haunting

Днес Адолф Хитлер има рожден ден – какъв по-добър повод да пуснем статия, посветена на ужаса? Не очаквай да прочетеш нищо за концентрационните лагери, но ще има доста за концентрирания призрачен хорър, а именно: Шърли Джаксън! Да, сега като се замислим, поводът е по-скоро lame, но се надяваме текстът по-долу да компенсира.


Ужасът ни преследва от хилядолетия и тази непрестанна гонитба е дала началото на митовете за свръхестественото и необяснимото. Отчаяният стремеж на хората да дадат отговор на твърде сложни или подозрително елементарни въпроси е приближил мнозина до истината, но с цената на това никога да не я разберат докрай, оплетени в безсмислени поверия и наивни догадки. Чрез литературата писателите често се опитват да разгадаят енигмите на страха; във Великобритания и САЩ съвсем ясно се открояват имената на такива патриархални автори като Брам Стоукър, Алджернън Блекууд, Уошингтън Ървинг, Хенри Джеймс, Натаниел Хоторн, Хауърд Ф. Лъвкрафт, Едгар Алън По, Абрахам Мерит; съвременните им наследници достойно следват утвърдените жанрови и тематични традиции – чрез Брайън Кийн, Клайв Баркър, Кристофър Фаулър, Ан Райс, Робърт Блох, Питър Строб, Ричард Леймън и много други. В киното – макар то да е сравнително младо изкуство – жанрът на ужаса също се проектира по запомнящ се начин още с появата си: едва ли режисьорите на експресионизма са си давали сметка за потока, който отприщват със своите мрачни, страшни приказки. Сега може добре да се види, че (подобно на останалите жанрове) и хорърът е продължил пътя си чрез развитие (както в литературата, така и в киното).

През 1999 г. по кината се появи филмът “Свърталище на духове” (“The Haunting”), дело на холандеца Ян де Бонт – хит, в който прозират различни постмодернистични похвати и който демонстрира технически съвършени методи на плашене чрез комбинацията от ефекти, жанрове и заемки.

"Свърталище на духове" 1999

Около това заглавие има интересна подробност – можем да го определим едновременно като римейк и екранизация. През 50-те години на XX век родената в Сан Франциско писателка Шърли Джаксън публикува вече считания за класика “страшен” роман “Духове в Хил Хаус” (“The Haunting Of Hill House”), който несъмнено е повлиян от епохата на готическата проза и от автори като Хорас Уолпоул, Уилям Бекфорд и Мери Шели; от друга страна, днес историята за “Хил Хаус” също служи за вдъхновение (Стивън Кинг признава, че ако “Сейлъм’с Лот” е модерният “Дракула”, то “Сияние” е нов прочит на Джаксън). Сюжетът описва преживяванията на група хора, заплашена от странните призрачни феномени на прокълнато имение. Известният американски режисьор Робърт Уайз, който стои зад “Звукът на музиката”, “Уестсайдска история” и сравнително слабия, но жанрово сходен “Одри Роуз”, екранизира романа през 1963 г. под заглавието “The Haunting”; версията на де Бонт носи същото име. Творбата на Уайз е наситена със страх и ужас, лишени от натурализъм. През цялото време зрителят е един безпомощен свидетел на сковаващи свръхестествени събития, които по майсторски начин поддържат напрежението, напластяващо се с всеки следващ кадър все повече и повече… и в един момент Уайз сякаш дръпва чергата изпод краката ти, когато настъпва катарзисната кулминация.

В “Свърталище на духове” кинотворците са заложили на обратния ефект. На пръв поглед виждаме една блестяща реализация – зашеметяващ монтаж и операторска работа, отлична сценография, грандиозни компютърни ефекти и звук. За техническия аспект на филма могат да се изредят безброй прилагателни. При Уайз се набляга на прокрадващия се, прикрит страх, типичен за някои от най-успешните и качествени филми на ужаса; при де Бонт се залага на зрелището, доказано с предишните му хитове – двете части на “Скорост” и мултикасовия “Туистър”. И в двата случая аудиторията получава тръпки – чрез загатнат и директен ужас.

“Смятам, че ние сме по-близо до книгата на Джаксън, отколкото е бил Робърт Уайз, защото тогава екипът му не е притежавал тези технически познания, които имаме днес и много от нещата е нямало как да бъдат постигнати” – твърди де Бонт.

Haunting 1963

Но дали е прав?

Старият филм действително е лишен от блясък, на моменти е твърде камерен, затворен, притискащ с клаустрофобичния си чернобял наратив. Новият филм е по-разгърнат – и фабулно, и визуално; при него има движение, разнообразие, цвят. Персонажите (като изключим героинята на Лили Тейлър) остават в сянка, за сметка на заобикалящия ги декор. И все пак, именно Уайз съумява да проправи път на една адекватна атмосфера, съхранявайки посланието на романа. Въпреки че неговата версия е по-“суха”, тя някак успява да пренесе книгата по правилния начин, залагайки не на очевидното, а на невидимото присъствие; така конструирана, екранизацията не изневерява на жанра, за разлика от своя дигитално обработен племенник.

По отношение на развлечението и жаждата за приключение (както самата Тейлър казва в една от многото свои прочувствени и откровено преиграни реплики) “Свърталище на духове” на де Бонт е по-издържан. Имението “Хил Хаус” не е отсъстваща вампирска постройка, скован и мълчалив участник в кошмарното шоу, а буквално оживява, нанасяйки видима вреда. Впечатляващи са движенията на предметите – прозорците се огъват и заскрежават под натиска на неспокойните души, стените пулсират, таванът се разтваря, давайки път на жадни за кръв ръце; да не забравяме и поразителния ефект на оживялата гротеска: статуи вилнеят под формата на озверели животни, във финала се раздвижва картината на тираничния Хю Крейн, издебнат след това от Чистилището… Това са качества за всеки от холивудските продукти, предназначени за масовата публика, но истината е, че специалистите по ефекти са превърнали естетизирания хорър на Джаксън в безвкусно и кичозно влакче на ужаса; от гледна точка на изкуството това е по-скоро престъпно, отколкото похвално, докато при Уайз въпросното преекспониране на зрелището изцяло отсъства.

Романът на Джаксън е съобразен с каноните на т. нар. ghost-stories, но освен това предлага една много стабилна стилистична основа, която не развива героите по образ и подобие на Катрин Зита-Джоунс и Люк Уилсън (актьорите изпълняват роли в римейка), а ги поставя в лабиринта на неизвестното, запазвайки архетипния принцип да сблъскаш обикновения човек с необикновена угроза. Де Бонт прекалено модернизира филма и го предоставя на публиката като лесносмилаем бонбон, а наличието на досадната и раздута емоционалност вреди допълнително. В един момент филмът прастава да бъде ужас и се превръща в лирично приключение, напомнящо много повече на “Каспър”. Екранизацията на Робърт Уайз също има своите недостатъци, но най-вероятно защото перфектна екранизация просто не съществува и на практика е невъзможна. Все пак, оригиналният “The Haunting” е едно от най-върховите постижения на кинематографичния хорър и доказва, че когато няма как да възпроизведеш чудовищата и виденията на човешкото въображение, можеш да намекнеш за тях и то така, че да въздействат десетократно по-силно, усилвайки интензитета на ужаса и съспенса на сюжета… И ако днес Джаксън бе жива и имаше възможност да гледа и двете версии на своята книга (първата е успяла да види, тъй като е била завършена две години преди смъртта й), със сигурност щеше да посочи Робърт Уайз като фаворит.

Благой Д. Иванов

Similar Posts

Вашият отговор на Дринов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

7 Comments