Артистът / The Artist

Преследва ме измамно чувство – че миналото е реалност, че живеем в сън и всичко, което се случва на екрана, е… проекция на едни движещи се образи пред един сноп светлина, които са толкова болезнено реални, че направо пронизват сърцето. Гмурваш се в тях, опиваш се от тях, изтриваш се като с гумичка – маха се просто един рисуван герой и остава само мисълта ти, устременият поглед, чистото съзнание, което попива образа от екрана.

Да. Така действат онези абсолютно доказани гениални произведения на Чаплин. И ако ще да прозвучи като светотатство – „Артистът” ми демонстрира, че притежава същите качества. Кой в 21 век ще дръзне да прави ням филм? Кой ще разчита на черно-бяла стилистика? Кой е този луд режисьор, който ще навие актьорите си буквално да се върнат в миналото, за да почерпят вдъхновение и да оживят онези странни, близки и страхотни образи, с които се срещаме в „Артистът”? Е, стига с риторичните въпроси – има такива хора, обичат провокациите, не се страхуват от рискове и ето, че са създали една от най-обсъжданите кинотворби на 2011 година.

Мога да се закълна, че усмивката на Дюжарден се е превърнала в негова запазена марка и Азнависиус най-собственически се възползва от този факт. Още през 2006 и 2009, когато режисира двата OSS-бъзика, в които Дюжарден е съблазняващ шарж на събирателния шпионски образ, Азнависиус разрешава на главния си герой да разпръсква лъчезарен чар – и след време се оказва, че разполага с актив, който може да използва. Истинските фенове на Дюжарден не биха пропуснали негов проект, колкото и да е различно-нестандартен, но попаднали в света на „Артистът”, те ще бъдат очаровани.

Артистът - Дюжарден и  Беренис Бежо

Защото е естествен, с много познат и все пак интригуващ сюжет, защото е неочакван като решение и като… всичко, и защото е… истинско кино. От онзи жанр/вид, който неусетно се превръща в класика. Ако асоциацията с „Пея под дъжда” изниква инцидентно, то осмислянето й я отхвърля като първосигнална и неточна. Звездата на нямото кино Джордж Валентин (или Жорж Валентен, както на мен ми харесва много повече, пък и се римува с Дюжарден и му отива на мустаките!) се радва на обожанието на своите почитатели, докато не идва денят, в който „говорещите” филми изместват фокуса на вниманието. Именно в този момент една от неговите фенки, попаднала на снимачната площадка като статист и успяла да провокира интереса на звездата, получава от него съвет – „Бъди различна и се бори!” Неусетно минава времето на славата и след като е принуден буквално да продаде живота си, Валентен е разорен, отчаян, разочарован от света. Неуморната му почитателка, самата тя изгряла на звездния актьорски небосклон, му подава ръка през пропастта на години, поколения и сценичен опит, за да го спаси от самоунищожение с… танц. Двамата навлизат със синхронен, завладяващ степ в звуковата киноера, и… изчакваш да изтекат целите финални надписи, защото не ти се иска филмът да е свършил. На тези надписи е аплодирала публиката в Кан, академиците от БАФТА, холивудската чуждестранна преса с Глобусите и още стотици-хиляди зрители, за които все още е важно на какъв филм ще посветят два часа от живота си. С 10 Оскарови номинации, може да се обзаложим, че „Артистът” няма да спечели щатско-академичното одобрение – май е прекалено „арт” за техните вкусове. Но някак си те губят…

А зрителите печелят много! Актьорските изпълнения на Дюжарден и съпругата на режисьора – Беренис Бежо, са на висотата на присъствието, с което са дарявали зрителите преди десетки години звездните величия от ерата на нямото кино. На Джон Гудман е поверена ролята на важния за всички продуцент – естествен и чаровен, какъвто винаги е бил, а малкото куче-същество, което е важен партньор на екрана и в живота на Валентен, е удивително умно, добре възпитано и актьорски-безупречно. Къде да открия недостатък – в прецезираното осветление, в точния образ на епохата и сценографията, в костюмните детайли, буклите, шапките, воланите и папионките? Или – не дай си боже! – в чупката между веждите на Дюжарден? Немислимо!

