Джанго без окови

„Не можах да се въздържа!“

Думите са изстреляни от добрият д-р Кинг Шулц /Кристоф Валц/ секунди след съдбовен момент от „Джанго без окови“ и мигове преди друг. Тук отново се долавя един типичен за Тарантино, вентрилоквистки похват. Режисьорът обича да се обръща към публиката чрез свое алтер его – по подобие на Кларънс /Крисчън Слейтър/ в „Истински романс“, Алдо Рейн /Брад Пит/ в „Гадни копелета“ или Бил /Дейвид Карадайн/ в „Убий Бил“ – за да валидира както постъпката на героя, така и своето авторско решение. Не ме разбирайте погрешно, тази реплика е чист д-р Шулц, а д-р Шулц е един от най-изумителните образи в киното от не знам колко време. Но е и още по-чист Тарантино. Аз съм от хората, които нямат нищо против повечето от персонажите му да бъдат идиосинкретични продължения на самия него. За всички, които очакват Куентин да не бъде Тарантино, той е подготвил подхода на сладкодумния германски зъболекар-ловец на глави – просто не може да се въздържи. Той казва, че докато пише чува смеха на аудиторията в главата си. И все пак днес ми е трудно да се сетя за голям, утвърден от мейнстрийма киноколос, който да е толкова драматично разведен с предполагаемия си ангажимент към очакванията и желанията на зрителите.

Д-р Книг Шулц обича да се закопава в привидно безизходни ситуации само, за да намери зрелищен, изобретателен начин не просто да се измъкне, а и да триумфира. Куентин прави същото. Като изключим глупостите за насилието и етно обидите, най-често срещаната критика срещу „Джанго без окови“ засяга точно такава ситуация. Според мнозина, след един момент /от онези съдбовните/, някъде около 35-40 минути преди края, Куентин допуска сериозна драматургична грешка и лишава произведението си от истинска кулминация. Превключвайки на друга скорост той почти катастрофира, казват те. А всъщност Тарантино отново е изпреварил останалите. Защото „Джанго без окови“ няма нужда от класически climax и стандартен ритъм. Този отвратително брилянтен шедьовър раздава кулминации като камшици в плантация отпреди Гражданската война. Толкова много киноманско удоволствие е събрано в 165-те минути на кървавата спагети-уестърн екстраваганца, че направо боли.

Тарантино открива поредния си magnum opus /да, знам, че това е противоречие, но за него вече е правило/ със стъписващо красива симбиоза между музика и кадри. Джанго е окован, унижен и трепери, а белезите по мускулестия му гръб представляват релефно доказателство за прочутото южняшко гостоприемство към хора от черната раса. Джанго е роб през 1858-а, а „Джанго“ е музикална тема от 1966 /с автор Луис Бакалов/ ,отредена да канонизира персонажа още в първите секунди. Съсипаният мъж е бил продаден евтино и отделно от жена си заради желанието на двамата да избягат и поради садистичната природа на предишния им собственик – стария Карукан /велико флешбек cameo на легендарния Брус Дърн/. Отчаянието на роба е изобразено по сграбчващ за гърлото начин от Джейми Фокс, който за мен е единственият актьор, способен да изиграе Ролята с главно Р и беззвучно Д. Ако не бях атеист щях да благодаря на Бога, че Уил Смит се оттегли от проекта.

Джанго без окови

Д-р Кинг Шулц е майсторът на словото и пищова, който пресреща двама търговци на африканска плът и тяхната стока, в тъмна, студена гора. Човекът от заглавието на филма е част от инвентара. А германецът търси точно него защото се нуждае от информация. В плантацията на Карукан тримата братя Бритъл са подписали смъртната си присъда след като са обезобразили изящния гърб на жената на Джанго и са го накарили да моли на колене за милост. Не заради това пресъпление – което тогава не е било престъпление – те трябват на Шулц. За главите на рецидивистите е обявена награда и добрият доктор възнамерява да я спечели като разбере от роба как изглеждат. Но в изплашеното лице на Джанго той ще спечели нещо много повече – партньор, приятел и причина да разгърне таланта си на ментор и манипулатор. След няколко убити бели мъже, за които най-голямата обида е „негър на кон“, двамата вече са добре сработен екип и изкарват сладки пари от осребряването на малки и големи обяви с надпис „жив или мъртъв“. Както може да се досетите, първата опция изобщо не е опция.

