True Detective

Имаше времена, в които Матю Макконахи беше нагло подценяван от критиците, от феновете, от колегите си.

Имаше времена, в които никой не смяташе, че провлаченият му тексаски акцент и плейбойската му външност може да го заведат по-далече от абонамент за роли в романтични комедии. Е, хак да ни е на всички, които безотговорно го набутахме в кьоше, където той не принадлежи.

Ненатрапчиво, но заслужено отмъкна „Оскар”-а за най-добър актьор под носа на Леонардо ди Каприо, който по-скоро ще получи наградата на Американската академия за филмово изкуство за цялостно творчество, но не и заради конкретен персонаж. Не защото не е величествен в играта си, а защото винаги играе прекалено куул герои, а онези, дето раздават статуетките зад Атлантика, леко са раздразнени от тежкарите на екрана и извън него.

Имаше време, в което и Уди Харелсън не получаваше достатъчно всенародна любов за таланта си, но благодарение на ноар сериала „Истински детектив” нещата започнаха да се възмездяват.

8-епизодната криминална драма, измислена и брилянтно написана от Ник Пицолато, който има пръст и в мракобесието, което лъха от „The Killing”, е заснета под виртуозната режисура на Кари Фукунага. Той пък знае как да извади на показ тъмнината, лъхаща от английската класика на Шарлот Бронте „Джейн Еър”. Двамата разработвали сериала в продължение на две години. Изпипвали и най-нищожния на пръв поглед детайл, за да може да ни наложат без тегавина бавния ритъм, с който се промъква „Истински детектив” в класацията за едно от най-добрите неща, които сме гледали.

Оператор е Адам Аркпоу, който величаво показва мрачнотата на блатистите местности на Луизиана с дълги, доволно протяжни кадри, които обаче нито за миг не дотежават на сетивата на зрителя. Като вещ фокусник иска да ни убеди, че не крие никакъв заек в ръкава. Че това, което ни показва, е това, което трябва да видим. Но дори и в шапката на сериала виждаме многопластието на образите, на фабулата.

Истински детектив” е история за мистерия, препълнена с богат диалог и готически нотки, в която Харелсън и Макконахи влизат безсрамно добри в кожите на детективите Мартин Харт и Ръст Коул.

Всичко започва със странно ритуално убийство през 1995 г, където Харт – героят на Уди и той самият, имат повече коса по темето, и ни води чак в 2012-а, където се запознаваме с хипарската прическа на героя на Матю и с прекалено алкохолизираните му навици на барман. Някогашните партньори биват интервюирани в търсене на въпроса дали преди 17 години са арестували правилния сериен убиец. И в търсене на отговора какво е довело до срив в и без това неконвенционалните им отношения като партньори.

Двамата детективи са тотално различни.  Харт е стереотипното ченге с твърда челюст, семейство и любовница, а Коул е самотен мизантроп, който губи дъщеря си и съпругата си, докато работи като наркоагент под прикритие. Няма социален живот и въобще не му пука дали останалите го харесват. Не дава пет пари дори и за мнението на партньора му за него. Останалите ченгета го наричат Данъчния заради големия счетоводен тефтер, с който ходи навсякъде и в който записва мисли, информация за улики и доказателства. От време на време се бори с халюцинации, живее в полуобзаведен апартамент и медитира пред Разпятието, въпреки че е тотален атеист.

И Харелсън, и Макконахи вършат чудовищно добра работа, навлизайки безстрашно в тъмното на героите си, но като че ли с едни гърди Матю доминира. Истината е, че първоначално Матю е трябвало да изиграе ролята на Харт, но избрал да играе философски настроения човекомразец Коул, защото му се искало да „скъса с имиджа на разгонен келеш”. Макар че Макконахи никога не е играл преди това такава интелектуална, да не говорим толкова мъчителна роля, е ултимативно убедителен в нея.

Убийствената пустош на щата Луизиана чудесно се вписва като мизансцен в ъглите на историята на Пицолато. Равностойна по атмосфери и въздействие е и музиката, безкомпромисно надзиравана от титаничния Ти Боун Бърнет.

