Дърти хлапета / Grown Ups

Безидеен , безличен и по никакъв начин смешен.

Историята на филма е простичка. 30 години след като пет хлапета спечелват една от най-важните победи в живота си, заедно със своите семейства, те се събират отново на мястото на своя триумф, за да почетат паметта на починалия си треньор. По време на престоя си заедно, старите приятели установяват, че да остарееш, не означава задължително да си пораснал.

Имайки предвид този кратък синопсис, смятам, че българското заглавие „Дърти хлапета” е доста по-добро от оригиналното „Grown Ups” и в голяма степен отразява това, за което става въпрос във филма Да не говорим, че аз самият се чувствам като едно такова хлапе – е, не бих се нарекъл точно дърт, но след десетина-петнайсет години едва ли ще съм се променил много на акъл, така че…

Също така, това доста фино насочва очакванията ми към съвсем определено нещо, което искам да видя от този филм: малко, но качествени простотии. Простотии, от които възрастните лелички умират от срам, а тийнейджърите падат от седалките от смях. И като вземем предвид, кои са основните участници във филма, не смятам, че тези ми очаквания бяха безпочвени.

Адам Сандлър, Крис Рок, Дейвид Спейд, Роб Шнайдър и Кевин Джеймс са истински приятели от памтивека и от тях сме гледали едни от най-големите глупотевини през последните няколко години – просто е редно да си помислим, че простотиите би трябвало да се леят неспирно. Прибавете към това Тим Медоус, Стив Бушеми и Норм Макдоналд  - един от най-големите изроди, които съм виждал; гостуванията му при Конан О’Брайън са едни от най-яките в цялата кратка история на „Tonight Show with Conan O’Brien” – и простотията просто се циментира.

Оказа се обаче, че очакванията ми са били напразни. Не си спомням кога за последен път физическата комедия е била смешна. Кой в днешно време се смее на някой, когото удрят с топка или с камък в слабините? Или на някой, който пада от високо върху катеричка да речем? И докога афроамериканската част от населението на Съединените щати ще ни пробутва шеги за О. Джей Симпсън? Скучни „one liner”-и, които са насочени по-скоро към личността на актьорите, а не към героите и в резултат на това са смешни само за тях си, не и за нас. По едно време, докато течеше филмът, просто се молех за поне една шега с пръдня – честно ви казвам, това щеше да е истински „хай пойнт”. Тупета и целувки с език с възрастни женици, ама наистина ли?

Може би нещата щяха да се понесат по-лекичко, ако Сандлър не беше решил да ни спретне редовния си номер, да се направи на социално ангажиран и да ни залее с един билюк елементарни лекции и поучения за това, що е чест и доблест, какво представлява истинското приятелство, семейството и въобще, да ни светне какво представлява животът като цяло.

Единственото нещо, което мога да отлича във филма, са двете хубави дъщери на героя на Роб Шнайдър – Мадисън Райли и Джейми Чънг (просто отлични) – Стив Бушеми, канадския „Аполон” и Салма Хайек, просто заради принципа, защото иначе, като всички останали, и тя се справя трагично и лично за мен присъствието й тук е истинско престъпление.

Пусни коментар