Наречете ме „безнадеждно влюбена в миналото и неговите филми” и ще бъдете прави, но не пропускайте да отидете на истинска среща с киното. С реверанс към младостта на седмото изкуство, с изключително режисьорско и актьорско майсторство, „Артистът” е прекрасен пример за стойностна творба, която ще надживее времето си. Защото е извън него. Също като нашата сцена – животът. Само да можехме да се научим да играем правилно, като на кино…

Similar Posts

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

29 Comments

  1. Kato priemem che edva 14% ot chlenovete na filmovata akademiq (ot obshto 5 765 dushi), igraeshti rolq v opredelqneto na Oskarite, sa pod 50 godini, malko me sumnqva che „minalo nezabravimo“ nqma da se otrazi na ocenkite :):):)

  2. Еvo,
    дай да го поставим въпроса така – кой от останалите 8 номинирани, според теб, заслужава Оскара повече?
    Можеш да се абстрахираш от възрастови ограничения в отговора си 🙂

  3. Така е по-добре . Защото историите за Желязната лейди и Едгар Хувър са също толкова стари . Но пък съответните филми не впечатляват. Въпреки че Клинт е положил достатъчно усилия да състари филма си.

  4. защо, Вал? наистина ли? о, колко разочароващо звучи – особено за J Edgar…

    аз ще се радвам нашата публика да оцени „Артистът“, защото вече ми споделиха – дали под формата на шега, или на истински случай – за млади ирландки, които си излезли от някакъв салон по средата на прожекция на този филм и си поискали парите за билетите, защото „не били дошли да гледат нямо-черно/бяло кино“ 8)
    what to say – what to do?! 😛

  5. Светли, колкото и да се прехласваме, истината е, че филмът не е за неподготвена публика. Ирландските девойки едва ли ще са изключение.

  6. @Анита
    Нека аз да ти отговоря от името Еvo. „Дървото на живота“! 🙂 🙂 🙂 А-ха-ха-ха-ха-ха!

    @Sick S
    Много е интересно какви пари ще направи. Според мен ще се гледа повече от други оскарови претенденти, но очакванията на колегите към него не са големи. 🙂

  7. Дж. Едгар е доста приличен филм, и според мен, не може да се сравнява с Желязната лейди, в който освен Мерил Стрийп няма нищо за гледане.

  8. Още не съм гледал „Дж. Едгар“. Владо ми каза, че ще ги мъчи форум да му дадат копие, така че ще поизчакам да видя как се развиват нещата. 🙂

    @Анита
    Евавам, не ебавам, старото куче уважавам. 🙂 🙂 🙂

  9. Страхотен филм!!!

    Каква ирония – черно-бял филм на цифрова прожекция! 🙂 🙂

    Последния ням филм който гледах беше „Ням филм“, но това е друга тема, докато „Артистът“ ми напълни душата. Голям кеф! Някои искат да имат машина на времето, за да прескочат в бъдещето за да гледат някой предстоящ филм. Бъдещето само ще си дойде… На мен ми се прииска да се върна 80-90 години назад за да гледам някой филм от онова време, заедно с онази публика и музика.
    Веднъж съм гледал ням филм с музика на живо на пиано и беше страхотно преживяване – препълнена зала с правостоящи, и то само преди трийсетина години…

  10. Последно като ходих в Одеон, преди години, още прожектираха неми филми с музикален съпровод на пиано. Не знам дали още съществува това кино.

    Повече хора ще приемат филма, ако не мислят за него като за нещо ретроградно, а като за напълно различен вид кино, каквото и всъщност е. Липсата на звук не просто е технически недостатък, като липсата на цвят. Това променя всичко – от актьорската игра, до начина по който се разказва историята.

  11. Мисля, днес изживях една много хубава прожекция –
    публиката знаеше на какво е дошла – а тези, които не знаеха се попиха напълно…
    Две зрителки си излязоха в самото начало – но този факт е толкова маловажен – ако бяха поостанали още 20-тина минути със сигурност щяха да останат и до края – Силутетите им не бяха като на различни или загубени за каузата –

    По-симпатични ми бяха други две зрителки – на реда зад мен – чух всички възможни звуци присъщи на човек, който плаче и се опитва да потули този факт …. обаче потулването прави работата още по-мъчителна за тялото и душата … реването се мултиплицира и излиза извън контрол (най-бастисващия масов рев на филм, който съм изживявал е на прожекция на „Стаята на сина“ на Нани Морети – уж всичко изглежда някак нормално във филма, а наоколо всички или реват или се правят, че не реват…някаква магическа пръчица отключва масово хулцане на вълни…аз също участвам – единствената разлика между зрителите е кой в кой момент започва..)

