Рейзо е невинно дете, прибрано от древния нинджа клан Озуну, специализирал се в обучението на безмилостни убийци за политически и финансови покушения. В хода на непосилно тежкото си обучение, Рейзо става свидетел на смъртта на Кирико, малко момиче, което го дарява с физическа и душевна утеха. Междувременно агентът от Европол, Мика Корети се натъква на следа, свързваща няколко политически убийства извършени от Озуну, и става мишена на смъртоносните убийци. Единственият й шанс за оцеляване се крие в Рейзо, който, чувствайки се омърсен от несправедлива смърт на Кирико, търси възможност да изкупи страданията и грешките си.
Трудно можем да си представим, че някой, който не е почитател на нинджите и не е отколешен фен на Шо Косуги (в ролята на злодея), чийто филми за момчетата от моето поколение са нещо повече от култ, би влезнал да гледа филм със заглавие “Нинджа убиец”. За това, като истински фенове, се чувстваме точно на място и още преди изписване на заглавието на филма, след един силно стилизиран, но изключително гадничък и експресивен епизод на безмилостна сеч, сме убедени, че това ще един от най-яките филми за годината.
За съжаление, оттук насетне нещата тръгват само на долу. Следва скучна и протяжната средна част, раздвижена само от една битка, водена в почти пълен мрак, която трябва да оправдае драматургичния похват свързан с образите на нинджите. Битка, несъмнено изпълнена със стил, но нямаща нищо общо с цялостния тон на експлозивното начало. Следва безсмислено и надве-натри скалъпено действие, водещо до финалния сблъсък. До тогава едва ли на някой, вече му пука за каквато и да е история, персонаж или мотивация. Единственото, което искаме е обещаният екшън. Той, разбира се, се случва, но общото усещане, което оставя, е за нещо незадоволително. За това спомага и един от най-неоригиналните и клиширани финали, които сме имали нещастието да гледаме. Ако си мислите, че няма по-лоша метафора за достигането на физическа или духовна свобода, от стоящ под дъжда човек с разперени към небето ръце, значи грешите, защото тук авторите на филма, наистина са се постарали с “бозата”.
Трябва да признаем обаче, че въпреки че не е добър филм, “Нинджа убиец” успява да ни върне във времето на дървените мечове, сайовете от вилици и звездичките от ламарина. Така, след края на прожекцията излизаме с усмивки на лица и преизпълнени с желание да “разпорим някой тъпанар”.