Истински детектив” следва антологичните стъпки на „Американска семейна история” на Райън Мърфи. Всеки следващ сезон разследващите ченгета ще са различни от предшествениците си. Въпреки това сигурна съм, че ако Макконахи и Харелсън разменят ролите си ей така, заради експеримента, отново ще ги гледаме, защото както каза Коул на Харт в четвърти епизод: „Светът има нужда от лоши хора като нас. Ние държим другите лоши хора настрани от прага.”

P.S. Говори се, че Брад Пит ще е един от новите детективи. Дали ще му отива полицейска значка, тепърва предстои да разгадаем.

Similar Posts

Вашият отговор на Sick S. Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

21 Comments

  1. Сериалът е брутален!Много добро ниво, страхотна атмосфера, снимане, монтаж, музика – и над всичко играта на Уди Харелсън и Маконахи. Двамата правят този сериал.

  2. Става. Доста е прехвален. Зле навързана история, неубедителни герои, а на места твърде напираше да се покаже като философски филм за да си вдигне акциите. Хареса ми минорното настроение и южняшката готика, без да броим последните два епизода, които бяха нещо като комедийна притурка за разтуха. За вторият сезон дано намерят свестни сценаристи.

  3. Ами освен да те вземат теб – тогава сериала ще дръпне със сигурност…

  4. По-скоро трябва да са хора, които знаят как се пише криминална история, без да я навързват с deus ex machina, могат да вмъкнат философия, без героите им да изнасят просветителски лекции, и създават убедителни персонажи, присъстващи в историята с някаква цел.

    Сценаристите на „Истински детектив“ са изпльоскали изтърканите, но гарантиращи успех, елементи от Mystery Thriller 101, но не са успели да изградят монолитна история. Финалната вариация на Texas Chainsaw Massacre беше фарс и обезсмисли цялата легенда, която се опитваха да изградят в предишните епизоди.

  5. SPOILERS

    Първоначално аз наистина харесвах сериала, защото доста ми допадаше мрачното настроение, центрирането върху двамата интересни герои и успешното съчетание с чаша уиски, но финалът разкри, че само съм похабил доброто уиски.

    До комичния финал прощавах оракулските способности и шизофреничния характер на Коул, вуду чочките и останалите твърде обичайни подправки за овкусяване на такива истории, каубойските изпълнения с рокерите, ненужната и натрапена семейна драма с цел рейтинг, но не съм всеопрощаващ. Смятам, че много истории могат да си позволят слаб край и това да им се размине, но слаб край на мистерия оставя лайнян вкус в устата и оставя всичко изградено преди това да виси във въздуха като някакъв кич.

    Пародиите в youtube са доста успешни. На Макконъхи му се наложи доста да преиграва за да въплъти твърде натоварения и психологически неубедителния Коул. Дано повече не го виждам с мустак и хипи прическа.

  6. Брей, „True Detective“ оставял лайнян вкус в устата. 😀 Финалът е едно от най-силните неща в сериала, a рокерският епизод е една от най-кинематографичните сцени в телевизията… ever.

  7. SPOILERS

    Само ако не си гледал други 50 филма с слабоумни селяни-психопати и филма не лъжеше през цялото време за някаква по-завързана развръзка, така да се каже. Накрая го стовариха психопата без да дадат достатъчно background, а уж трябваше да е принц, по думите на лора палмър, или както там се казваше жертвата. През целия филм будалкаха зрителите.

  8. е колкото и да го хвалите, а и наистина колкото и добри изяви на двамата lead пича да имаше, и супер атмосфера и т.н. …факт е че края те оставя незадоволен…

  9. Точно така – факт е, че ваниловият сладолед е по-як от шоколадовия.

  10. Финалът може да те остави незадоволен, само ако си пропуснал да разбереш смисъла. И за мен той по никакъв начин не демитологизира „злодея“, даже напротив, образът беше уникален. Да се очаква нещо друго в подобна история, без значение какви легенди са редили преди това, е несериозно. Несериозно е и да кажеш, че ни е натрапена семейна драма с цел рейтинг. Просто не е!

  11. Семейната драма беше екстра, а и сцената в Ръсти’s crib си беше добър катарзис и payback. И макар, да си прав, че се е очаквал този финал и злодея да беше добре изигран, все пак го имаше това усещане за незадоволеност…по принцип от машината най-добър е смесения сладолед с шоколадова глазура 😉

  12. SPOILERS

    Семейството на Марти беше толкова смислено, колкото щеше да е, ако си имаше куче, а сцената с изневярата беше смешна. Даже Макконъхи го отигра с facepalm. Изтъканите семейни драми се добавят за рейтинг. Все пак сериалът е продукт за продан. Но това не е толкова важно, пък и в случая не дразни, колкото в Walking Dead.

