Парад / Parada

„Парадът” на смеха, на сълзите, на живота
от на 2012-06-07
 

Парада

В държава, в която медиите безкритично дават трибуна на разбеснели се религиозни изверги, призоваващи по хомосексуалистите да се хвърлят камъни, а кметове и министри, даващи разрашения за гей паради, да бъдат хвърляни в морето, вързани за воденични камъни, филм като „Парад” е обречен да мине незабелязано. Филм, който казва куп истини по толкова прям начин, че излизаш замаян от залата, в която е имало десетина-двайсет души максимум. И филм, който е първата югославка копродукция от войната насам – какво по-прекрасно събитие?

Сърбите (копродукция, но все пак сърбите са водещи) умеят да правят филми – това е клише, което едва ли има нужда от обосновка. Умеят да правят смешни до припадък филми, умеят да правят и смазващо драматични. „Парад” е някъде между двете – гениална и смазващо истинска смес от абсурда на едно разкъсано наскоро общество и опитите му за поевропейчване чрез елементарния акт на даване на правото на хомосексуалното малцинство да има своя ден, своя поход, своето право да крачи гордо и безопасно по улиците.

Аз не мога да ви разказвам за актьорите в главните роли, не знам дали по-рано са играли другаде. Не помня и имената им дори и само се надявам в бъдеще да ги виждам в други сръбски филми. Но знам за себе си, че всеки един от тях изигра чудовищно добре ролята си, пасваше на образа по съвършен начин, превръщаше играта в реалност. Хомосексуалната двойка в центъра на действието – единият лекар-ветеринар, другият – сватбен организатор. Единият страхлив, другият смел до глупост. И горд, адски горд сред общество, което държи да смазва всеки, изкласил глава и осмелил се да бъде различен.

От другата страна – биячът. Ултранационалистът, живеещ сред куп спомени от войната, натрупал парички нелегално и занимаващ се със силови спортове. В комичен капан с жена-фурия, която иска своята перфектна сватба и в обременяващ дълг към лекаря, спасил вярното му куче (да, онзи мекокиткест лекар именно). С тежка, невъзможна връзка със сина си от първия брак, който е сред главните организатори на побоищата над хомосексуалисти по време на опитите им да организират първите паради в Белград.

Парада

И завръзката: точно този бияч – шумен, агресивен, първичен – трябва да приеме в къщата си хомосексуалната двойка и да организира тяхната защита по време на парада. Да се изправи срещу приятелите си, колегите си, сина си. Срещу себе си, фанатичната си вяра, срещу всичко, което го дефинира като такъв, какъвто е. И тук започва смехът, неистов, сякаш за да подготви за сълзите в края – неговото пътуване с лекаря и нелепия му розов автомобил из Хърватска, Босна и Косово, където сбира своите авери – хората, срещу които се е бил във войната и с които го свързва нещо много повече от приятелство. Това пътуване само по себе си може да е отделен филм, комедия до припадък – със спомените от войната и стойността на рулото тоалетна хартия, с момчурляците, изписващи със спрей колата, с мюсюлманските обичаи и търговията с наркотици, която косоварите въртят с европейските военни, които са там да ги пазят. Смях, който показва едно наднационално разбиране за последните 20 години, осъзнаване на трагедията и умение тя да бъде показана по различен, не задължително зловещ и кървав начин.

Обратно в Белград, парадът се задава. Всеки от героите трябва да се оправи с личните си демони и никой няма да остане незасегнат, още повече, че се оказва, че между видимо коренните противоположности се зараждат нормални, човешки чувства. Но е вече късно. Реалността се озъбва по начин, присъщ само неи, и никой не може да я спре. Финалът на филма е класа, която поне аз не се сещам да съм виждал скоро в какъвто и да е филм, без значние националност и тематика.

Сега виждам и че навсякъде по сайтове филмът еднозначно е обявяван за „комедия”. Не мога да си представя, че хора, които наистина са го гледали, могат да напишат подобна глупост. Да, в него има много смях, самият режисьор споделя, че смехът е опаковката, която предава най-лесно и удобно посланието му, но ако то не може да бъде отделено от нея, просто не знам.

Христо Блажев (Книголандия)

коментари
 
Отговорете »

 
  • 2012-06-07 at 10:00

    Стига вече с това оправдание, че няма време – Блажев, ти ме запали неистово да гледам незабавно този филм! 😀
    И като съпорт-писач в Операционната ще се радвам от сърце на по-чести твои „гастроли“ тук (защото вярвам, че Дрин те е поканил не-само-еднократно 😛 )
    Много емоционално и хубаво ревю! :) :) :)

    Отговор

  • SnaL
    2012-06-07 at 11:43

    Браво бе, разказА целия филм!

    Отговор

  • 2012-06-07 at 12:30

    И на мен ми хареса филма, но ревюто на Блажев още повече. :) Затова съм го поканил за „чест гастрол“, ама той верно е зает човек, кой знае кога пак (и за какво) ще смогне. :)

    @SnaL
    Не е целия, ама ако искаш, аз мога да го довърша. :)

    Отговор

  • 2012-06-08 at 18:24

    Човече, много добро ревю, браво. Нарежда ми се в топ 5 из Операционните.

    Българското кино е българско. В редки случаи, с повечко късмет може да мине за европейско, образцово такова.
    Сръбското кино обаче е световно. И докато ние си бълнуваме за „българската“ Мадона, „българския“ Василис Карас, чакаме да се роди „българския“ Кустурица…сербите, съседите просто го правят.

    И макар да съм против войнственото, обсебващо развяване на сексуална, религиозна извратеност…този сюжет си заслужава гледането. Радвам се, че не го дръпнах на xvid.

    Отговор

  • 2012-06-08 at 18:48

    И на мен ми хареса! :) Толкова много познати картинки на едно място, поднесени с хумор.

    Отговор

  • 2012-07-09 at 18:47

    Браво за ревюто!! Ако не бях го прочел имаше голяма вероятност да пропусна филм, който звучи доста обещаващо.

    Отговор

  • 2012-12-13 at 17:21

    ултранационалистът Никола Кайо е суперизвестен актьор, не само от старите си проекти със Сърджан Драгоевич

    Отговор

Коментирайте