По исторически причини „Джанго без окови“ е първият филм на Тарантино без вербализирани филмови препратки. Но културните референции са неизбежни, а една от тях придава допълнително плът и митологичен оттенък на сюжета. Това е немската легенда за героя Зигрфид, който спасява красивата принцеса Брумхилда от обградилия я с огън дракон. Шулц разказва тази история на Джанго след като е разбрал, че жена му се казва Брумхилда фон Шафт – първата и господарка е била германка, а робинята дори говори малко от майчиния език на добрия доктор. Възможността да стане част от нова, американска версия на мита е достатъчно основание за Шулц да предложи на Джанго помощ в търсенето и освобождаването на Брумхилда. Сега тя е собственост на печално известното сред робите имение „Кендиленд“. Владенията на Кенди се простират в рая на расиста или с други думи – Мисисипи.

Там бившият роб и европеецът, дал му свободата, ще срещнат друг черно-бял тандем. Стивън е перверзна версия на „домашния негър“, увековечен от романа „Чичо Томовата колиба“, а Калвин Кенди е южняшкия еквивалент на разглезеното дете-крал, на привилигирования психопат. Стивън е умтимативният „self-hating nigger“ – презрян проводник на репресията срещу своите братя и сестри, изигран по чудовищно ефектен и ефективен начин от Самюъл Л. Джакън. Калвин е харизматичен садист, хорър хлапак с пожълтели зъби, прогнил от противоречия – той е франкофонът, който държи да го наричат „мосю“, но не говори френски. Той е и най-великото актьорско постижение /по мое мнение/ на Леонардо ди Каприо след „Авиаторът„. Двамата заедно са забавни и заплашителни, отблъскващи и очарователни. Стивън, Калвин Кенди, както и почти всички останали персонажи са сред най-славно написаните и изиграни расисти в изкуството. А Куентин Тарантино е обогатил филмовата митология с десетки великолепни расисти – от героите на Денис Хопър и Кристофър Уокън в „Истински романс“ през Джо Кабът /Лорънс Тиърни/ и останалите от „Глтница кучета“ до Зед /Питър Грийн/ от „Криминале“ и разбира се – висшия нацистки ешелон в „Гадни копелета„. Израснал сред престъпници и гето отпадъци с вулгарни, но богати речници този човек е почти притеснително перфектен в създаването на запомнящи се апологети на бялото превъзходство. Другите иконични образи на режисьора са черни – Джулс, Ордел Роби, Джаки Браун… Съвсем закономерно е той да ги сблъска по възможно най-оперния, но исторически оправдан начин в „Джанго без окови„.

Джанго без окови / Django Unchained

Арената на конфликта е „Кендиленд“. Кинг и Джанго отиват на най-важното си приключение, влючващо още един от любимите похвати на Тарантино – вкарването в образ, представянето на героя за някой друг. Верен на принципите си да създава сложни, артистични сюжети, Шулц измисля софистициран план за действие. Той ще бъде отегчен богаташ с желание да си купи „Мандинго негър“ от най-висока класа, за да го пуска в кървавите битки между роби, толкова привлекателни за гоподарите в дълбокия Юг. А Джанго ще играе неговият специалист по „качествени негри“. Келвин Кенди е страстен „слейвър“, обсебен любител на Мандинго битките и с удоволствие би направил пари от прищявката на Шулц да се сдобие със скъп спесимен. А като добавка зъболекарят ще пожелае да купи говорещата немски робиня Брумхилда. Сделката ще бъде скрепена с вечеря в имението.

По пътя към „Кендиленд“ Калвин демонстрира на Шулц страна от характера си, която ще накара германеца да изгуби добре познатата ни вече способност да дирижира събитията в своя полза. Джанго пък – напротив – ще навлезе в образа на черен опресор прекалено добре. А в господарската къща Куентин разгръща чудовищно качествен set piece – епизод с епически пропорции, който може да се разглежда като драматичното сърце на филма. То изпомпва кръв, захранваща последната, накисната в екшън, част от произведението. Дотогава Джанго ще е завършил трансформацията си от уплашен роб в самоуверен, самостоятелен, „по-голям от живота“ флоклорен герой – вдъхновение за поробените си братя и сестри. Защото освен саутърн и любовна история „Джанго без окови“ е поредната вариация на мономита, дефиниран от Джузеф Камбъл като „Пътешествието на героя“ в текста му от 1949-а „Героят с хиляди лица“. А това заглавие ми напомня /друга връзка няма/ великата реплика на Туко /Илай Уолък/ в „Добрият, лошият и злият“ /1966/ – „Блондии, ти имаш хиляда бащи и всичките са копелета като теб“. Тарантино е казвал, че за него това е най-съвършеният филм правен някога. За мен е поне в топ 7. И за да ознаменува върховното си вдъхновение от шедьовъра на Леоне, Куентин прави смазващо забавна препратка към една болезнено позната сцена от финала на класиката. Просто не е могъл да се въздържи.