    За мен проблемни са най-вече последните два епизода – щуротиите на яхтата, чичото снайперист, евтиният начин, по който бе разкрит убиеца и самият убиец. Всичко изглеждаше претупано, без да се вложи много мисъл. Не знам какъв смисъл си видял, освен ако не говориш за преображението на Коул от трезвомислещ в някакъв мистик . Това е по-скоро в зоната на нонсенса.

    Смисъл видях само в заигравката с проповедници, секти и култове, но това не беше разработено докрай и финалът не беше подобаващ, защото изглеждаше като взет от друг филм.

  13. С едно изречение да вметна, че не съм съгласен с повдигнатите тук … съображения.
    Сериалът го изгледахме на един дъх – и след това просто не можахме да го заместим с друг …Нещата, които харесваме са много – но ще отбележа само едно …

    Останах приятно изненадан от обобщението в образа на Маконъхи според което – независимо какво правиш, независимо на какво ниво си и независимо в каква професия си – винаги рано или късно се изправяш пред избори, които определят живота ти – и в резултат на това – предрешават дали си вътре или вън от системата (най-общо казано).

    Изборите най-общо са:

    1) или да си гъз-опортюнист, който няма принципи, вписва се в системата, за да постигне статус и положение и успех и пари – независимо колко пъти трябва да продадеш(ПРЕдадеш) себе си или найка си или някой друг , или

    2) да си принципен поради някаква неояснима причина – и на базата на някаква вътрешна необяснима сила да устояваш на общорпиетите, но за теб неприемливи решения; поради което си често шашльо в очите на много и як пичага в своите очи …

    Прочее – ние сме изправени пред подобни избори поне веднъж в седмицата – или 4 до 6 пъти в месеца – или иначе казано около може би близо стотина пъти в годината… Собственоръчно се убедих в това в изминалите 5 (пет) години.

    Изненадах се наистина, че Маконъхи с такава зрялост показва, че абсолютно всички сме в кюпа – и няма как някой от нас да избегне необходимостта рано или късно да избира – между това да е автентичен пич (Истински детектив)- дори това да означава да е социален маргинал и да не може да упражнява професията си дори (в случая на полицай) …или в, общи линии, опортюнист без особени спирки, които могат да прераснат в неясни и размити принципи, които се нарушават с повод и без повод – докато в един момент се озовем на място където „лошият“ продължава да убива деца … и всички в полицията са запазили постовете си.

    Устойчивостта с която Маконъхи ни показа своята непоколебимост относно избора си е просто поразяваща – според мен. Другото интересно нещо е, че това не е нещо на религиозна основа – а на някаква човешка (изначално пред-религиозна човешка морална) основа – което изпъква още повече на фона на дълбоко религиозния характер на всички и всичко наоколо, което обаче не пречеше те да са (съзнателно) плувнали в корупция.

    В известен смисъл – Маконъхи може да е всеки един от нас – всеки един обикновен човек озовал се в някаква „система“ и пред избор – и крачката между неговата „истинска“ същност и тази, която се реализира в живота му в крайна сметка е крачката, която взима вследствие на избора, който прави….

  14. Някой забеляза ли татуса на гърдите на Ръст във финалната сцена? Някакъв символ, приличаш на сатанистките или вуду драсканици?

  15. „Прогорените ми очи се повдигнаха, за да видят черни звезди, надничащи сред небосвода; влажните ветрове от езерото Хали охладиха лицето ми. И далеч, отвъд левги облачни вълни, видях луната да се окъпва сред пръски. Там кулите на Каркоса се издигаха. Смъртта и онова противно свърталище на погубени души, където слабостта ми го бе запратила отдавна: те го бяха променили за всеки друг поглед, но не и за моя. А сега чувах гласа му да се усилва и гърми сред светлината. Сияние, изливащо се връз мен като вълни от огън. И докато потъвах в дълбините, чух Краля в жълто да пошепва на душата ми:
    – Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“