Враг номер едно / Zero Dark Thirty

Забравете за интелектуалната меланхолия на „Дама, по, асо, шпионин”, хай-тек каскадите на Итън Хънт и S класа гъзарията на Джеймс Бонд. Тук ще си говорим за един филм, който показва шпионажа такъв, какъвто е днес. А той, както се оказва, се състои най-вече в седене зад бюро и взиране в монитора, оперативки с неприятни шефове и измъчване на пленници, но последното, за съжаление, само от време на време.

Ще ми се да започнем оттам, че „Враг номер едно” e от филмите, които определено няма да оставят следа в съзнанието на средностатистическия български зрител просто защото неговата тематика е на океан и нещо разстояние от родната действителност. Но по-добре е да стартираме с това, какво е и какво не е филмът.

Филмът не е екшън и не си губете времето, ако имате такива очаквания. Пукотевиците са точно две на брой, като едната е в рамките на 30 секунди, а другата е толкова реалистично пресъздадена (да се чете – толкова далеч от холивудските екшън клишета), че все едно гледаме възстановка на National Geographic.
Ако сте чули, че във филма има сцени на изтезания, не си мислете, че ще гледате трета част на „Хотелът на ужасите”. Тези сцени минават и заминават и трудно могат да предизвикат особено дълбоки чувства на отвращение или шок. До момента, в който се сетите, че това се е случвало в действителност, разбира се.

И най-важното, не мислете, че „Враг номер едно” е документален филм за това, как хванаха Осама бин Ладен. Както дори и Конгресът на САЩ установи, не е имало изтичане на класифицирана информация от ЦРУ към създателите на филма и той, повече или по-малко, представлява един художествен преразказ на малкото налична информация за събитията.

Тогава какво е филмът?

Като за начало, това е един документален филм за това, как хванаха Осама. Практически всички основни събития, довели до залавянето на лидера на „Ал Кайда”, са отразени в творбата. Повечето персонажи имат свой реален еквивалент, а пресъздаването на спецакцията в края е практически документално. Е, незнайно защо, са пропуснати пикантни моменти като седене върху трупа на Осама поради липса на място във вертолета на връщане. Дори и главната героиня Мая е реален образ, само че се е казвала Джен и екипът на филма е имал срещи с нея.

„Враг номер едно” е и, разбира се, пропаганда. Знам, че всички очакваха това изречение, затова нямаше и как да не го сложа. Но като казвам пропаганда, не мислете, че ще гледате груба Гьобелсова пропаганда, в която злата световна конспирация ще бъде обвинена за икономическа криза, глада в Африка и смъртта на Косъма в „Под прикритие”. Напротив, всичко е префинено до лесно смилаемото ниво на съветски филм за Втората световна война, където добрите са еднопластово добри, а лошите многопластово лоши и всичко друго е без значение. В сюжета на „Враг номер едно” хитро са вплетени емблематични терористични актове от последните няколко години, а в самото начало в продължение на малко повече от минута ще слушате последните обаждания на хора, намиращи се в горящия Световен търговски център. И веднага след това идват сцените с изтезанията…

Но макар и наличието на известно пропагандно послание, сякаш най-важното е, че „Враг номер едно” нито задава въпроси, нито се опитва да отговаря на такива. Филмът е това, което е. Конфликтът е без значение. Какво е направил или не Осама, също е без значение. Коя е главната героиня, има ли семейство, гласувала ли е за Буш, каква е мотивацията ѝ – също е без значение. „Враг номер едно” е просто един грубо изрязан епизод от една война без фронтове, без битки, без лица и без герои.

Сюжетът най-общо може да се раздели на три епизода. В първия събират трошичките, които ще ги доведат до Осама, във втория вече подозират къде е Осама, но са в процес на изясняване на ситуацията и в третия е вече похвалената от мен два пъти (и това е третият) възстановка на щурма срещу обиталището на Осама. Ако не умрете от скука по време на първия епизод, който грубо заема половината филм, то последната половина може да ви се стори доста интересна, дори динамична и напрегната.