Стилистичните и тематични намигвания към Леоне и Корбучи „изваждат от филма“, хленчат някои. Може би Таранитно се опитва да тества доколко са въвличащи филмите му. Да ни извади от комфортната зона и на нас да ни хареса. И знаете ли какво? Успява. Кучият му син пак го прави. Тарантино препуска през жанрове и стилове, достига до онова поле от мозъка ми, в което се формират неясни идеи за перфектния филм и го жигосва с едно беззвучно Д.

Джанго без окови“ е виртуозен и важен филм, който слага робството на масата на обществения дебат, изобличава страхливото лицемерие на политическата коректност и забавлява всеки, който смята киното за нещо повече от средство за губене да два /в случая три/ часа. Това е и основния недостатък на страхотния саутърн. Твърде кратък е. Може би защото прочетох изтеклия сценарий месеци преди да излезе филма, но аз искам още. Ако се махнат оковите, които индустрията слага върху времетраенето на високопрофилните заглавия може да се сдобием безценен четири часов шедьовър от калибъра на „Имало едно време в Америка“.

От друга страна при Тарантино няма режисьорски версии. Но дори само отпадналите сцени биха осмислили моменталната покупка на едно специално издание. „Джанго без окови“ ще се гледа десетки пъти – и аз като Шулц и неговия създател няма да мога да се въздържа. Защото филмът е престъпно, мръсно богат във визуално и тематично отношение. Тарантино и Ричардсън отново постигат съвършенство на картината – цветовете са наситени, а пейзажите – грандиозни. Усещат се студът от снега, полъхът на планината, влагата в Мисисипи. Класическите за Ричардсън петна от гореща светлина отгоре, къпят напълно достоверния, но потопен във фантазия свят на Тарантино. Това е без съмнение най-сюрреалистичното му произведение. Както и най-голото в структурно отношение. Няма ги разхвърляната хронология на „Криминале“ и паралелните линии в „Гадни копелета„. Но голотата е красива.

Насилието и диалогът си остават две то най-силните страни на шибания гений. Този режисьор вкарва такъв ритъм в престрелките и вулгарната расистка реторика, че човек може да изтръпне на мястото си в тъмния салон само от осъзнаването на мащаба на майсторството, което наблюдава. Тарантино обожава изливането на кръв в промишлени количества, а тук течността е впрегната в създаването на откровена визуална поезия. Куршуменият балет е перфектен партньор на словесното танго.

Джанго без окови“ е дивашко пътуване, което ще актуализира любовта към киното на Тарантино и ще засили омразата към расизма и робството. Ако пък и двете неща липсват поначало? Е, може би тук Туко би намерил подходящи думи за подобни хора.
Той едва ли би могъл да се въздържи.

Similar Posts

Вашият отговор на Дринов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

41 Comments

  1. Джейми Фокс е велик актьор- многопластов, един от малкото в съвременното кино, който не асоциирам с определено поведение пред камера. Дори моя любимец Джак Никълсън изглежда като Джак Никълсън в 90% от своите филми. Джейми може да изиграе паниран куотърбек, който постепенно еволюира в нахакан куотърбек… може да изиграе най запомнящата се биографична роля след милениума, буквално неразличим от оригинала. Може да изиграе тотално безличен и обикновен човечец, каращ такси и заблуждаващ се, че следва мечтите си…

    Пък да не говорим какво друго е- брилянтен „стенд ъп“ комик, уникален ар ен би и соул изпълнител, невероятен имитатор (вероятно единствения негър който може да докара Роналд Рейгън 1:1)

  2. Супер, Влади – Много Добър Текст 😀

    А на мен ми предстои среща с този шедьовър 😉

  3. Само да ви разкажа за Брумхилда, да не помислите, че е правописна грешка 🙂

    Нордическата митологична героиня си е Брунхилде, както е редът (и в оригиналния текст д-р Шулц като истински немец произнася името й така), но в синопсиса, в репликите на Джейми и в надписите на български тя е „Брумхилда“ (Broomhilda). Което, от своя страна е една комиксова героиня от 70-те години, поредно лично пристрастие на Тарантино 🙂

    Нямало препратки, anybody?

