Продуцентите в Холивуд много добре знаят, че един филм за Херкулес, на година, е твърде малко. Знаят, че ще искаме още, дори и да боли. А пък и ние винаги наивно се надяваме, че може би следващият път нещата ще са по-добре. Think again.

Историята ни отвежда в 4 век пр.н.е, в Древна Тракия (автохтонците трябва да са доволни), където Херкулес (Дуейн Джонсън-Скалата) и неговата банда наемници се бият за злато, използвайки изфабрикувани легенди за подвизите на своя водач, за да всяват страх в противника. Слуховете достигат и до тракийския цар (Джон Хърт), който решава да се възползва от услугите на задругата, за да се отърве от друг претендент за короната – цар Рез. Херкулес трябва да се изправи срещу демоните от миналото си, за да разбере истината за убийството на жена си (Ирина Шейк), и да се превърне в легендарния герой, за когото всички го смятат.

Едва ли се намира човек, който да смята, че Брет Ратнър е бъдещето на киното. Това е режисьор, чийто филми можете да засечете по кабеларката, в ранния следобед, да изгледате 1-2 сцени, и спокойно да смените канала. Може би единствено „Червеният дракон” (въпреки че и там има доста кусури) се откроява като добре свършена работа. Една подобна филмография неизбежно сваля очакванията до дъното, така че „Херкулес” не може да се нарече точно провал. Какво е тогава?

Преди всичко, това е един скучен филм, една безкрайна броеница от клишета, която те оставя напълно безразличен към шегите, които си чул вече десетки пъти, и бойните сцени, които си видял нееднократно на други места. Единствено реквизитът е различен. Не знам, може би остарявам, но след като излязох от салона, чувствах в себе си онази дълбока празнота, онова гадно чувство, сякаш пак съм се минал.

Създанията, които видяхме в трейлъра, наистина са добре изпипани, но те се появяват само в първите 5 минути. След това темпото рязко пада, а ние трябва да изтърпим половин час клиширани диалози между еднопластови персонажи, които се изграждат по най-експозиционния начин. Лошите са лоши, без да имат добре обоснована мотивация. Особено дразнещ е героят на Джоузеф Файнс. Тъжно ми става, когато кадърни актьори се снимат в подобни нелепици. Бандата на Херкулес е представена по най-некадърния начин от сценаристите, губейки по цели 3-4 сцени от филма, за да повторят кой-кой е. Имате амазонка с лък, дивак, сребролюбив приятел и шантав пророк. Нямам против архетипни образи, но тук всичко е претупано.

Благодарение на изключителния оператор Данте Спиноти („Жега”, „Поверително от Ел Ей”, „Вътрешен човек”, „Преследвачът”), филмът притежава няколко наистина добри кадри, но общо взето човек се пита, къде е отишъл бюджета от сто милиона. Във филма има две битки, в които, както подсказва рейтинга PG-13, липсват кръв и черва, така че… нищо особено. Богове и чудеса няма, те са само леко загатнати, което при по-добро изпълнение, щеше да е интересно. Всъщност по-добро изпълнение наистина има, и това е „Троя“ (2004) на Волфганг Петерсен, където свръхестественият елемент напълно отсъстваше. Много хора го намират за слаб филм, но след „Херкулес”, ще ви се стори като шедьовър. Похвално е все пак, че филмът не се взима насериозно, за което вина имат основно Йън Макшейн и Руфъс Сюъл, които на няколко пъти предизвикаха умерен смях в залата. Най-големият плюс обаче, който мога да посоча, е времетраенето – едва час и половина! Благодаря ти, Ратнър!

Наясно съм, че повечето хора ще отидат да гледат филма заради Скалата (което за мен е непонятно, защото последните му филми за нищо не стават). Човекът има стабилна фен база, която със сигурност ще влее живителни приходи в бокс офиса. В множество интервюта, се посочва, че той бил роден да играе тази роля. Може и така да е, но поне да си беше намерил свестен режисьор. Друго нещо, което ми направи впечатление в рекламната кампания на филма, беше честото споменаване на Стив Мур – автор на графичния роман „Тракийските войни”, от където черпи вдъхновение филмът. Оказва се обаче, че човекът не е видял нито един скъсан долар от продуцентите. Каква изненада, нали?