    Та след като прожекцията на Артистът свърши с периферното си зрение забелязах, че двете зрителки зад мен не помръдват от местата си – всички по-малко се изнизвахме – макар и бавно – защото бяхме щастливи – Младежите от предния ред танцуваха надолу по стълбите в нещо като имитация от танца на края на филма – но двете ‘колежки’ седяха вцепенени – и не даваха вид изобщо да искат да си тръгват – ever !

    Понеже тук става дума за много дълбока и съществена магия – която е супер централна изобщо за киното като такова – няма да се опитвам да казвам нищо по линия на обяснение кое как и защо …
    Пред себе си имам висоооока и красива кула, която работи безотказно – и която има много ключалки по себе си – които трябва с много мислене и усилия – да отключвам една по една – за да вникна поне малко – как и защо се е получило това, което се е получило. Това ще е интересно –

  12. Звуковият сън наистина беше феноменален, както и повечето неща във филма! 😉

    @Sick S.
    Точно така – в кино „Одеон“ тогава още „Дружба“, гледах „Носферату“ при препълнена зала с правостоящи и съпровод на пиано!

  13. Гледах го и ми хареса, но не разбрах защо всички толкова са луднали по него. Дюжарден се е вживял в ролята си и играе много искрено, Бежо е изключително очарователна, а Гудман е обичайно як. Само този Кроумел е малко дървен като за ням филм. Ако беше актьор от нямото кино, нямаше да прокопса.

    Историята на филма е малко постна, което не е болка за умиране, ако всичко е направено както трябва, но тук не е. Комичните моменти са добри, но трагичните се дънят. Стояха нагласени и пресилени, само за да измъкнат сълза от зрителя. Началото е бавно, а краят твърде рязък и нагласен, макар и да е най-добрата и запомняща се сцена от филма.

    Не съм гледал много неми филми, но повечето, които съм гледал са по-интересни и добри от „Артистът“. Разбира се, те са правени от велики режисьори и с велики актьори.

    Обяснявам си истерията около филма с gimmick-а да бъде ням. Някои ги завладяла носталгия от любов към киното, а други са приятно изненадани, че са гледали ням филм и не са повърнали.

    Това с носталгията свърши работи и мисля да гледам някой и друг ням филм, защото отдавна не съм.

  14. Единственият ми проблем с филма е, че е малко очевиден! В смисъл, като ти кажат, че са направили съвременен черно-бял ням филм, поклон към онова кино, очакваш да бъде точно това – без никакви изненади. Още веднъж само звуковата сцена беше по-така!

  15. По повод нямото кино – предвидена е специална прожекция на реставрираното копие на „Метрополис“ в съпровод на пиано на живо! Гост от Германия! в програмата на Феста – 19 март, непосредствено след приключване на Международния конкурс, в кино Люмиер!!!
    (и аз ако не си рекламирам София Филм Фест … кой?!) 😀 😛 8)

  16. „Метрополис“ не съм го гледал много отдавна. Даже не си спомням колко пълна версия е било. Иначе и други филми на Ланг прожектираха едно време в „Одеон“. 🙂 🙂 (y) 🙂

  17. Това е информацията – филмът, който ще дойде у нас, е бил показан за пръв път на Берлинале 2011; 16мм копие е било открито 2008 година в личнен архив и е предадено за реставрация в Буенос Айрес. Така че – Фриц Ланг, дами и господа! 🙂

  18. Аз се надявах тук да се завърже разговор – но като видях, че не се завързва – …спрях да се отбивам…сега виждам, че съм пропуснал споделени впечатления …

    Иска ми се да споделя накратко и аз – и всеки път става дълго – пак ще опитам по-кратко – незнам дали ще успея…

    Филмът е много и прекрасен и важен, защото по успешен (триумфален) начин демонстрира какво е киното изобщо, а не просто нямото кино … Това не е само ням филм. Това е просто филм. Аз се опитах малко индиректно да го „разкажа’ по-горе – след нашата прожекция имаше ревящи, танцуващи и ръкопляскащи – и това не бяха некви пубертетни кандидат култур-трегери или асоциални идиоти- а съвсем адекватни и нормални зрители, които изпитваха неподправена радост от филма, който бяха гледали …

    Едно време адски обичах да гледам трейлърите преди основния филм – обожавах го това нещо…Карал съм се с вечно закъсняващата ми жена много пъти …развалените/изпуснатите трейлъри преди основния филм ми разваляха цялото изживяване –