  4. Абсолютен шедьовър!Спайк Лии с цялата си филмография дори мъничко не успя да се приближи до това,което Тарантино направи за 165мин.

  5. Освен всичко това, Джанго е и филма с най-яките постери! 😀

  6. Браво на автора, изключително професионално написано и в същото време увлекателно ревю. Респект!

  7. Мда – и аз се стъписах от мащаба на това, което гледах –
    Глупостите с които го нападнаха на местна си американска почва – дори някои от ревютата – след изгледаният филм ми е трудно да повярвам, че може да са толкова тъпи… Тарантино is a national treasure …Спйк Лий е малък … а Джанго е стъписващо модерно класическо произведение на американската култура …И когато комуникира така ясно и поразително на толкова много различни хора по света – ми идва да кажа – на световната култура – ако не звучеше така помпозно …

  8. Филмът е велик шедьовър. Съвършен, върховен, гениален. Мой вече личен no.1 на Куентин. Толкова много искам да изразя възхвала по това произведение на изкуството, че чак ме е яд като си дам сметка колко не на място би звучала една пледоария от моя страна в сравнение на всяка една реплика във всеки един момент на персонаж от филм на Тарантино. Някой неща са по-големи от теб и по някога е хубаво просто да замълчиш и да си го изживееш вътре в себе си. Но какво пък и аз не мога да се въздържа.

    Хилядите жанрови и стилови препратки, перфектната разкадровка, безупречната визия, великото използване на музиката и уникалните актьорски изпълнения превръщат „Джанго без окови“ в един кинематографичен празник за всички синеасти.

    Да смях се, да вълнувах се, да симпатизирах и презирах… и на края плаках. Плаках като малко дете или по-точно като разнежена тинейджърка, ревяща на мелодраматичен менструален филм. Защо? Защото персонажите, за които ти пука повече от това дали закъсняваш вече със 165 мин. за работа и те грози сериозна финансова глоба от шефа ти претърпяха мъчения и загуби на близки хора ли? Или пък личната любовна история на Джанго беше много силна и не се сдържаш да се разплачеш когато двамата се прегръщат, но ние виждаме само сенките им ала „Color purple“ на Спилбърг ли? Отговорът е, че дори и след тези въпроси отговора продължава да бъде НЕ. Плаках, защото от един момент когато Джанго взе документа удостоверяващ, че жена му вече е свободна жена от джоба на доктора и целуна пръстите си и след това с тях докосна главата на Шулц (където между другото завърши още една от хилядите препратки в основата на драматургичната структура на всеки Тарантинов филм, в случая buddy филма), разбрах колко гениално перфектен филм е това. Сълзите ми избиха с глас. До края се редуваха смях и сълзи, а аз не знаех как да излезна от салона без някой да ме види и да се почуствам като идиот, защото можеш ли да обясниш на всеки това чувство, което те е обзело след като си станал свидетел на нещо толкова съвършено?

    И последно само ще кажа, че моя избор на любими персонажи във филма се спира първо на Стивън и после на Джанго. Влюбих се и в останалите, но си мисля, че след като Уолц и Леонардо обраха овациите и големите Джаксън и Джейми не бива да бъдат пренебрегвани, затова си позволявам да го кажа публично. Още с първия близък план на Стивън където погледна лошо и изръмжа леко разбрах, че Самюел е човека. От там на татък не можех да отместя очи от него всеки път щом се появеше на екрана, не зависимо с кой от другите великани се партнираше. А, Джанго – the best hero dude, който виждам от може би, детството си на сам?

