брутални, мускулести цепеняци. В последвалите бойни сцени става ясно, че това са професионални каскадьори, но можеше да минат и за батки на Слънчев бряг. Знаковата фигура Димитър Общи прилича на полуидиот рецидивист, който убива бабички. Въобще не разбираш какво го движи и защо е в конфликт с Левски, както е в реалността.

За цвят има абсолютно измислен и карикатурен образ на някакъв английски барон Бонър, който през целия филм търси мощите на Св. Игнатий, а жена му врънка да не се занимава. Герой без никакъв смисъл, зловещо преиграващ и рецитиращ глупави монолози. По някое време при срещата с Левски става ясно, че присъствието му е метафора на алчните европейци, които искат да осквернят и ограбят държавата ни. На финала този герой полудява и започва да му се привижда жена му, което е представено с онзи похват от хорърите, когато се чува шепот и откъслечни думи, а героят се върти във всички посоки.

В гювеча има още гърци, турци, сърби, руснаци, проститутки, монахини, съпругата на барона, свещеници, търговци, чорбаджии и т.н. Докато гледах, започнах да подозирам, че на всеки, помогнал с нещо за филма, са му е дадени по две реплики в замяна.

С развитието на филма Левски се губи за сметка на дълги пасажи от сюжетни линии с герои турци (говорещи на турски и от време на време превключващи на български). Нищо против да се покаже и другата гледна точка, но е толкова нарочно, че чак предизвиква алергична реакция. Режисьорът ни занимава с житейските драми на някакъв Мухарем Бей, изигран лично от него. Хайде пак монолози, преигран кикот и герой с цвете в саксия, което разнася навсякъде (също като в „Леон”). Е, намери се един да му го откъсне. Та този Мухарем Бей просто мрази Левски, така и не разбрах защо.

Режисура

Разказът е брутално хаотичен, смесващ безброй жанрове от уестърн до фентъзи. Уж е сниман на 40 локации в цялата страна, а усещането е за най-много 3-4 плюс гора. Крепостта „Баба Вида” е представена като Белград, а има и още подобни пробутвания на едно и също място като поне дузина градове и разликата е само в надписите. Когато сме в градовете, всичко е събрано и малко, тясно и евтино.

Сцените нямат никаква последователност, често не се знае кой откъде идва и къде отива. Гадаех през цялото време кой за какво се бори, нямах