    Сега сърцето просто ми се свива – защото знам какво ме очаква – едни басови бумкания и гърмежи – са следвани от други бумкания и гърмежи – които са следвани от трети вече съвсем олигофренски басови бумкания и гърмежи, които обаче са следвани от още едни, още по-олигофрески басови бумкания и гърмежи… И така в рамките на има няма 10-15 минути виждаме какво кино можем да гледаме – най-общо 3, 4, 5, 6, 7, или 8-ма серия на незнам кой ФРАНЧАЙЗ, който използва до болка познати средства и с много шум, шум, шум, шум, шум, шум, шум, шум се опитва да ме накара просто да похарча едни пари още първия уикенд, ако може – за да не развали работата (и маркетинга) някой потенциален лош word-of-mouth…Ако похарча парите – работата е свършена…

    И в цялата тази саморазрушаваща се шумотевица от глупави до безумни до частично разлекателни приказки и ФРАНЧАЙЗИ за герои и антигерои – идва филм като Артистът в който некви шашави французи казват – не, тук не само няма да има шум и гръмотевични трейлъри – тук ще има само тишина – и една история разказана в пълна тишина …

    Тишината, обаче, от средата нататък започва да „кънти“ без да издава и звук – просто защото историята има резонанс за всички…Незнам дали заради този богат контекст – постигнат в пълна тишина – Дринов му се струва, че изведнъж и най-пестеливите звуци значат нещо – комуникират по непонятен начин…създават магия …

    Въпрос за Дринов – защо бе джанъм се шашкаш от чаша и гребен, които героят поставя на шкаф ? Бахти – чува се шума от улицата – и к’во от това ? А пък нашият човек крещи – ама без глас … Защо да му се не види ни е еня за него ? И защо – единствения гръм, който чуваме в целия филм е когато едно …перце „целува“ земята …?

    Кога в 8-ма серия на незнам кой ФРАНЧАЙЗ – един най-прозаичен шум на чаша започва да значи толкова много работи накуп ? Никога – защото в 8-ма серия некъв дзвер (питон, чудовище, горила, пинотавър) съска и трещи и гърми …. шумът на чаша в тази пукотевица ще има zero резонанс….
    Резонансът в такъв контекст изначално е вече децибелно упражнение някъде по средата между технологията и максимално притъпените вкус и любопитство на зрителя …. И ако сме на тази територия – къде се намираме – някъде където има (НЕнямо) кино или нещо друго, което бавно, постепенно, незабележимо, протяжно и необратимо напуска света на киното и става нещо друго …?

  19. Къде да прочета нещо за „Полунощ в Париж“?
    Влюбен съм във филма – най-очарователният, най-обаятелният филм за 2011 г.

  20. Да не излезе пак, че споря с Milbo, който толкова е харесал филма… нищо лично, обаче – филма е досаден, наистина.
    То хубаво проста история, ама това беше прекалено елементарно. Кучето най-много заслужаваше Оскар, честно 🙂 Симпатично и драматично куче, както и да е…
    Режисьора е хитър, филма го държаха формалните хрумки. Смисълът много издиша. Очаквах повече.
    С една дума – Алфредсон е с класи над Азнависиюс и след време ще си проличи.

  21. За кучето съм съгласен – няма никъф’ спор –
    То първо ме …“разчовърка“ като хукна да спасява нашият човек, който стискаше в ръцете си еди какво си и кротко поседна да изгори жив …
    То прочее бе любовта на живота на Артистът – преди той да срещне любовта на живота си –
    Всяка вечер кагато Артистът се връщаше – първата им работа бе с кучето бе да почнат да се гушкат, да си общуват и да си разквазат кой как е изкарал деня … докато жена му мрачно дращеше по всички снимки, портрети и илюстрации с неговия образ, които можеше да си набави …
    Оказва се – че любовта спасявала повече от веднъж – веднъж от пламъци, втори път от куршуми…или казано иначе – няма гаранция, че като те е спасила веднъж – няма да се наложи да те спасява отново …:)

  22. Реших да гледам филма от любопитство, останах ОЧАРОВАНА. И да си призная, и аз плаках… В крайна сметка това е история за любовта към изкуството, любовта на една жена към мъжа, и любовта в най-обобщяващ смисъл, защото има ли любов – има и път, и изкупление, и решение, и щастие!