  9. Аз харесах Джанго много, но за мен това е Тарантино филмът с проблеми. За пръв път ми се губи темпото при Тарантино, за пръв път си задавам сценарни въпроси при Тарантино, оказа се, че Самюел Л. Джаксън, макар Стивън да беше як персонаж, ми е станал тотално непоносим като актьор, след всичките тоалетни с негово участие последните 7000 години, сцената с ръкостискането, макар да я разбирам, ми се стори леко неправдободобна и не ми хареса и разни такива. Няма какво да анализирам толкова надълго, просто да има и едно леко негативно мнение. 🙂 За цвят. Като цяло филмът е мега як, но както вече споменах, за пръв път ми се случва да изляза от киното след Тарантино и да кажа, че имам проблеми с тоя филм. Те са малки, но все пак ме дразнят. Но въпреки всичко, Тарантино остава най-големият човек в Холивуд. Не защото е най-добрият, заради диалозите, заради туистовете или ала бала, а защото е единственото голямо име, което си снима нещата буква по буква, както ги е написал и не кляка пред никой, както разни други хора, като П. Дж, Ридли Скот, Нолан, Финчър и тн, който макар че имат всичката свобода на света, този така мечтан директорс кът, за който хората дават ръка, бъбрек и кур, веднага са готови да клекнат пред студиото и да навлязат в шаблоните, да си променят сценариите, че да им стане по-достъпен филма за масовката, да хванат някакъв рейтинг, да изкарат повече пари или награди. Надявам се тия неща, дето ги говори за отказването след 10 години ( 2-3 филма), да се окажат пресилени, пък да снима докато умре, или поне докато дойде филма, с който всички да имат проблеми.

  10. За мене „Джанго без окови“ = на хубава музика и Леонардо Ди Каприо. Този актьор всеки път ме пленява все повече 🙂

  11. Не съм кой знае какъв фен на Тарантино, но филмът бива. Персонажите на ДИкаприо и Джаксън, ми харесаха наистина много. На мнение съм обаче, че щом се отнася до протогонистите доктор Шулц и Джанго ми се сториха леко празни. Персонажът на доктора има наистина стил – начин на водене на разговор, професия, вид – изобщо цялостната визия е много добра. Нищо обаче не се разбра за мотивите му да бъде толкова щедър към роба. Е така да даде цялото си състояние за да спаси Джанговица просто, защото тя понаговаря немски и Джанго е пич. Последният с нищо не се отличава от доброто негро във всеки друг филм – просто поредния положителен еднопластов скучен персонаж, чиито реплики могат да бъдат изречеи от всеки екшън герой от 80-те. Джанго е филм, който ще запомня с Леонардо Дикаприо и Самуел Джаксън – тоест филм, който е изграден изцяло върху присъствието на главните антагонисти – подобно на Мръсни Копелета и играта на Кристоф Уолц.

  12. Става. На места кич, на места лош вкус, но предимно скучен. Добре че злоупотребата с музика не е подсъдна.

  13. @Sick S.
    Ха-ха! 🙂

    На мен гилма ми хареса много. Искам да го гледам поне още веднъж обаче. За сега, като чисто забавление, което да си пускам вкъщи, бих го предпочел пред повечето филми на Тарантино, но като „качества“ ще е по-назад.

    Абе, голям е Тарантино, няма какво да си говорим. 🙂

  14. @Sick S.

    Да, много дълъг и протяжен. А и темата за расизма в Америка ми е далечна и безинтересна.
    Определено много повече ми хареса „Гадни копилета“, който заедно с „Джаки Браун“ са ми любимите филми на Тарантино засега. 🙂

  15. Колко не заслужен хейт и подценяване се пръкна изведнъж към този шедьовър, който ако явно не сега, то при всички случай след години ще бъде преоткрит. Често се случва. Историята помни много подобни случай като например „Белязания“, който е обявен за дълъг и скучен провал изпълнен с безмислено насилие, лоша музика, кичозен и дори с ужасни актьорски изпълнения и по-специално това на Пачино, удостоен с малинки…

  16. Побиват ме тръпки от кеф само като си помисля за филма.

    Най-расисткия анти-расистки, осмиващ феномена расизъм филм, който някога ще бъде създаден. Няколко неща:

