Невероятният Спайдър-мен 2

Невероятният Спайдър-мен”, с който Sony напълно ненужно рестартираха изключително успешната си филмова поредица, посветена на един от най-популярните комиксови герои в историята, имаше доста кусури, но като цяло беше стъпка в положителна посока – както спрямо предишните филми на Сам Рейми (включително и спрямо смятаната за класика втора част), така и спрямо образа на “your friendly neighborhood” Спайдър-мен – и създаде предпоставки за едно наистина добро продължение. Две години по-късно „Невероятният Спайдър-мен 2” е вече факт и макар да не е изцяло това, на което се надяваха феновете, той успешно надгражда предшественика си и в крайна сметка се оказва едно повече от прилично, детски ориентирано, пуканково развлечение.

Невероятният Спайдър-мен 2” е класическо холивудско продължение следващо де що има формули и клишета – по-голям, с повече екшън и по-добри ефекти, с повече герои/злодеи и с една идея по-комплексна, но също толкова предвидима история. Филмът обаче успява да избегне привидно неизбежната „катастрофа”, предопределена от цялата разпиляност и образно пренатоварване, и основната причина за това е, че (в по-голямата си част) остава фокусиран върху развитието на образа на Питър Паркър и връзката му с Гуен Стейси. Също както и в първия филм, и тук отношенията между тях са един от най-интересните елементи на историята и представляват гръбнака, на който се крепи целият филм.

Питър е претърпял известна метаморфоза и поне привидно е приел ролята си на Спайдър-мен, но в същото време – все още силно обременен от мистерията около смъртта на родителите му и „тежестта” на новопридобитите си сили и двойствения живот, който е принуден да води – се бори да открие себе си и мястото си в света след гимназията. Свят, в който да бъдеш герой означава да обречеш на страдание или смърт хората, които те обичат. Една от малкото опори, на които Питър може да разчита, е Гуен, но чувството за вина от нарушеното му обещание към баща ѝ да стои далеч от нея го разяжда и той прави опит да се дистанцира.

Питър обаче е неспособен да я изолира от живота си – първо, защото е глупаво да не бъдеш с някого, само защото те е страх да не го загубиш, и второ, защото, в крайна сметка, това е избор, който не зависи само от него. Това е избор, който Гуен (наясно с всички рискове) съзнателно прави сама за себе си. Разбира се, съвсем логично, така я сполетява всичко, от което той се бои и се опива да я предпази, но това в никакъв случай не принизява ролята ѝ до обикновен случай на „damsel in distress”. На повече от едно ниво Гуен е равна на Питър и дори го превъзхожда, при все че не притежава супер сили, а това е характеристика на женски образ, която не виждаме никак често не само в комиксовите, но и в съвременните филми като цяло.

Извън Питър и Гуен, отношенията и емоционалната обвързаност с другите герои са малко по-проблематични и определено има какво още да се желае, включително и при Питър и Хари Осборн. Историята на Хари и баща му Норман (както и тази на приятелството му с Питър и превръщането му в Зеления Гоблин) е наистина интересна, но начинът, по който е конструирана, не дава възможност за изграждане на необходимата дълбочина, която да доведе до един наистина емоционален сблъсък. Може би, ако образът на Хари беше включен в първия филм, крайният резултат щеше да е по-задоволителен.

Каквито и кусури обаче да има сблъсъкът между Спайдър-мен и Зеления Гоблин, той е доста по-богат и смислен от централния конфликт с Електро, където нещата са на доста по-ниско ниво. Електро е типичният за вселената на Спайдър-мен злодей – добър човек, който в следствие на някакъв инцидент/експеримент е трансформиран във въплъщение на злото. В случая, невидимият за колегите си електротехник Макс Дилън пада в резервоар с мутирали електрически змиорки и се превръща в притежаващия огромна сила Електро. Така той най-накрая получава шанс да бъде забелязан, но проблемът е, че Спайдър-мен, така да се каже, му „стийлва тъндъра” и отприщва гнева му.

От това по-прозаично и елементарно, здраве му кажи. А опитите да се философства на тема „невидимият човек” и работният тормоз над по-слабите и различните са повече от елементарни. Единственият „saving grace” е начинът, по който изглежда Електро – достоен за адмирации, въпреки че се усеща известен отзвук от доктор Манхатън от „Пазителите”. Важното е, че въпреки фантастичния си характер, той изглежда правдоподобно (доста повече от Гущера в първия филм) и силите му дават възможност за реализирането на няколко наистина впечатляващи във визуално отношение битки.

Тук е моментът да адресирам очаквания като един от най-големите проблеми на филма – „синдрома на многото злодей”, от който „загина” „Спайдър-мен 3” на Сам Рейми. Както знаете, освен Зеления Гоблин и Електро във филма се появява още един антагонист – Носорога. Това, което мога да кажа е, че въпреки усещането за леко пресищане и някои неизбежни драматургични и структурни проблеми, начинът, по който злодеите са представени в историята, не позволява на отделните арки да са бутат и да си пречат, а там където има пресичане, те се допълват и спомагат за изграждането на една по-пълнокръвна вселена. Дали и как всеки от злодеите работи сам по себе си и в контекста на конкретната история е друг въпрос.

Извън елементаризма на Електро и липсата на истинска дълбочина между Питър и Хари (или които и да е от другите герои с изключение на Гуен), като сериозен недостатък заслужава да се отбележи дължината на филма и няколко сюжетни линии, които спъват и разводняват действието – преспокойно можеха да „отлетят” не само няколко излишни дължини тук-там, но и цели сцени и сюжетни линии, като тази с лошия корпоративен директор на Оскорп, доктор Кафка, а защо не и с Носорога. От известна гледна точка, филмът не е особено кохерентен и тонално – комбинирането на нелеп „слапстик” хумор с драматични и дори трагични елементи, но аз смятам, че това е част от същността на Спайдър-мен и не пречи.

