Трансформърс: Ера на изтребление / Transformers: Age of Extinction

На кого би могло да послужи едно ревю на „Трансформърс: Ера на изтребление”? На феновете на поредицата, които ще отидат да гледат филма, независимо колко лоши са отзивите на критиците, или на тези, които смятат, че филмите на Майкъл Бей са престъпление срещу киното и основна причина за упадъка му напоследък? Отговорът вероятно е на хората, които не попадат в нито една от двете крайности и просто искат да чуят „за” и „против” без излишно тръшкане, на базата на което да решат дали си заслужава да прекарат няколко часа в киното или не. Проблемът обаче е, че в по-голямата си част, ревютата на „Трансформърс” поредицата също са разделени или на „повсеместна любов”, или на „поголовен хейт” и рядко се намират балансирани мнения.

Точно поради тази причина, в коментарите си за филмите винаги съм се опитвал да давам именно такова мнение – нещо, което досега не ми е било особено трудно, предвид личната ми оценка, която в по-голяма или по-малка степен винаги е била с положителен знак (в по-голяма за първия филм, доста по-малка за втория и някъде по средата за третия). Просто, при все очевадните недостатъци на филмите, досега винаги съм успявал да се забавлявам и да излизам от киното „като момченце” – с усмивка и с приповдигнато настроение. За съжаление, „Трансформърс: Ера на изтребление”, който реално погледнато предлага „още от същото”, поставя на изпитание това ми отношение, тъй като за първи път след прожекцията не излязох доволен. За първи път филм от поредицата „failed to excite me”, поне мъничко.

С две думи, историята ни отвежда четири години след събитията в „Трансформърс 3”. ЦРУ, начело с агент Атинджър (Келси Грамър), е обявило извън закона всички трансформъри – в това число и доскорошните ни съюзници автоботите – и ги преследва за унищожение. Скритата причина за това е, че техно-компания е открила начин хората да правят свои собствени трансформъри и са ѝ необходими големи количества от редкия метал, от който са направени. Заради този метал „заинтересованите страни” са сключили договор и с извънземен ловец на глави на име Локдаун, който не е нито автобот, нито десептикон, а работи за техните създатели и има свои собствени планове. Конкретните събития са отприщени, когато тексаският „уонаби” изобретател Кейд Ягър (Марк Уолбърг) се натъква на повредения Оптимус Прайм, което поставя живота му и този на дъщеря му Теса (Никола Пелц) и нейния приятел Шейн (Джак Рейнър) в сериозна опасност.

Да се обсъждат недостатъците на сюжета и героите на „Трансформърс” филм е безсмислено, но все пак… Въпреки поредната доза „ретконинг”, трансформърската линия с Локдаун и създателите им е интересна и поставя началото на нова история с голям потенциал, която (ако в бъдеще бъде развита качествено) може да се получи нещо наистина любопитно. Що се касае до „човешкия елемент” със семейните разправии, с алчността и безскрупулността на „лошите” хора и клишето „ние сме си врагове сами на себе си”, тук положението е дори по-зле и елементарно от характерното за Майкъл Бей – просто не е за вярване колко. Най-големият недостатък обаче е в качествената интеракция между тези две линии – между хората и трансформърите.

В предишните филми връзката между „момчето и първата му кола” – между Сам и Бъмбълби, беше един от малкото истински „човечни елементи” на фона на цялата „железария и експлозии”, а тук това изцяло липсва. Всъщност има опит за връзка между Кейд и Оптимус Прайм, но тя се проваля на почти всички нива, тъй като ѝ липсва както логика, така и истинска емоция. Една от основните причини за това е, че Марк Уолбърг определено е „мискастнат” за ролята и е далеч по-лесно да се повярва в съществуването на извънземни роботи, превръщащи се в коли, отколкото че той е тексаски механик-изобретател (пък било то и неуспешен). Струва ми се, че ако го бяха направили обикновен монтьор, щеше да е доста по-правдоподобно. Той пак можеше да ремонтира Оптимус и това да доведе до евтината морална поука (изказана в прав текст) за това, че грешките в крайна сметка могат да доведат до нещо добро.

Като казах добро, едно от малкото (сюжетно-геройски) неща, които мога да посоча като плюс, е по отношение на комедийните елементи – „Ера на изтребление” прави стъпка в положителна посока, като се завръща към далеч по-балансирания първи филм. И това при все присъствието на напълно излишни „comic relief” герои (като тези на Т. Дж. Милър и Томас Ленън) и доста сцени, в които „забавата” е бая пресилена, като например при половината от появите Станли Тучи или пък при лафчетата на Кейд и взаимоотношенията му с Шейн. Просто липсата на граничещи с гротеска изпълнения, каквито бяха тези на Джон Малкович, Алан Тюдик, Джон Туртуро и Кен Джонг в третия филм, оказва благотворно влияние.

Този плюс обаче бързо е неутрализиран от няколко по-дребни минуса. Да вземем продуктовото позициониране. Принципно това никога не ме е дразнило много, но тук нещата са изведени на ново ниво, а най-голямото „позициониране” се нарича Китай и всички знаем защо е изпляскан да присъства като част от сюжета. Сред по-сериозните (макар и по-субективни) минуси са новият дизайн на трансформърите и особено лицата им, които са станали много по-човешки. Оптимус, Бъмбълби и останалите винаги са притежавали антропоморфни черти, но не и в сегашната степен на Локдаун, Хаунд с нелепото му лицево „окосмяване” и пурата и озвучавания от Кен Ватанабе Дрифт, който изглежда като Сребърния самурай. Предишните филми показаха, че има начин на роботите да им се придава индивидуалност и четивна лицева архитектура, без да ги правят буквално като хора. Смешно е, че в новия си „фенси” човешки вариант трансформърите никога не са били по-анонимни.

Друг минус са новите, построени от човечеството трансформъри, както и – за голямо мое  съжаление – диноботите. Първите, заради начина, по който се „трансформират” на безформени множества от летящи кубчета, лишавайки ни по този начин от основния момент, върху който стъпва целият франчайз (преминаването от една форма в друга). А вторите, заради това, че ги имаше едва за няколко минутки в края, защото им липсваше всякаква идентичност и защото, въпреки различието си, напълно се загубиха във финалната екшън вакханалия.

Всъщност, като се замисля, това е и основният проблем на филма. Не някакви сюжетни и драматургични недостатъци (същите неща ги имаше и в предишните филми), а комбинацията между дребни недостатъци в традиционно силни за франчайза елементи и повсеместната аудио-визуална ексцесия, която поставя на изпитание абсолютно всички сетива в продължение на цели 165 мин. Принципно нямам нищо против този тип забавления – макари с леки уговорки досега винаги съм им се радвал, но според мен в желанието си всеки път да надскача себе си в бомбастичния екшън, разрушенията и специалните ефекти, този път Бей е предобрил нещата и крайният резултат е толкова пренаситен и хаотичен, че всичко губи идентичност.