Мъпетите / The Muppets

Кой не знае Мъпетите, кой не е чувал за тях?! Най-вероятно отговорът на този въпрос е „по-малките деца”, но в крайна сметка въпросът е риторичен. Защото, въпреки че Кърмит, Пиги, Гонзо, Фонзи, Статлър и Уолдорф, Животното и всички останали не са представени сериозно (поне не и на родна територия), техните образи са силно залегнали в модерната поп култура и колективното съзнание, и е трудно човек рано или късно да не попадне на някой от героите, които изскачат отвсякъде под една или друга форма.

Истина е обаче, че въпреки присъствието си, Мъпетите не са това, което бяха за моето поколение и дори в по-голяма степен за това преди мен. В пика на своята слава те бяха нещо специално, което, поне според мен, няма аналогия в момента. Това, разбира се, е изцяло функция на времето, в което живеем, и нищо не би могло да промени този факт. В тази светлина, няма как – или по-скоро е грешно – да се подхожда към филма с очакването той и сега да „звучи” както едно време. Нека все пак хвърлим едно око на историята:

„Мъпетоподобният” Уолтър е най-големият фен на Мъпетите, останал верен дълго след тяхното разделяне, чиято дългогодишна мечта да посети студиото-музей, в което те са изнасяли спектаклите си, най-накрая се сбъдва. Докато обикаля студиото с брат си и приятелка му, Уолтър неволно чува за плана на злия петролен магнат Текс Ричман да срине всичко до основи, за да се добере до скрит отдолу нефт и се обръща към единствената личност, която може да предотврати това злодеяние: Жабокът Кърмит. За да спаси студиото Кърмит трябва да намери 10 милиона долара и единственият начин, по който той може да успее, е да събере отново старата банда, с която да направят грандиозно шоу.

Прибавете към това малко романтични проблеми (куклени и човешки) и песни и танци и става пределно ясно, че филмът е предимно с детска насоченост, пълен с възпитателни послания и усещания, верни на света, в който живеем и днес. От друга страна, голяма част от него е носталгия, носталгия и пак носталгия, която за децата ще означава точно нищо. Не казвам, че няма да им хареса – напротив, даже смятам, че ще са във възторг – но означава, че те няма да доловят това, което усещаме ние. Но същото може да се каже за почти всяко произведение на изкуството – степента ви на разчитане на знаците и задълбочаването в материята зависят доста от културата ви и от това кой сте вие, така че…

Казвам всичко това, защото ревю на „Мъпетите” е трудна задача и когато го оценяваме или го препоръчваме би трябвало да вземем доста неща предвид. Поне на мен ми е невъзможно да го оценя само и единствено като филмово произведение, без да взема под внимание всички обективни и субективни моменти, които го съпътстват. Така че няма да давам дефинитивна оценка, а ще кажа, че всичко зависи от вас. Ако не сте дете и не сте настроени на носталгична вълна, възможно е леко прокрадващият се инфантилизъм и песните и танците да ви дойдат в повече. Ако обаче Мъпетите някога са означавали нещо за вас и не ви плаши детската насоченост, шансът да се позабавлявате не е никак малък.

Statler: The question is, what is a muh-nah-muh-nah?
Waldorf: The question is, who cares?