Фестивално-пътешественическо

Манията за кино те обзема още по пътя. Нямаш алтернатива, освен да събереш инфо и да изровиш детайли, за да си избереш филмите. Бусът на деветимата ентусиасти преминава скорострелно през Сърбия, Унгария и Словакия; колкото повече приближаваш Чехия, толкова по-лесно се подреждат времевите квадратчета на пъзела. Какво са четири дни – пуф! и остават само спомен…

Карлови Вари е китен малък градец и е пълен с хора през юли – истински магнит за киномани. В централната част на града се извисява внушителният хотел „Термал”, който въпреки бруталисткия си вид (този архитектурен стил процъфтява от средата на 50-те до края на 70-те години на 20 век) е удобен домакин за празника на киното вече 33 години. След различни по успех издания през годините от края на Втората световна война до наши дни, този юли фестивалът в Карлови Вари се случва за 46-и път.

Когато си с приятели, тръпката се умножава. Защото искаш да споделиш видяното – всичко онова, което те е трогнало, въодушевило, разочаровало. Как се оправяш с филмов график, разпределен в 14 зали (само 6 от тях са в основния фестивален хотел „Термал”!), плюс допълнителна програма с прес- прожекции, които започват в 8,30 сутринта, за да продължат до към 2 часа след полунощ? Нямаш избор – колкото и да ти се иска да си прикован нон-стоп към екрана, настъпва момент, в който хвърляш леко размазан поглед към субтитрите и становяваш, че си пропуснал част от действието. Защото фестивал означава и празник, купон, възможности за срещи, запознанства, интересни случки и танци до зори…

За времето, скоето разполагаш, правиш програма максимум и изпълняваш около 70% от нея – успях да видя само 11 филма. Сякаш преди две години историите, които ме грабнаха, бяха повече… Два японски филма поставих сред задължителните за гледане.

Въпреки някои философски откровения в номинирания за Златна Палма в Кан „Hanezu no tsuki” – ритъмът на разказа и предвидимостта на определени моменти в историята провалиха желанието ми да почувствам истински филма.

Въпреки името на оператора Кристофър Дойл, виновник за страхотната визия на филми на Уон Кар Вай, Джан Имоу, Джим Джармуш, Нийл Джордан (и кой ли още не!).  „Onna no kappa” се оказа нещо средно между фентъзи-мюзикъл и софт-порно със зомби елемент, с много повърхностна и неангажираща история, уж филм направан за забавление, но на финала се питаш – какво трябваше да е забавното в него?

„Stranger Things” е интригуваща среща между самотна жена и бездомник, разказана, заснета и монтирана от Еленор Бърк и Рон Ейл – режисьори, които не са коментирали предварително сюжета с актьорите, просто са им давали насоки и са регистрирали реакциите и действията им. Трогателно, любопитно, но… дотам.

„I Think It’s Raining” –  претенциозно следене на едно момиче, завърнало се в родния си град, без цел и конкретна история, наблюдение на няколко нейни хаотични дни, опит за реализъм, желание да разкажеш – какво всъщност? Wtf? Много мразя загубени часове – екипът е загубил времето си, докато е правил филма, а после губи и времето на зрителите!

„Kongavegur” – след като гледах това предизвикателно недоразумение, се отказах от втория исландски филм във фестивалната програма. Може би амбицията да покажеш живота на няколко странни обитатели на каравани нейде в провинцията и шантавите взаимоотношения между тях би предизвикала внимание, ако беше подкрепена с чувство за хумор, разбираемо за неостровитяни като нас. Комедийните заявки предизвикваха повдигане на вежди в недоумение (макар и не така професионално, както го прави Лорд Ветинари).

„Behold the Lamb” – суров климат и суровите хора на Северна Ирландия, двама неудачници на път с едно агне, в което е скрита дрога – мрачна и донякъде комедийна сатира на безпътието, в което често се намират най- различни хора. Засмях се, стана ми мъчно, но няма да го помня дълго…

„Бяло като сол” беше моята приятна грузинска изненада – сервитьорка и полицай в малко градче споделят самотата си с топла суровост и неангажираща връзка. Без претенции и големи заявки, разказът за отношенията им и за едно бездомно момиче, което не се страхува да мечтае, създава един наблюдателен, мек, мил филм за рутината в ежедневието и порива за бягство от него.


За известно разнообразяване на програмата вмъкнах в нея един от 11-те филма на Самюъл Фулър, с които тазгодишното издание на фестивала отдава почит на режисьора, участвал във военните действия за освобождаване на Чехия по време на Втората световна война.