    1) Хареса ми безумно много Калвин-Стивън динамиката. Героите на Лео и Джаксън бяха в симбиоза и съществуваха единствено в цялост. Затова и Стивън беше леко скучен след смъртта на господаря си (въпреки че истинският господар очевидно беше Стивън). Самюел Джаксън ме кефи искрено за пръв път от прекалено много години.
    2) Музикалният подбор беше безупречен. Не знам какво да мисля за рапа обаче. Може би е грешка, но Тарантино е такъв еклектик, че отдавна си е извоювал правото да прави, каквото си поиска. И да му се получава.
    3) Усещам как насилието при него се превръща в някакво бреме, в почерка, който е задължен да остави, защото е Тарантино. В смисъл, карикатурното насилие е прекалено комедийно и към края убива малко от драмата. И ако има забавни моменти с насилие (като убийството на сестрата на Калвин), то вече си личи, че Тарантино го е надраснал, дори да не го разбира. Сцената с прострелването на Калвин, при която само една тънка струя кръв потича, го доказва,. Брутално красиви кадри като този с белите цветя, оцапани с кръв- също.
    4) Джона Хил? Честно? Впрочем, камеото на самия Тарантино беше учудващо зле. Това сам ли си го е написал? И защо?

    Уолц е абсолютно чудовищен. А Уил Смит сам не знае каква услуга е направил на киното, като се е оттеглил от филма.

  17. Актьорите и репликите са чудесни, но наближава времето, когато във филмите на Тарантино само ще се говори и нищо повече. Сценарият не беше добре съшит в някакви основни моменти, като когато Джанго става сайдкик на доктора, когато решават да преметнат Канди, когато Канди пощурява като разбира, че са с друга цел при него.

    Иначе най-расисткият анти-расистки филм за робството в САЩ е италианския псевдодокументален „Сбогом, Чичо Том“, но е твърде брутален за да бъде изтърпян до края. Сетих се за него, докато гледах филма на Тарантино. Сигурен съм, че го е гледал.

    http://www.youtube.com/watch?v=3ZpaS_qDDd0

  18. Такъв филм се прави трудно, с много гений, фантазия и здрав труд. Филмът е истинско съкровище за всеки, който обича киното. Най-хубавото е, че редовните консуматори на пуканки, търсещи проблема и мнението им ще изчезнат с времето, но филмът ще остане.

  19. „Актьорите и репликите са чудесни, но наближава времето, когато във филмите на Тарантино само ще се говори и нищо повече.“
    Хм, точно обратното е. Това по-скоро беше вярно преди, когато беше истински инди режисьор с микробюджети. За мен пък Тарантино е претърпял бая развитие в кариерата си, и то именно като драматургия и мащаб на действието. Един вид „пораснал и поумнял“, не е вече просто някакъв ексцентричен вундеркинд.
    Можем само да се радваме, че това развитие не е в посока надолу, както при много други.

    И все пак, говоренето си остава основна част от гения на Тарантино. НИКОЙ не може да пише диалози като неговите, днес в Холивуд. Никой. И така е още от Reservoir Dogs. Мога да разпозная всеки от филмите му само с пуснат звук, по диалозите и музиката, без изобщо да виждам картината. (И това важи дори за филми, които не съм гледала – никога няма да забравя как влязох на служебната прожекция на Разходка смърт, аз съм много разсеяна по принцип, закъснявам за скринингите, забравям на кой филм отивам и т.н.; та влизам в тъмната зала и още преди да видя екрана, знаех безпогрешно, че слушам ненадминатия Тарантиновски диалог).

  20. И братя Коен и Уди Алън ги умеят диалозите също толкова добре, ако не и повече. 🙂

    Искам да кажа нещо и за насилието в „Джанго“. Първата сцена с престрелката в Кендиленд ми напълни душата – това ми е любимият момент във филма. От години не бях гледал нещо подобно, ала „Робокоп“ на Верховен. Трябва повече подобни неща да виждаме!!! 🙂 🙂

  21. Някой беше казал, че си представя ада като място лишено от логика и причина. Точно там ме отведоха негативните коментари за този филм. Няма как да обичаш киното и да отречеш или дискредитираш поредното монументално постижение на Тарантино.

    В най-добрия случай детракторчетата на Джанго без окови печелят несъществуващата награда за болезнено тенденциозен nitpicking.

    Oт една страна презирам и се отвращавам от хората, които могат да сметнат такова вълнуващо кинопреживяване за протяжно и скучно. Oт друга страна ги съжалявам.

  22. Изобщо не съм съгласна, че Уди Алън в последните 20 години ги владее повече, а пък за Коенови хептен – там е тука има-тука нема 🙂

  23. Няма никакъв монументален галактически шедьовър. Просто един добър, но протяжен филм. Героите не са особено интересни, просто са изиграни добре. Ханс Ланда беше интересен, но не и Д-р Шулц. Даже бих казал, че на места е досаден със своята педантичност.