Филмът е гледаем, но толкова. Излизате и забравяте къде сте били. Грехота е човек да си дава парите за подобни бози, при положение, че по кината все още се въртят неща, като „Зората на планетата на маймуните” и „На ръба на утрешния ден”. Вече сте ги гледали? Ами, гледайте ги отново, или направо си запазете парите за „Пазителите на галактиката”, който, убеден съм, ще бъде супер. За тези, които обичат оценки – средна, при добро настроение.

N.B: Прашките ги няма!

Similar Posts

Вашият отговор на Izumen Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

14 Comments

  1. Почти трагедия е филмът. Макшейн и Сюъл са почтито.
    „Clash of the Titans“, на пример, е класи над това нещо.

  2. Отивам утре да му метна един поглед.

    П.С. Няма ги прашките изобщо или я няма сцената с прашките????

  3. Сцената си я има, но е барната. То и други неща се различават с трейлъра. Имаше един огнен камшик, който се увива около врата на Херкулес. Във филма е различно. : )

  4. Вие пък случайно да не очаквахте нещо по-различно от безлична лятна брадва, oще по-малко пък с главен герой Павето? 😀
    Пич е, ама надали ще направи някога нещо повече на големия екран от ролята си в Pain and Gain.

  5. Аз нищо не очаквах, за това и съм писал, че филмът не е разочарование. Просто не успя поне малко да ме изненада.

  6. За мен филмът беше много добър. Честно казано това е едно от малкото ревюта на Мартин Касабов, с което не съм съгласен, или поне не напълно. Определено режисьорът Брет Ратнър поставя се опитва да обърка зрителя – правиш филм за Херкулес, този величествен герой, но поставяш под определено съмнение неговия божествен героизъм и обръща по-голямо внимание на неговия човешки характер. Ето тук можем да отчетем първия знак на БИПОЛЯРНОСТ във филма. Всеки очаква да има луд екшън, в който Херкулес смазва всичко наоколо. Нека направим сравнение с „Троя“, както авторът на това ревю е посочил. Ахил е абсолютният герой, всеки негов жест е съвършен, той е вълкът-единак, който е способен да спечели всяка една битка – абсолютен героизъм. Нима всеки един филм-екшън, който е кръстен на самия герой в него не го издига на пиедестал – „Рамбо“, „Хрониките на Ридик“, „Хитмен“, „Терминатор“ и т.н. Във всички тези филми главните персонажи са абсолютни герои – те са просто съвършени, те водят темпото на филма, от тях зависи всичко. Да се върнем на „Херкулес“ – той е просто част от пъзела на този филм, дори има моменти, в които той се съмнява в себе си (миналото, към което не го оставя на мира и го прави уязвим за неговите врагове и за самия него). Отхвърлянето на битката единствено за злато и пари и преходът към дълг към народа бележат нравственото израстване на Херкулес, уверявам ви, че в изброените по-горе екшъни няма такава метаморфоза, няма такъв съспенс от гледна точка на тъмна страна – добро. Ето за тази биполярност филмът до голяма степен може да бъде провъзгласен за боклук, боза и несполучлив продукт. Но точно тук се крие режисьорският гении – смелостта да разкажеш една история не според очакванията на зрителя, а според чистия обективизъм – няма родени герои, има хора, които в течение на една война взимат грешни решения, но в крайна сметка не изневеряват на добродетелите си и застават на страната на онеправдания (народа). От тази гледна точка сюжетът е бляскавата страна на този филм, а не бойните сцени, играта на актьорите или самите ефекти, родени от бомбастичния холивудски бюджет.

