Editorial: „Директен полет” и „Помпей”

Не съм писал „Editorial” за филми от сто години и след като останахме без ревю за „Помпей” и „Директен полет”, реших че това е подходящ случай да посъживя рубриката.

Директен полет / Non-Stop

От „Твърде лично” насам има опасност Лиъм Нийсън да се превърне в своеобразна версия на Джейсън Стейтъм – малко по-възрастна и далеч по-талантлива, но все пак версия. Също като Стейтъм, напоследък той играе една и съща „bad-ass” роля, само с леки козметични корекции в общата картинка. А това е жалко, защото Нийсън определено е добър актьор и може да предложи много, ако не бъде вкарван в калъп.

„Директен полет” е поредното му подобно, да го наречем „инерционно” и схематично превъплъщение. Той е в ролята на въздушен шериф, който трябва да се справя с извънредна ситуация в самолет, след като получава съобщение от неизвестен пасажер на борда, че ще убива по един човек на всеки 20 минути, освен ако не получи по сметка 150 млн. долара.

Очевидно не става въпрос за нещо оригинално, но честно казано, филмът няма и претенцията. Освен това, трагедията не е толкова голяма, колкото може да сте си помислили, след като сте изгледали трейлъра. Всъщност първите две трети са доста прилични (в контекста на жанра, разбира се) и ако не беше посредствената трета част, крайният резултат можеше да бъде дори нещо повече от „средняшко трилърче”.

Без да издавам нищо чак толкова важно, ще кажа, че финалът, в който се разкрива извършителят, е леко досаден, главно заради мотивацията на злодея. Нещо в стил „Умирай трудно” щеше да е далеч по-правдоподобно и работещо в рамките на историята, отколкото някакви псевдо-драматични, пост 11 септември, „тинтири-минтири”. Слава богу, поне ни е спестено най-очевидното и досадно клише в този род филми. Няма да кажа кое, за да не ви разваля и малката „чуденка”.

С две думи, „Директен полет” е нито повече, нито по-малко от класическо трилъче, чието действие се развива в ограничено пространство (с всички плюсове и минуси, които произтичат от това), и почитателите на подобен род филми не би трябвало да останат разочаровани. Или поне не много.

http://www.youtube.com/watch?v=bGuPKSBpyBY

Помпей / Pompeii

Ах, „Помпей”! Свикнали сме от Пол У. С. Андерсън да не очакваме нищо добро и за пореден път той не разочарова. За всеки, гледал трейлърите, е напълно ясно какво точно може да очаква от филма – тъпкана с ефекти, нямаща нищо общо с реалността, бомбастична „B-movie” брадва. Точно така, филмът е сериозна тъпотия – с не особено оригинала и схематична история, с образи, които са под всякаква критика (да наречем голяма част от тях двуизмерни, би означавало да ги повишим), и с диалог, който е отвъд трагедията.

Историята накратко е следната: семейството и целият народ на младия Майло са избити от римски легион. 17 години по-късно Майло е гладиатор с изключителни способности в боя, които в крайна сметка го отвеждат в Помпей. Там между него и завърналата се от Рим дъщеря на управника на града възниква връзка (как точно няма значение). Тя обаче е обект на въжделения от страна на безскрупулен римски посланик, който освен това е и лично отговорен за клането на народа на Майло. Създалата се ситуация става още по-сложна, когато могъщият вулкан Везувий се разбужда и изригва с невъобразима мощ.

Както се казва, някой е гледал „Конан варваринът”, „Гладиатор” (от който освен всичко друго, има сцени взети едно към едно) и „Титаник” – заради развиващата се на фона на мащабна катастрофа класическа любовна трагедия за момиче и момче от различни социални прослойки. За съжаление, „Помпей” не притежава драматургичните, повествователни и художествени качества на нито един от тези филми (да, дори и на „Конан”) и крайният резултат е трагичен, но не в смисъла на жанровата определеност на филма.

Актьорите също не помагат, а Кийт Харингтън, горкият, е под всякаква критика. Безизразната му, вечно навъсена физиономия може и да върши работа в „Игра на тронове”, но тук образът му има остра нужда от малко емоция. Кийфър Съдерланд е голямото разочарование – принципно той е добър актьор, но тук е може би най-неправдоподобният от всички. Кери Ан Мос и Джаред Харис (който какво търси тук, не е ясно) са на автопилот и няма какво толкова да играят. Що се отнася до Емили Браунинг, тя (както и прислужницата ѝ Джесика Лукас) е прекалено хубава, за да мога да преценя обективно дали се справя добре или не – ама по-скоро бих заложил на „не”.

Сега, внимание! Предполагам, че не сте очаквали да чуете друго по адрес на този филм, но бас държа, че не сте очаквали да чуете и това: въпреки трагичните му качества, аз му давам „пас”. И не, не е защото поне ефектите са на висота – има един-два момента, които са яки, но като цяло и там положението не е розово. Не е и заради конкретния финал, който при други обстоятелства бихме могли да наречем смел.

Причината е, че след филма излязох с голяма тъпа усмивка на физиономията, а не ми се беше случвало да се усмихвам след тъп филм от „Сезонът на вещиците” насам, и второ, просто за да дразня големите „разбирачи” и псевдо-интелектуалците. Знам, че това не е сериозно, но все пак. Приемете го не като сериозна критическа оценка на филма, а като мой ексцентричен недостатък.