    Трудно е да се каже кой филм ще бъде запомнен и кой не, но аз залагам на „Глутница кучета“ и „Криминале“. Джанго ще е „един от другите филми на Тарантино“ около който ще се шуми тази година заради политическата му некоректност.

    SPOILER

    Престрелката в Кандиленд беше готина, особено предхождащото я сгъстяване на атмосферата, но в това Тарантино винаги е бил добър. Това не ме накара да забравя, че докторът рискува смъртта на всички, защото му прилоша от спомена за кучетата и не искаше да се здрависва с Канди, но то целият филм беше движен от подобни неубедителни мотиви.

  24. @Vladi

    „Oт една страна презирам и се отвращавам от хората, които могат да сметнат такова вълнуващо кинопреживяване за протяжно и скучно. Oт друга страна ги съжалявам.“

    Ти сигурно си много млад и неопитен. Поне се надявам да си млад, защото само младостта и глупостта могат да си позволят толкова крайни изказвания. 🙂

  25. marina

    „Ти сигурно си много млад и неопитен. Поне се надявам да си млад, защото само младостта и глупостта могат да си позволят толкова крайни изказвания“.

    Всъшност най-крайното изказване, което прочетох в коментарите тук е – „Да, много дълъг и протяжен. А и темата за расизма в Америка ми е далечна и безинтересна“.

    Темата за расизма в Америка ти е далечна и безинтересна – ти да не си 9. Явно живееш в крайна интелектуална бедност, а любопитството и желанието за знание и по-добро осмисляне на света са били хирургически отстранени от едноизмерното ти, картонено, консуматорско съзнание. Ако изобщо някога ги е имало.

    Само лигаво, вгледано в пъпа си момиченце с болезнено short attention span може да мисли грандиозните глупости, които ти дори си написала. Искаш и другите да знаят колко си невежа – ето на това аз му казвам класически пример за антиинтелектуална гордост. Ти и тези като теб извличате уродливо удовлетворение от факта, че не знаете, не се интересувате и ви е скучно.

    И тук отново стигаме до мен – аз презирам, отващавам се и в същото време съжалявам такива хора. Поне да беше казала, че искаш да притежаваш познание за историята, социалната антропология, психологията, обществено-политическия контекст и всички други късове информация, които ще ти помогнат за още по-пълното осмисляне на филма. Или най-малкото да си беше признала, че не можеш да се забавляваш на нещо, което е по-дълго и сложно от двеминутен YouTube клип, в който някой ментален клетник е снимал с телефона си как котката му прави фелацио.

    Но нееееее, ти идваш тук – в киноманския блог – където хората се интересуват от наука и качествени филми, демонстрираш антиинтелектуалната си гордост и се чудиш защо вместо потупване по гърба си получила ритник по задника.

    Такива „коментарчета“ минават само в сайтове за „тйин проблеми“ или за „зарязани кифли“. С други думи – Learn something for fuck’s sake

  26. :))) Да взема да драсна още някой ред…Като гледам какво словоблудствено излияние предизвиква едно изречение . :)))

  27. Някой написа ,че героите са били движени от неубедителни мотиви.Лично мен пък точно това ми хареса-писна ми от прекалено убедителни мотиви(всеки втори филм героите спасяват света примерно)…Хареса ми как доктора полудя от спомените за разкъсания от кучетата негър и отказа да му стисне ръката…Малките камъчета обръщат колата….

  28. @Vladi

    Толкова ли е трудно да спре човек – да помисли малко – да отложи за утре отговора – когато ще разбере, че даже не си заслужава …Нали тук и темата е друга, бе пич –

    Най-простото правило би било – да се пише предимно по темата (а не за някой си) –

    Забелзал съм като чета коментари на английски – че са предимно по темата –
    Когато са на български – само малко закачка трябва и цялата дискусия се изхлузва към персонални обръщения и забележки от най-„футболен“ порядък… Take it easy –

  29. Milbo

    От една страна си прав. Но както казва добрият доктор Кинг Шулц – Не можах да се въздържа.

    От друга страна нали знаеш какво става в iMDB когато някой напише нещо толкова тъпо и неаргументирано за доказано страхотен филм като Джанго – нещо в духа, че е скучен, протяжен и безинтересен. Една малка част от коментарите са – не хранете трола. Друга още по-мака част са невежи изказвания в духа на ОP, който се е насрал с малоумна изцепка, но основната част от киноманите го смазват от храна и то добре поднесена.