  7. Pulev, съгласен съм, че подходът е интересен, но за мен това е една от двете основни възможности, които стоят пред теб, когато правиш филм за митологичен герой. Или ще използваш целия набор от богове, чудеса и т.н, или ще заложиш на човешкото, избягвайки фантастичния елемент. А може да се опиташ и да балансираш двете (мисля, че в 300 имахме нещо подобно). В този смисъл решението да поемеш по единия път не е голямо геройство. Да не говорим, че в случая всичко вече е положено от самия комикс, тоест Ратнър няма никакъв принос. Майсторлъкът не е в това да имаш готина идея – всеки втори може да ти измисли нещо интересно, работата е как ще осъществиш визията си.

    А пък пътешествието към истинското, героично „аз“, е една от най-изтърканите сюжетни линии в приключенския жанр, да не кажа, че присъства в почти всеки филм. Веднага се сещам за „Робин Худ“ на Ридли Скот, който по принцип е слаб филм, но е с класи над този. Там отново имаме герой, със съмнителни ценности, който, заедно със своята весела компания от наемници, трябва да открие истинската си идентичност, да стане мъжът, който е роден да бъде. „Крал Артур“ от 2004 е още един добър пример.

  8. То всъщност аз не виждам как може да се избяга от „пътешествието към истинското, героично „аз““ в приключенския жанр :/ „Героят, със съмнителни ценности, който, заедно със (а може и без) своята весела компания от наемници, трябва да открие истинската си идентичност, да стане мъжът, който е роден да бъде“ е основата на подобен род филми 🙂
    А и „Робин Худ“ на Ридли не е слаб филм 😛

  9. Да, режисьорската версия си я бива, ама като за Ридли е слабичък. На фона на „Небесно царство“ и „Гладиатор“, извинявай, ама е малко като отбиване на номер.

  10. Съгласен … на фона “Небесно царство” и “Гладиатор”, „Робин Худ“ е слабичък, но пък и не са много филмите, които не биха изглеждали така до споменатите от теб. Както и да е …

  11. Много се извинявам, ама коментарът на HD Pulev ми звучи като псевдонаучни тинтири-минтири на някой, който представя „доказателства” за това, че зодиите работят и има смисъл в тях. „Гения на режисьора” Брет Ратнър? Yeah, right! Филмът е пълна трагедия и се проваля с гръм и трясък на всяко едно ниво. Имаше възможност за нещо интересно в „съмненията на божествения героизъм” и вниманието към „човешки характер” – за това как се раждат легендите, но всичко това беше съсипано още в първите 2-3 минути.

    Щеше да стане велик филм („ревизионистичен”, както го определиха създателите му) ако през цялото време нямаме никакви съмнения, че Херкулес е алчен наемник с божествен произход и всичките му подвизи са истина, а накрая се окаже, че е луд. Щеше да има момент, в който той (и ние) осъзнава състоянието си – като тези, но по добри, в които ни се разкрива, че кентаврите са хора на коне, Хидра са ня’кви хора със смешни шапки или най-важното, когато разбираме, че Цербер са три кучета на човека отговорен за смъртта на семейството му – момент, в който приема истината и изправяйки се срещу лошите най-накрая преборва вътрешните си демони. Кажете, че това нямаше да е по-добрият филм!?!

    А относно абсолютния героизъм и издигането на пиедестал и липсата на трансформация на героите в първия „Рамбо”, „Ридик” и „Терминатор”, явно аз не си ги спомням правилно тези филми. Аз си спомням сломен психически герой, който се връща от Виетнам и иска да бъде оставен на спокойствие, и който е принуден да се защитава приемайки неприятния за него факт, че не е обикновен човек а добре обучена машина за оцеляване и убиване (нищо, че във филма той май не убива никой – спомням си един, който пада от скала). Или пък Анти-герой престъпник и убиец, който е олицетворение на егоизма, който накрая се оказва най-„човечен” от всички. А за „Терминатор” не знам за кого да говоря, за Сара Конър, Кайл Рийз или за самия Терминатор. Ама и тримата са доста далеч от „типичните герои издигнати на пиедестал”. И да Терминаторът може да не претърпява трансформация в този филм, но това става във следващия и то как.