„Pickup on South Street” ми доказа за пореден път, че класическите формули за киноразказ действат безотказно – гледах с интерес и без да се разсейвам с аналитични мисли един мрачен трилър с преследване на готин джебчия, красавица в беда, тайна формула и шпиони-комунисти, реализиран с безукорни монтаж, разкадровка и усет за ритъм.

Вероятно имено начина на поднасяне на филма е от особено значение за мен, защото последните три определения с пълна сила важат и за един от най-интересните, провокативни и предизвикателни филми, които съм гледала в последните няколко години.

Това е „The British Guide to Showing Off” – екипът му го представи лично в 9,30 сутринта на неделната втора фестивална прожекция. Биографичният документален разказ за британския артист и културна легенда Андрю Лоугън и за неговия неугасващ ентусиазъм да организира екстравагантното и често скандално шоу „Алтернативна Мис Свят” беше много интересно преживяване за мен. Свободата да бъдеш себе си, да изразяваш идеи и хрумвания чрез порив към нестандартното, което е част от твоята същност – това са важни условия за вдъхновението на всеки творец. Режисьорът се беше справил безукорно и с портрета на героя си, и с огромното количество документален материал, който и трябвало да обработи, подреди и предложи на публиката – държа да отбележа, със стил и закачливи намигвания към най-различни визуални стилове.

Оказа се, че съм успяла да видя един от фаворитите на фестивала – „Cigan”, който получи специалната награда на журито (унгарската кинолегенда, режисьрът Ищван Сабо, Владимир Балко – словашки режисьор, Мишел Симен – френски кинокритик, Мишел Демопулос – гръцки филмов критик и фестивален организатор, Една Файнару – филмов журналист и фестивален консултант от Израел, Сибел Кекили – актриса, Павел Стрнад – чешки филмов продуцент). 14-годишният Адам живее със семейството си във впечатляващо многобройно ромско поселение някъде в източна Словакия. След смъртта на баща му и след като любимото му момиче е продадено, той е принуден от втория си баща-чичо да върши неща, срещу които се бунтува. Суровият живот, изборът на път, желанието да отстояваш себе си – различни фактори с преплитат с реалността и невъзможността тя да бъде променена. И защо ли е нужна промяна? Просто трябва да се намери посоката на сърцето, която да следваш без съжаление… Младият Ян Мижигар се справя страхотно с актьорските си задачи и неслучайно журито го отличи със „special mention”. Екипът на филма получи и наградата „Дон Кихот” – на международната федерация на филмовите общности, както и наградата Europa Cinemas Label.

Не бива да се пропуска факта, че сред специалните гости на фестивала в Карлови Вари тази година беше уникалната Джуди Денч , на която бе връчен „Кристален Глобус” за изключителен артистичен принос в света на киното, както и Джон Тортуро и Горан Брегович, които получиха Наградата на президента на фестивала.

В конкурсната програма „East of the West” се състезаваха 12 филма. Специално жури присъди награда на македонско-сръбската продукция „Пънкът не е мъртъв”, със „special mention” беше почетен филмът на Виктор Гинзбург по бестселъра на Виктор Пелевин „Generation P” – един от широко рекламираните филми в Карлови Вари, сочен като вероятен фаворит в своята програма.

Моето най- прекрасно усещане, фестивалното чувство за удовлетвореност и гордост, че в „East of the West” беше представен и български филм, дойде със специалната прес-прожекция на „Кецове”. След нея ми беше все едно дали фестивалът продължава (все пак беше само вторник, 5 юли), нямах желание да се опитам да вляза на прожекция на най-новия филм на Ким Ки Дук – знаех само, че „Кецове” е филмЪТ! За нашето време, за нашите поколения, за нашия поглед – отвъд грижи, бит и ежедневие, зареян в синьото на срещата между морето и небето. Бяхме няколко приятели в залата, останахме омагьосани, приехме го безусловно, като свое откровение, и бяхме щастливи, че успяхме да го видим… На следващия ден пожелахме „на добър час” на всички фестивални конкуренти и буса ни отпраши обратно към дома. Макар че пристигна ли някъде, където има филми, обикновено се чувствам като у дома си…

От 1948 г. филмовият фестивал в Карлови Вари е с конкурсен характер. Осем години по- късно Международната федерация на асоциацията на филмовите продуценти го поставя в престижната категория „А” – сред Кан, Венеция, Торонто, Берлин, Шанхай, Москва, Сан Себастиян, Монреал, Локарно, Мар дел Плата, Кайро и Токио.

Svetly