Всъщност, ако може да говорим за някаква много съществена слабост на сценария и режисурата, то това са огромната продължителност (157 минути) и сериозното количество сцени, в които не се случва практически нищо. Сюжетната линия на места е трудна за проследяване особено в началото, когато на сцената има прекалено много следи и насоки, прекалено много арабски имена и даже още повече предълги разговори между персонажи, които са зле или направо никак представени на зрителите.

Отвъд тази излишна протяжност е трудно да напишем лоша дума за сценария на Марк Боал, който както споменахме, е хем достатъчно документален, хем не, за операторската работа на Грег Фрейзър, който в последната част прави визуални чудеса в отровнозелено, и най-вече за режисурата на леля ни Катрин Бигълоу, която може и да се смята за надценявана, но определено остави не малко филми, за които ще се говори още дълго (Point Break ще си остана един от най-добрите екшъни в историята, „Войната е опиат” е сред най-истинските военни филми, а пренебрежението към „Странни дни” е почти престъпно).
Филмът няма как да бъде направен по-добър от това, иначе не лошо, ниво. И ако харесваме или не харесваме „Враг номер едно”, то това ще е в резултат на случващото се на екрана и нашите субективни оценки за него, а не на работата на екипа, създал творбата.

Що се отнася до актьорското присъствие, то основно можем да говорим за двама – Мая, младата шпионска звезда на ЦРУ, обсебена от мисълта да хване лидера на „Ал Кайда”, и Осама бин Ладен. И двамата присъстват, тялом или духом, в практически всяка сцена от филма.

Мая е изиграна от Джесика Частейн и екранното ѝ присъствие на бял лист хартия тук не само че не пречи, но и практически изгражда образа такъв, какъвто трябва да бъде – млада, наивна, безлична, работохолизирана, невротична, средностатистическа американка. И ако се вярва на това, че добрият шпионин трябва да има лице, което забравяме веднага щом си затворим очите, то от мис Частейн ще стане перфектният оперативен работник. Ето, затварям си очите и се сещам само за една червена коса, която се носи по екрана.

Бин Ладен е изигран от никому неизвестния английски актьор Рики Секон. Това всъщност е без значение, защото Бин Ладен, така или иначе, не се появява на екрана в истинския смисъл на думата. Той е просто име, зад което не стои образ. Призрачно митологично чудовище, за което през повечето време никой не е сигурен нито къде е, нито какво прави. Та Осама се мярка под формата на неясен силует за по-малко от секунда, след което е труп, по който се стреля, който снимат и след това разнасят нагоре-надолу. Честно казано, едва ли има по-добро решение за представянето на този образ от представеното в „Враг номер едно”.

Отвъд тези два водещи образа с добро можем да споменем австралийците Джейсън Кларк (в ролята на оперативен работник от ЦРУ), Джоел Едгертън (в ролята на боец от спецчастите) и англичаните Дженифър Илии (колежка на Мая в ЦРУ) и Марк Стронг (началник от средно ниво в ЦРУ). Учудващо е колко малко американци играят американци в наши дни…

Краят на филма е толкова рязък, колкото и началото, когато без обяснения се озоваваме в килия за изтезания. Краят не е триумфален, краят не е щастлив, краят дори не е край, а е просто мястото, където някой е решил да прекрати разказа, а историята си продължава по своя път. Точно там е сцената на плачещата Мая в празния самолет, заради която мнозина ще излязат от салона, мислейки си: е, за какво беше цялото това усилие? Не знам дали Бигълоу е правила сцената точно с тази идея, но въпросът за това, какво губим, когато печелим, се самонатрапва.

Като цяло, „Враг номер едно” е доста далеч от определението шедьовър, но не е по-близо и до пълния провал. Това е един приличен средностатистически филм, който засяга ултра актуална тема, поради което е обречен да бъде обсъждан и награждаван. В САЩ. Ако имате два часа и половина за губене и ви се ще да разберете как изглежда шпионажът днес, то гледайте „Враг номер едно” без притеснения. Ако случайно не издържите и излезете по средата на прожекцията, ето ви един спойлер – Осама умира накрая.