За финал искам да кажа, че „Невероятният Спайдър-мен 2” е далеч както от по-сериозните и качествени комиксови произведения като „Черният рицар” и „V като Вендета”, така и от най-добрите примери в поредицата на Marvel като „Железният човек”, „Отмъстителите” или „Капитан Америка 2”, но като цяло няма голяма част от техните претенции (да не говорим, че е насочен към доста по-млада публика) и в никакъв случай не е по-малко развлекателен, даже напротив.

Да, има още много какво да се желае, но има и качества, заради които не заслужава да бъде отхвърлен с лека ръка като съвсем елементарен и ненужен. Част от тези качества са образите на Питър и Гуен и съответните изпълненията на Андрю Гарфийлд и Ема Стоун, които имат чудесна химия помежду си, както и отличната визуалната презентация, част от която са добрите ефекти и въздушни акробатики, които на 3D изглеждат повече от впечатляващо. Дечурлигата, за които в крайна сметка е този филм, би трябвало да останат доволни. Аз останах доволен. 6,5-7/10

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

17 Comments

  1. Съгласен. Салонът беше пълен с хлапета, като онова, което спайди спаси от тормозещите го грубияни. Когато гледах първият филм от поредицата на Рейми, бях на 12-13 г. и общо взето страшно се накефих. Сигурен съм, че тази reboot-ната поредица ще има същия силен ефект върху недоразвитата психика на дребосъците.

    За мен обаче си беше чиста загуба на време и пари. В сценарно отношение имаше забележителни lol моменти, като „Бът ю ар спайдермен!“ и сигурно 8-те пъти, в които използваха думата „amazing“. Драмата между Гуен и Паркър изобщо не ми беше интересна, даже на места изглеждаше смехотворна. Началото на филма и сцената в самолета изобщо не ми харесаха. Бяха тотално извън тоналността. Прав си, че някои линии можеха да се отрежат, а някои сцени да бъдат напълно преработени. На мен пък ми хареса, че разиграха темата за тормоза върху по-слабите geek-ове. Наистина можеше малко повече да се разшири, но на мен ми хареса.

    Работата е там, че след филма се чувствах ментално изнасилен. Не само, че не получих нищо от преживяването, ами направо си се натоварих. Хубаво, че след 2 часа бях забравил, че съм ходил на кино. Ако трябва да правим някакви паралели с предишната трилогия, определено вторият филм на Рейми е по-добър. Този може да бие само последната част, която вече наистина е пълна трагедия.

  2. „Невероятният Спайдър-мен“ ми беше скучен, честно казано. Адски невдъхновен и ненужен ми се стори, макар и по милост да му дадох 7/10… просто ‘щото съм голям фен на керъктъра, иначе реално си е за 6/10. However, „Невероятният Спайдър-мен 2“ беше highly entertaining и чистосъвестно му давам поне 7/10, даже по кефобалната е 8/10. 😀 Електро беше супер, но Зеленият гоблин можеше и да е по-добре (презумпцията е, че тепърва предстои да бъде развит в следващия филм, успоредно с интродукцията на Sinister Six). Абе, доволен съм. 🙂

    PS Най-добрият си остава „Спайдър-мен 2“ на Сам Рейми, поне засега. Рейми рулз in general.

  3. „Спайдър-Мен 2“ е национално богатство 🙂 Too bad it all went downhill from there…

  4. Обективно погледнато, „Спайдър мен 2“ на Рейми е по-добър като филм, но този го бие като развлечение и емоционалност, и според мен, е по-добрият „Спйдър-мен филм. 🙂

    Не съм съгласен, че прологът беше извън тоналността. Чуден си беше и се радвам се, че показаха смъртта на родителите му, а не само да говорят за нея. Тази смърт е изключително важна за образа и за това, което се случва накрая – да не пускам спойлъри. Имаше къде къде по-големи тъпотии. А този доктор Кафка, направо ми бърка в здравето. 🙂

    И последно, леле колко яко изглежда на IMAX! Летежите му и това как можеш да видиш как се набира по нишките…

  5. Аз бях в доста кофти салон, при това в края на реда. 🙁 Може би заради това не ме впечатлиха ефектите. Тоя Кафка беше баси пародията… леле…

  6. нещо и мен не ме изкефи тоя филм, а съм заклет Марвелист
    готино тийзнаха Sinister six, а обещаната сцена след надписите … йок
    пича дето метеше каза, че в АЙМАКСА я нямало, в другите зали я е имало.
    в Парадайса са я стопирали
    да не би , като е реклама на екс мен, да си правят нашите киноразпространители сечено?

  7. СПОЙЛЪР!!!

    Аз четох някъде, че във въпросната сцена показват екран с лицето на Норман Осборн, на когото пичът с шапката казва: Wellcome back my old friend. Това някаква спекулация ли е или наистина съществува такава сцена?

  8. Бе само мен ли новата поредица ме кефи доста повече от тия с Тоби. Може и заради него и мега противната ми Кирстен Дънст да е де, но пак – доста по-забавен филм ми е…

  9. btw, каква е разликата между пост кредитс и афтър кредитс? 😀

  10. веднага ти обяснявам
    филма свършва, минават 30 секунди, главните актьори са изброени и започва пост кредит сцената
    след това 10 минути надписи и след всичко, афтър кредит
    Танос в Авенджърс беше пост, шварма сцената афтър
    И не само теб те кефят повече новите, каста на старите беше отврат