    Да не говорим че в този случай аз обобщавах без да конкретизирам, но marina се припозна и го обърна на лични нападки. След което получи няколко праведни камшика под формата на солидни аргументи за нейната интелектуална несъстоятелност по въпроса.

  30. btw след като толкова много се дразниш от подобни отклонявания на темата защо посвети цял пост на това, а не последва – Най-простото правило – да се пише предимно по темата (а не за някой си).

    Защо не написа ти нещо по темата и не игнорира футболното изхлузване, ами напротив -даде му нов живот, Какво очарователно противоречие – ти подпомогна точно това, което не харесваш.

    Защото едва ли смяташ себе си за интернет месия. който разпилява зрънца мъдрост по форумите и вразумява чадата отклонили се от темата.

  31. Адски личен филм на Тарантино! Мисля, че е в най-добрата си форма. Предполагам като американец от южните щати темата за робството му е близка, а спагети уестърните му са най-любимия жанр b-movie.

    Тези, които се оплакванията, че филмът е протяжен, със стилово остаряло насилие и с недоразвити герои е хубаво да наваксат с някой уестърн от 65-70та. Това ще постави нещата в переспектива. От името на Тарантино препоръчвам Серджо Корбучи (за който самият QT ще пише книга).

  32. След „Гадните копилета“ и особено „Kill Bill“ нямах много големи очаквания… Но филмът е супер, ревюто също! Един от най-добрите на Тарантино 🙂
    Наистина страхотен скрипт, завиждам му на шибания гений, честно.
    За актьорите – няма какво да се каже, всички бяха на ниво. Е, имам лични предпочитания към Леонардо, който също е шибан гений (още от „Защо тъгува Г….“).
    Скоро го гледах в Дж. Хувър, показва наистина класа…
    „Джанго“ е една добра вест, че киното полека-лека излиза от Голямата Идейна Депресия 🙂

  33. При положение ,че ревюто е изчерпателно,че и отгоре…нямам много какво да добавя. Мога само да си възкликна “ ‘баси якия филм “ . И ,да … др. Кинг Шулц мачка!

  34. Тоя „шедьовър“ ме приспа на два пъти и така и не го докарах до края. Пък текстът е на път да докара главоболие със суперлативите си на чужд език. Добре, че не са необходими 4 часа за прочитането му. Едно не мога да отрека и на автора на филма, и на автора на рецензията и това поне ми харесва – страстта, с която са подходили към темата си.

  35. Ето цитати на хората преди мен, с които обобщават всичко:
    „За мен това е Тарантино филмът с проблеми. За пръв път ми се губи темпото при Тарантино, за пръв път си задавам сценарни въпроси при Тарантино“
    „Нищо обаче не се разбра за мотивите му (на д-р Шулц) да бъде толкова щедър към роба.“
    „Сценарият не беше добре съшит в някакви основни моменти.“
    „Усещам как насилието при него се превръща в някакво бреме, в почерка, който е задължен да остави, защото е Тарантино. В смисъл, карикатурното насилие е прекалено комедийно и към края убива малко от драмата.“
    „Героите не са особено интересни, просто са изиграни добре.“
    „Текстът (на автора на ревюто) е на път да докара главоболие със суперлативите си, (но) поне ми харесва страстта, с която са подходили към темата.“

    Филмът не е лош, но е 7 от 10, а не 10 от 10.
    А ако искате да видите префинен (не пресилен, като при Трантино) расизъм в действие, почетете малко в yahoo как бял баща на бебе поискал от болницата нито една черна сестра да не повива бебето му – и болницата моля ви се се съгласила да изпълни искането му – днес, в съвременна Америка!
    Като ми прославяте и се просълзявате на несправедливостите в „Джанго“, я по-добре (пре)прочетете „Чичо Томовата колиба“ …
    Тарантино добре си е направил сметката – че джобът му ще се пълни не само от заклетите му фенове, но и от милионите чернокожи зрители…

  36. „Ако не бях атеист щях да благодаря на Бога, че Уил Смит се оттегли от проекта.“

    Като подминем изпуснатата запетая след „атеист“, ако бяхте атеист, щяхте да напишете „бога“ с малка буква. Именно това правят атеистите. Атеист идва от гръцкото „без богове“ (a teos).