Мисията невъзможна: Режим Фантом / Mission: Impossible – Ghost Protocol

Choose to accept it!

Най-лесно ми се получават ревютата, при които в момента, в който светнат лампите след края на прожекцията, имам ясна идея за посоката, в която ще поеме текстът ми. Ако не съм поразен в положителна или отрицателна посока, имам нужда да помисля над нещата и понякога това дава отражение в лекотата/трудността, с която пиша, затова винаги е добре да има поне един елемент, който да занимава съзнанието ми по един или друг начин. Поради тази причина останах адски недоволен, че 5 минутки преди края, това, което се беше оформило като ясно впечатление по адрес на образа на Итън Хънт, отиде на вятъра от така наречения мини „обрат” в „Мисията невъзможна: Режим Фантом”. Не казвам, че той е в отрицателна посока, а че пресече недоволството, което бях насъбрал (и съответно отправната ми точка).

А в основата на впечатленията ми беше това, че за разлика от предишните две части от серията, които по решение на Том Круз, взето още в началото на поредицата, бяха всяка сама за себе си (различен режисьор, различен стил, различен облик), „Режим Фантом” се усеща като почти директно продължение на третата част и затова изглежда тъпо, че още в началото с лека рака премахва неща, които  Ейбрамс рискува да направи с образа на Хънт – да му придаде дълбочина и да го направи по-човечен. В крайна сметка споменатият финал оправя нещата почти изцяло (може би само леко обезсмисля един-два интересни момента от динамиката между героите) и дори може да се спори, че придава още няколко щриха към образс на Хънт, което може да е само плюс, но пък ми съсипа пледоарията.

Но да оставим всичко това на страна, сигурен съм, че повечето хора не се интересуват от подобни лични неща, а искат да знаят добър ли е филмът и как се отнася към предишните части от поредицата. Това, което мога да кажа е, че „Режим Фантом” е типичен представител на франчайза с всичките негативи и позитиви, които произтичат от това. Едно-две невъзможни „прониквания” (включително в Кремъл), фантастични техно-джаджи, бомбастични екшън епизоди, които изглеждат зашеметяващо на гигантския екран на IMAX, не винаги работещ хумор за цвят, тук-таме тромав диалог и изискващ малко повече „suspension of disbelief” сюжет. Лично аз поставям филма преди романтично-кадансовата втора част на Джон Ву, но след трета на Джей Джей Ейбрамс. Първата въобще не я обсъждаме, защото Де Палма е недостижим.

Причината, поради която не поставям „Режим Фантом” преди „Тройката” е, че филмът е една идея по-джеймсбондски от необходимото. Първо, всички знаем, че злодеят е от изключителна важност за действието, а тук все едно някой е прекопирал един от по-малко вдъхновяващите образи от поредицата за „топ агента на Нейно Величество”. Имаме лунатик, който иска да започне ядрена война (като, забележете, скара Русия с Америка, които да си разменят контра удари), която да редуцира човечеството до по-качествен материал, над който, разбира се, той да управлява. А това, в сравнение с личния конфликт и комплексността на образа на Филип Сиймур Хофман и предателя от IMF от филма на Ейбрамс, определено е отстъпление.

Второ, този път като че ли прекалено много се разчита на джаджи, вместо на екипна работа, тайминг и прецизност – досега винаги е имало готина шпионска техника и трикове, но тук нещата са малко по-… очевидни. Макар че трябва да си призная, бях впечатлен от устройството, което използваха за проникването си в Кремъл – малко прилича на чиста фантастика, но кой знае какви неща имат в днешно време. И трето (този път не свързано с Бонд усещането), по-слаба трета част, която както казват американците „falls short” и не успява да навакса след впечатляващото изпълнение в Дубай и кулата Бурж Халифа. Автоматизираният паркинг е любопитно чудо на технологията, за което ние в България можем само да мечтаем, но като драматургичен и екшън похват изглежда като добре познатото и мега изтъркано преследване на „поточната линя в завода”.

Въпреки че вече споменах, не може говорейки за екшън, да не акцентирам върху IMAX презентацията на филма. Това е първият филм, който се показва у нас на IMAX, сниман е с IMAX камери и не е 3D. Затова бях изключително любопитен да видя преходите от „нормална” пропорция към IMAX, която пълни цялата височина на екрана. Не знам защо, но очаквах някакви дразнещи скоци, особено от по-голямото към по-малкото, но спокойно мога да кажа, че няма нищо такова. Всичко е плавно и се усеща единствено, когато преминаваме към IMAX – усещането си заслужава, сцените в Дубай са лудница. За първи път ми се прииска филм да беше в 3D. Направо щеше да ни се отвинтят главите от височините.

Не мога да не спомена няколко думи и за актьорите. Том Круз е широко ненавиждан у нас, къде заради нелепото си поведение извън екрана (самоубийствените си PR каскади) и религиозните му убеждения, къде поради други лични причини, но истината е, че като загърбим всичко това, той е един изключително стабилен актьор с отлични роли и неслучайно е признат за една от най-големите звезди не само днес, но и в цялата история на киното. Конкретно „Мисиите” никога не са били някакъв актьорски еталон, а по-скоро един вид „реклама на звездата Круз”, но в тях той винаги е бил на висота и „Режим Фантом” не е изключение. Пък и тук поради напредването на възрастта му, Круз е доста по-обран. Последно искам да кажа, че за мен всеки, който е способен да се увеси на 800 метра над земята, без значение с какви въжета за сигурност е вързан, е достоен за уважение. Колко кисели актьорчета в днешно време са способни на това?

Поддържащата свита: Саймън Пег по принцип е супер забавен, но определено някои от шегите му идват в повече и поне на мен ми се щеше да е по-обран. Пола Патън, освен че краси екрана, внася и малко необходима драматургична дълбочина в екипа, за да не изглеждат плоски нещата, но за съжаление липсва интересна динамика между нея и Круз. Човекът, който всички очакваха да поеме щафетата на франчайза (да-аа бе, вервай си), Джеръми Ренър се справя отлично и изненадващо героят му не е напудрен двуизмерен „младок”, а има биография и присъствието му в екипа повдига доста интересни професионални и лични въпроси. Микаел Никвист като злодея няма какво да играе и лично аз съм недоволен – скучно клише отвсякъде. Сред останалите, Лея Сейду и Том Уилкинсън радват доста, но са твърде малко на екран. Владимир Мешков и Анил Капур определено са дразнещи, а Джош „Сойър” Холоуей е приятен, но – и това не е спойлър – спират да го дават твърде рано.

За финал „Мисията невъзможна: Режим Фантом” е по-сериозен филм от предшествениците си и заслугата за това не е на сценария, а само и единствено на Брад Бърд. Начинът, по който той рамкира кадъра, движи камерата, хуморът, отношението му към актьорите и екшъна определено качват нивото. Но от това произхожда и главната ми забележка към него – при все зашеметяващите IMAX екшън епизоди, ми липсва усещането за „ridiculous fun”. Моменти като хеликоптера във влаковия тунел в първата част, които те изпълват „ей до тука”. Извън това, филмът е достойно попълнение в поредицата, което ще остави доволни както почитателите на франчайза, така и тези, които сега за първи път пристъпват към него.

Това ревю ще се самоунищожи автоматично след 5 секунди. 4, 3, 2, 1…

Пусни коментар